Алекс Майкълидис
Останалото е мълчание (24)

13.

Дневникът на Алисия Беренсън

22 юли

Мразя пушката, която е у нас, вкъщи.

Снощи пак се карахме за това, поне си мисля, че се карахме заради пушката, вече не съм сигурна.

Гейбриъл каза, че аз съм виновна. Предполагам, че е така. Мразя да го виждам разстроен, да ме гледа с обидени очи. Мразя да му причинявам болка — и въпреки това понякога отчаяно искам да го нараня. И не знам защо.

Той твърди, че съм се върнала у дома в ужасно настроение. Че съм се качила горе и съм му крещяла. Вероятно съм го направила. Предполагам, че съм била разстроена. Не съм сигурна точно какво се случи. Току-що се бях върнала от Хампстед Хийт. Не си спомням много от разходката, защото умът ми блуждаеше и си мислех за работата, за картината с Исус. Помня, че минах покрай една къща, докато се връщах. Две момчета си играеха с градински маркуч. Не бяха по-големи от седем-осем години. По-голямото момче пръскаше по-малкото със струя вода — дъга от цветове, искряща на светлината. Идеална дъга. По-малкото момче протягаше ръце да се предпази и се смееше. Отминах и осъзнах, че лицето ми е мокро от сълзи.

Тогава пропъдих мисълта, но като се замисля сега, изглежда очевидно. Не искам да призная истината пред себе си — че една огромна част от живота ми липсва — че искам деца и се преструвам, че не се интересувам от тях, че се интересувам само от изкуството си. А това не е вярно. Това е само оправдание. Истината е, че се страхувам да имам деца. Не може да ми се има доверие с тях.

Не и когато във вените ми тече кръвта на майка ми.

За това си мислех, съзнателно или несъзнателно, когато се прибрах вкъщи. Ето защо Гейбриъл е прав, наистина бях в лошо настроение.

Но никога нямаше да избухна, ако не бях заварила Гейбриъл да почиства пушката. Ядосвам се, че я пази.

И се разстройвам, че не иска да я изхвърли колкото и пъти да го моля. Все повтаря едно и също — че това е една от старите пушки на баща му от фермата им, подарил му я, когато бил шестнайсетгодишен, че има сантиментална стойност, дрън-дрън. Не му вярвам. Мисля, че има други причини Гейбриъл да пази пушката. Казах му го. И той отговори, че няма нищо лошо в това да иска да е в безопасност и да защитава дома и съпругата си. Ами ако някой влезе с взлом?

— Тогава ще се обадим на полицията — отвърнах. — Няма да го застреляме, по дяволите!

Повиших тон, но Гейбриъл се развика още по-силно и преди да се усетя и двамата крещяхме. Може би загубих контрол. Но реагирах на него — Гейбриъл има агресивна страна, част от него, която виждам само понякога, и когато я видя, ме плаши. В онези краткотрайни моменти все едно живея с непознат. И това е ужасяващо.

Не си говорихме до края на вечерта. Легнахме си мълчаливо.

Сутринта правихме секс и се сдобрихме. Изглежда, винаги решаваме проблемите си в леглото. По-лесно е някак, когато си гол и сънен под завивките, да прошепнеш „Извинявай“ и наистина да съжаляваш. Всички защити и глупави оправдания са зарязани, захвърлени като купчина на пода заедно с дрехите.

— Може да създадем правило винаги да спорим в леглото — каза Гейбриъл и ме целуна. — Обичам те. Ще се отърва от пушката, обещавам.

— Не — отвърнах. — Пушката не е важна. Забрави я. Всичко е наред, наистина.

Той ме целуна отново и ме притегли в обятията си. Прегърнах го и долепих голото си тяло до неговото. Затворих очи и се отпуснах. И най-после се успокоих.

 

 

23 юли

Пиша тези редове в „Кафе дел Артиста“. Сега идвам тук през повечето дни. Продължавам да изпитвам потребност да изляза от къщата. Когато съм край други хора, макар и само една отегчена сервитьорка, се чувствам някак свързана със света, като нормално човешко същество. Иначе съм заплашена да престана да съществувам. Да изчезна.

Понякога ми се иска да изчезна. Например тази вечер. Гейбриъл е поканил брат си на вечеря. Сервира ми го тази сутрин.

— Не сме виждали Макс от цяла вечност — каза той. — От купона за новото жилище на Джоуел. Ще направя барбекю. — Гейбриъл ме изгледа учудено. — Нямаш нищо против, нали?

— Защо да имам?

Той се засмя.

— Не умееш да лъжеш, знаеш ли? Разчитам изражението на лицето ти все едно чета книга.

— И какво ти казва то?

— Че не харесваш Макс. Никога не си го харесвала.

— Не е вярно. — Почувствах, че се изчервявам, повдигнах рамене и отместих поглед встрани. — Разбира се, че харесвам Макс. Ще ми бъде приятно да се видим… Кога ще ми позираш отново? Трябва да завърша картината.

Гейбриъл се усмихна.

— Какво ще кажеш за този уикенд? А за картината… Направи ми една услуга. Не я показвай на Макс. Не искам да ме види като Исус. Няма да го преживея.

— Макс няма да я види. Още не е готова.

Дори да беше, Макс е последният човек, когото искам в ателието си. Помислих си го, но не го казах.

Сега се страхувам да се прибера у дома. Искам да седя тук, в това кафене с климатик, и да се крия, докато Макс си замине. Но сервитьорката вече издава приглушени звуци на нетърпение и красноречиво поглежда часовника си. Скоро ще ме изрита. И това означава, че не мога да обикалям по улиците цяла нощ като луда и че нямам друг избор, освен да си отида у дома и да се изправя пред реалността.

Да се изправя пред Макс.

 

 

24 юли

Пак отивам в кафенето. Някой е седнал на моята маса и сервитьорката ме поглежда съчувствено — поне си мисля, че тя излъчва чувство на солидарност, но може да греша. Седнах на друга маса, с лице към помещението, не към прозореца, до климатика. Тук няма много светлина. Студено е и сумрачно и това е в унисон с настроението ми.

Снощи беше ужасно. По-лошо, отколкото си мислех, че ще бъде.

Не познах Макс, когато дойде. Не съм го виждала без костюм. Изглеждаше глуповато с къси панталони, потеше се обилно след ходенето от метростанцията до нас. Плешивата му глава беше зачервена и лъщеше, под мишниците му се уголемяваха едни тъмни петна. Отначало не ме поглеждаше в очите. Или пък аз не го поглеждах?

Макс похвали къщата надълго и нашироко и каза колко различна изглежда и че толкова отдавна не сме го канили на гости, че вече започвал да си мисли, че никога няма да го поканим. Гейбриъл се извини сто пъти, че сме много заети — аз е предстоящата изложба, а той е работата си, и че не сме се виждали с никого. Усмихваше се, но аз видях, че е подразнен — Макс вдигна такъв голям шум по въпроса.

Отначало се държах спокойно, чаках подходящ момент. И после го открих. Макс и Гейбриъл излязоха в градината и запалиха барбекюто. Аз останах да се мотая в кухнята под претекст, че правя салата. Знаех, че Макс ще измисли оправдание и ще дойде при мен. И се оказах права. След пет минути чух тежките му тупкащи стъпки. А Гейбриъл е тих — като котка, въобще не го чувам, когато се движи из къщата.

— Алисия — каза Макс.

Осъзнах, че ръцете ми треперят, докато режа доматите. Оставих ножа и се обърнах към него.

Макс вдигна празна бирена бутилка и се усмихна. Все още не ме поглеждаше в очите.

— Дойдох за друга — обясни той.

Кимнах мълчаливо. Макс отвори хладилника, извади бира и потърси отварачка. Посочих му я на плота.

Той ми се усмихна странно, докато отваряше бирата, сякаш се готви да каже нещо. Но аз го изпреварих:

— Ще кажа на Гейбриъл какво се случи. Реших, че трябва да знаеш.

Макс престана да се усмихва и за пръв път ме погледна със змийските си очи.

— Какво?

— Ще кажа на Гейбриъл, за онова, което се случи в дома на Джоуел.

— Не знам за какво говориш.

— Нима?

— Не си спомням. Боя се, че бях доста пиян.

— Глупости.

— Вярно е.

— Не си спомняш, че ме целуна? Не си спомняш, че ме награби?

— Алисия, недей.

— Какво недей? Да го правя на въпрос ли? Ти ме нападна.

Усетих, че се ядосвам. Положих усилия да контролирам гласа си и да не кресна. Погледнах през прозореца, Гейбриъл беше в дъното на градината, наведен над барбекюто. Пушекът и горещият въздух замъгляваха гледката, пък и той бе приведен.

— Гейбриъл те уважава — продължих. — Ти си големият му брат. Много ще го заболи, когато му кажа.

— Тогава недей. Няма какво да му казваш.

— Той трябва да знае истината. Трябва да знае какъв е брат му в действителност. Ти… — Преди да довърша изречението, Макс ме сграбчи силно за рамото и ме придърпа към себе си. Загубих равновесие и се блъснах в него. Той вдигна юмрук и аз си помислих, че ще ме удари.

— Обичам те — каза Макс. — Обичам те, обичам те, обичам…

Преди да успея да реагирам, той ме целуна. Помъчих се да се отскубна от него, но Макс не ме пусна. Почувствах грубите му устни върху моите и езикът му, който се завираше в устата ми. Инстинктът надделя.

Впих зъби в езика му колкото мога по-силно.

Макс извика и ме блъсна. Когато вдигна глава, устата му беше пълна с кръв.

— Шибана кучка! — Гласът му беше задавен и зъбите — червени. Той се втренчи гневно в мен като ранено животно.

Не мога да повярвам, че Макс е брат на Гейбриъл. Той не притежава нито едно от хубавите качества на Гейбриъл, нито неговата почтеност и доброта. Макс ме отвращава — и му го казах.

— Алисия, не казвай нищо на Гейбриъл — повтори Макс. — Говоря сериозно. Предупреждавам те.

Не казах нищо повече. Усещах вкуса на кръвта му върху езика си, затова пуснах водата и си изплакнах устата, а после излязох в градината.

Докато вечеряхме, усетих, че Макс ме поглежда от време на време. Вдигах глава, улавях погледа му и той отместваше своя. Не ядох нищо. Гадеше ми се при мисълта да хапна нещо. Още долавях вкуса на кръв в устата си.

Не знам какво да правя. Не искам да лъжа Гейбриъл, нито искам да пазя в тайна случилото се. Но ако кажа на Гейбриъл, той ще престане да говори с Макс. Мисълта, че е оказал незаслужено доверие на брат си, ще го съсипе, защото Гейбриъл наистина има доверие на Макс. Идолизира го. А не би трябвало.

Не вярвам, че Макс е влюбен в мен. Мисля, че той мрази Гейбриъл и безумно му завижда. И иска да му отнеме всичко, включително и мен. Сега обаче, след като му се опълчих, не мисля, че ще ми досажда отново, поне се надявам. Поне за известно време.

Ето защо засега ще мълча.

Разбира се, Гейбриъл ме чете като отворена книга. Или може би не съм много добра актриса. Снощи, докато се приготвяхме да си лягаме, той каза, че съм се държала странно през цялото време, докато Макс е бил у нас.

— Уморена съм, това е всичко.

— Не, има и нещо повече. Ти беше много студена и сдържана. Можеше да се постараеш, рядко го виждаме. Не знам защо имаш такъв проблем с него.

— Нямам проблем. Нямаше нищо общо с Макс, бях разсеяна, мислех за изложбата. Изоставам с работата. Само за това мисля. — Казах го колкото може по-убедително.

Гейбриъл ме изгледа недоверчиво, но не продължи да обсъжда въпроса. Засега. Щяхме отново да се разправяме следващия път, когато видим Макс, но нещо ми нашепваше, че няма да е скоро.

Чувствам се по-добре, след като написах тези редове. Чувствам се някак в по-голяма безопасност, след като излях душата си на хартия. Това означава, че имам доказателство.

Ако някога се стигне дотам.

 

 

26 юли

Днес имам рожден ден. Навършвам трийсет и три години.

Странно е. Не си представях, че ще живея толкова много. Изпитвам неспокойното чувство, че съм по-голяма, отколкото беше майка ми. Тя стигна до трийсет и една и после спря. Сега аз я надживях и няма да спра. Ще ставам все по-стара, а майка ми ще си остане същата.

Гейбриъл беше изключително мил тази сутрин — събуди ме с целувки и ми подари трийсет и три червени рози. Красиви са. Той убоде пръста си на едно от трънчетата. Кървавочервена капка с формата на сълза. Беше идеално.

След това ме заведе на пикник в Хампстед Хийт на закуска. Слънцето току-що изгряваше и не бе така горещо. Откъм водата повяваше хладен ветрец и въздухът ухаеше на окосена трева. Легнахме под една плачеща върба край езерото върху синьото одеяло, което си купихме в Мексико. Пихме шампанско и ядохме малки сладки домати с пушена сьомга и залчета хляб. Някъде дълбоко в паметта ми имах неясно усещане, натрапчиво чувство за дежавю, което не можах да определя. Вероятно бе само спомен за истории от детството, приказки и вълшебни дървета, които са портали към други светове. Вероятно и нещо по-прозаично, и след това споменът изплува.

Видях се като много малка. Седях под клоните на върбата в нашата градина в Кеймбридж. С часове се криех там. Може и да не съм била щастливо дете, но през времето, което прекарвах под върбата, чувствах задоволство, както докато лежа тук с Гейбриъл. И сега миналото и настоящето сякаш съществуват едновременно в един идеален момент. Исках този момент да продължи вечно.

Гейбриъл заспа и аз го скицирах, опитвайки се да уловя шарената сянка върху лицето му. Този път улових по-добре очите му — беше по-лесно, защото бяха затворени, поне пресъздадох правилно формата им. Той приличаше на малко момче, свито на кълбо и заспало. Дишаше леко и около устата му имаше трохички.

Приключихме с пикника, върнахме се у дома и правихме секс. А после Гейбриъл ме прегърна и каза нещо изумително:

— Алисия, скъпа, виж какво, искам да говорим за нещо.

Начинът, по който го каза, моментално ме изнерви. Подготвих се, страхувайки се от най-лошото.

— Продължавай.

— Искам да имаме бебе.

Онемях за момент. Бях толкова стъписана, че не знаех какво да кажа.

— Но… ти не искаше деца. Каза, че…

— Забрави го. Промених решението си. Искам да имаме дете. Е? Какво ще кажеш?

Гейбриъл ме гледаше с надежда, докато чакаше отговора ми. Почувствах, че в очите ми напират сълзи, когато отговорих:

— Да. Да, да, да…

Прегърнахме се и плакахме, и се смяхме.

Сега той е в леглото и спи. Аз се измъкнах и пиша всичко това. Искам да запомня този ден до края на живота си. Всяка една секунда от него.

Радостна съм. Изпълнена е надежда.