Дерек анди
Царството на злото (9)

8.
В тъмницата

Отвън тъмницата „Хамър Лейн“ представляваше малка къща на границата между областите Лаойс и Офъли, чиято входна врата зееше непрекъснато отворена. Отпред стърчаха няколко изсъхнали дървета, отзад имаше пристроен гараж, а наоколо всичко тънеше в кал. А вътре в тъмницата се намираше един от последните престъпници, арестувани някога от Тайрън Ламент.

Бентлито запляска из локвите по неравния път, отби и спря. Двамата детективи излязоха, към тях от тъмницата се запъти някакво старче, но Скълдъгъри не си даде труд да активира фасадната татуировка.

— ’драсти — рече старчето. — Изгубихте се май?

— Наистина ли мислиш, че сме се изгубили? — попита Скълдъгъри. — Наистина ли допускаш, че сме обикновени смъртни, които случайно минават оттук, особено при положение че един от тези двама смъртни е жив скелет?

— У, верно — отвърна старчето. — Да, това ви издава, да. Тогаз сигурно искате да посетите затвора?

— Ами така си е.

— Стойте тука, ще предупредя. Как, рекохте, ви бяха имената?

— Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин.

— Плезънт и Каин — кимна старчето. — Имате ли среща?

— Имаме.

— Ей ся се връщам.

Човекът повлече крака обратно към гаража, а Валкирия загледа отворената врата на малката къщичка пред тях. Вратата лекичко блещукаше и изглеждаше така, сякаш човек я гледа през трептящ от мараня въздух.

— Защо вратата прави така? — попита момичето.

— Не съм сигурен — отвърна Скълдъгъри. — Може би не е истинска врата, а проекция или пък пред нея има някакво защитно енергийно поле.

— Цялото място ми се вижда твърде малко и, не знам, достъпно за затвор, как мислиш? Освен ако затворниците не са много, ама много дребнички и изобщо нямат желание да бягат.

— Боя се, че затворниците са си престъпници с напълно нормален размер. А къщата е само входът; затворът всъщност е под земята.

Валкирия въздъхна.

— Всичко е под земята. Писна ми от неща под земята. Убежища под земята, тъмници под земята…

За друго не можа да се сети.

— Леле — отбеляза Скълдъгъри. — Цели две неща, които са под земята. Изтощително дълъг списък.

— Млъкни. Само казвам, че щеше да е чудесно, ако щабквартирата или основната ни база беше в някоя къща с големи прозорци с прекрасна гледка, през които от време на време да влиза и малко слънчева светлина.

Старчето се дотътри обратно.

— Директорът ще ви приеме — осведоми ги. — Идвали ли сте преди в „Хамър Лейн“? Трудното е само да минете през таз, малката входна вратичка. Важното е като влизате, в никакъв случай да не докосвате касата й нито вляво, нито вдясно. За вталени хора като вас не е проблем. Но за някои други… — човекът поклати глава, сякаш си спомни някаква лична трагедия.

— Какво ще стане, ако докосна касата? — попита Валкирия, но старецът вече се отдалечаваше обратно към гаража. Момичето погледна Скълдъгъри и го подкани с жест да мине пред нея. — Възрастта преди красотата.

— Толкова си любезна — отвърна скелетът и без проблем мина през малката врата. Обърна се и погледна момичето. — Е? Идваш ли?

Валкирия се поколеба. Вратата пред нея блещукаше и потрепваше. Момичето облиза устни, обърна се ребром и запристъпва сантиметър по сантиметър към къщата.

Скълдъгъри я гледаше отвътре.

— Какво правиш?

— Проявявам предпазливост — отвърна момичето, затаило дъх.

— Всеки ден минаваш през врати без да се блъскаш в касите им.

— Престани да ме разсейваш.

— Можеш да си сложиш ръцете на кръста и пак няма да докоснеш касата.

Валкирия пое дълбоко въздух, мина последната крачка със скок и въздъхна от облекчение.

— Объркваш ме — рече й Скълдъгъри.

Къщата се състоеше от една-едничка стая. В стаята имаше очукано кресло, протрит килим и лющещи се тапети по стените. Чу се звуков сигнал и подът под краката им започна да потъва.

— Яко — прошепна Валкирия.

Оставиха лющещите се тапети някъде над главите си и се заспускаха надолу по ярко осветена цилиндрична шахта, като колкото по-надолу слизаха, толкова по-бързо се движеше асансьорът. Валкирия тъкмо почна да се наслаждава на пътуването и то свърши; в стената на шахтата се отвори врата и на прага й застана мъж в костюм, с вратовръзка и с усмивка на устните.

— Здравейте — рече мъжът. — Аз съм Делафонт Миен, директор съм на тъмницата. Да ви предложа по една лимонада?

 

 

Разходката през тъмницата „Хамър Лейн“ ги преведе по ярко осветени коридори и редици стоманени врати. Главният корпус на затвора представляваше гигантски цилиндър, в чиято основа се намираха столовата и общото помещение на затворниците. След това следваха пет нива с вградени в стените килии, като пред вратите им по диаметъра на всяко ниво минаваше тераса, обезопасена с някакъв прозрачен материал, който при почукване звънтеше като стъкло. В момента тримата стояха на Наблюдателната платформа — шестото, най-високо ниво, от което имаха отлична видимост към цялата тъмница.

— Звънти като стъкло — рече Миен на момичето, — защото е стъкло. Бронирано, разбира се. Трябва ти противотанкова ракета, за да направиш пукнатина дори само в един от слоевете му, а то се състои от четири слоя. Непробиваемо е.

Директорът прокара ръка по дължината на металния парапет на височината на кръста си и част от стъклото се отмести. Тримата се наведоха над парапета и загледаха надолу към етажите на тъмницата. Валкирия усети, че й се завива свят.

— Затворниците ви пазят много примерно поведение — отбеляза Скълдъгъри.

Далече долу облечените в оранжеви гащеризони затворници седяха кротко около масите в идеални групички. Миен се изкиска.

— О, ще ми се да можех да кажа, че винаги са такива, но истината е, че всеки момент при тях ще се върне един по-специален затворник, който прекара последния месец в карцера. Той си пада малко размирник, затова съм пратил долу допълнителна охрана, за да овладее положението, ако възникнат проблеми. Знаете ли, преди аз да дойда тук, това беше най-скапаната тъмница в Европа. Непокорство, бунтове, бягства на затворници… Назначиха ме тук преди седемнайсет години, аз се поогледах, видях с какво разполагам и въведох някои промени. За две години това място се превърна в крепост. За петнайсет години нямаме нито едно бягство. Дори опитите за бягство се сведоха почти до нулата.

— Как успяхте? — попита Скълдъгъри, дръпна се от парапета и вдигна безокото си лице към тръбите, които описваха шантави зигзагообразни форми по тавана над главите им.

Миен махна пак с ръка и стъклото се затвори.

— Може би на влизане сте забелязали лекото блещукане на вратата. Дължи се на факта, че цялата сграда на тъмницата извършва непрекъснато трептящо движение през различни измерения.

Валкирия го зяпна.

— Моля?

— Докато си говорим — отвърна Миен, — пътуваме със скорост осем измерения в секунда. Трептението обхваща общо четирийсет измерения в едната посока, после се връщаме обратно. Непрекъснато. Ако някой се опита да премине през стените на затвора, ще бъде на мига разкъсан на парчета и пръснат из десетина различни реалности. Всъщност единственият изход е през входната врата. Затворниците знаят това. Знаят, че всеки опит за бягство е обречен. Затова и съумях да съкратя драстично броя на магьосниците и секачите, необходими за охраната на мястото. Екипът ни поддържа само базисния си скелет, ако ми простите израза, детективе.

— Простено ви е — промърмори Скълдъгъри. — Как постигате всичко това?

— А! — засмя се Миен. — Това, боя се, не мога да ви кажа — закрачиха натам, откъдето бяха дошли. — Всеки един директор на всяка друга тъмница по света се е опитвал да узнае тайната ми, но аз засега съм съумял да я опазя. Скоро ще ме прехвърлят на директорски пост в някой от наистина големите затвори и когато това стане, навярно ще споделя тайната на успеха си.

Скълдъгъри го изгледа.

— Амбициозен човек сте, а, господин Миен?

— Предполагам. Но в амбицията няма нищо лошо.

— Абсолютно нищо лошо — отвърна скелетът, — стига да е насочена в правилното русло.

— Уверявам ви, че моята амбиция е насочена изцяло към това да изпълнявам максимално добре задълженията си.

Минаха през поредната стоманена врата и от другата й страна униформен мъж подаде на Миен тъчскрийн устройство с големината на тухла.

— Извинете ме за момент — рече скелетът, извади телефона си и отстъпи встрани.

Миен използва възможността да покаже устройството в ръката си на Валкирия.

— С това контролирам цялата сграда — каза директорът, докато пръстите му докосваха и се плъзгаха по екрана. — Аз съм го конструирал. Надявах се да успея да го направя по-малко на размер, но с енергията, която му е необходима, за да работи, това е най-доброто, което успях да постигна.

— Не е ли опасно? — попита момичето. — Да съсредоточите цялото управление на сградата в един предмет, който всеки може да открадне и да избяга с него.

Миен се усмихна.

— Аз съм единственият, който може да работи с устройството и то винаги стои тук, в основния корпус. Никога не го изнасям извън вратата-изход. Работата ми е да поддържам сигурността, детектив Каин. А аз се справям доста добре със задълженията си.

Скълдъгъри се върна.

— Всичко е много впечатляващо, трябва да призная. Със сигурност сте намерили уникално решение. Съобщиха ли ви с кой затворник сме дошли да разговаряме?

— Не — отвърна Миен, — но няма значение. При инсталираните към днешна дата протоколи всеки от питомците ни е на ваше разположение до минути. Само ми дайте секундичка да отворя необходимия екран… Така. Име на затворника?

— Сила Надир.

Пръстите на Миен се поколебаха над устройството.

— „Н“ — рече той. — „Н“… Къде е това „Н“? Не мога… Не намирам… А, ето го. Надир. Как беше първото име?

— Сила — повтори Скълдъгъри.

Миен кимна, въведе името и зачака.

— О — рече накрая.

Скълдъгъри наклони глава.

— О?

— Ужасно съжалявам, но май сте си изгубили времето. Сила Надир почина преди две години.

Скълдъгъри замръзна на място.

— Какво?

— Много неудобно се получава — продължи Миен. — Ужасно съжалявам. Сърдечен удар. Ние тук дори не знаехме, че сърцето му е било болно. Почина в съня си.

— Защо не сте докладвали за смъртта му?

Миен примигна.

— Докладвах. Сигурен съм, че… Сигурен съм, че докладвах. Трябва да съм докладвал. Наредих на нашия главен лекар да обработи и придвижи цялата съответна документация.

— Може ли да говорим с главния ви лекар? — обади се Валкирия.

Миен придоби смутен вид.

— Съжалявам. Доктор Тейпър вече не работи в нашата тъмница. Мога ли да попитам за какво искахте да разговаряте с Надир? Може би някой друг ще може да ви помогне?

— Трябваше ни Надир — остро отвърна Скълдъгъри. — Много ли затворници умират във вашата тъмница, господин Миен?

Смущението на Миен се стопи на секундата и устните му се изопнаха в идеална права.

— Не, детектив Плезънт. Не много — директорът отново закрачи. Скълдъгъри и Валкирия го последваха.

— Колко затворника са починали тук миналата година? — продължи скелетът.

— Нито един. Нашите питомци може да са осъдени престъпници, но въпреки това за тях се полагат възможно най-добрите грижи.

— Колко затворника са умрели тук през последните десет години?

Миен се наежи.

— Трима. Надир и още двама — Еворик Къджел и Лоренцо Мълкт. Може би трябваше лично да ви информирам и за тяхната кончина?

— Мълкт и Къджел — повтори Скълдъгъри. — Не съм ги чувал. За какво бяха осъдени?

Миен се обърна отново към детективите, ръчкайки раздразнено по устройството си.

— Мълкт е бил… Бил е признат за виновен в многобройни кражби. Къджел беше един от хората на Меволент. Просто поредният редови магьосник от армията му.

— При все това — не спираше Скълдъгъри — вие без проблем си спомнихте имената на тези двама с нищо незабележителни затворници. А Сила Надир печално известен сериен убиец, чиито убийства наброяват двуцифрено число — трябваше да го проверявате специално.

— След известно колебание — допълни Валкирия.

— Вярно — съгласи се скелетът. — След известно и много издайническо колебание, което силно ме навява на мисълта, че направо се сковахте от страх, когато споменах името на затворника.

— Съжалявам — отвърна Миен. — Нямам представа за какво изобщо говорите.

— Какво се случи със Сила Надир, господин Миен?

— Вече ви казах…

— Смятам, че ни излъгахте.

— Това е възмутително. Защо да ви лъжа? Не аз съм престъпникът. Престъпниците са онези в килиите.

— Онези в килиите са затворници — поправи го Скълдъгъри. — Престъпниците могат да бъдат навсякъде.

— Съжалявам, но повече не мога да ви помогна — сухо отговори Миен. — А сега ме извинете, цялата тъмница ми е на главата. Пътят за навън е точно напред, но за всеки случай ще пратя секачи да ви придружат до изхода.

Миен се обърна и се отдалечи.

— Какво се случи с Надир? — подвикна скелетът след него.

— Приятен ден, детективи.

— Къде е той, господин Миен?

— Приятен ден.

— Какво ще ми кажете за Лятото на светлината?

Миен застина на място. Обърна се.

— Какво знаете за това?

— Имате ли представа какво представлява то?

— Не. Нямам ни най-малка представа. Но затворниците… Някои от по-сериозно разстроените психически затворници наскоро започнаха да крещят разни неща за мъж на име Аргедион. Твърдят, че идвал при тях в кошмарите им. Някои от тях пишат името му със собствената си кръв по стените на килиите си, а до името пишат и това, което току-що споменахте. Лятото на светлината.

— Какво разказват тези затворници за Аргедион?

— Нищо. Абсолютно нищо. Повтарят само името му и това, че се появявал в сънищата им.

Скълдъгъри измери директора с поглед.

— Ако не възразявате, бихме желали да разговаряме с един от тези затворници. За предпочитане е някой е по-ясно съзнание. Имате ли списък с имената им?

Скелетът пристъпи към Миен, Валкирия го последва.

— Какво общо има всичко това с Надир? — попита директорът.

Скълдъгъри не успя да отговори. Зави аларма, толкова внезапна и толкова силна, че Валкирия подскочи. Огледа се наоколо, погледна зад гърба си и неочаквано един стъклен панел с трясък се захлопна под носа й и я отдели от Миен и Скълдъгъри. В следващата секунда по стените наоколо просветнаха магически символи и момичето почувства как магическите й сили изчезнаха. От другата страна на стъклото Скълдъгъри я гледаше, после се обърна и заговори с Миен, който очевидно беше силно притеснен. Валкирия не чуваше и дума от разговора. Миен се втурна нанякъде и момичето повдигна вежда в ням въпрос към Скълдъгъри.

Челюстта на скелета се раздвижи нагоре-надолу. Момичето посочи устата си.

Ръката на детектива докосна ключиците му, фалшивото лице покри черепа. Сега вече Валкирия можеше да чете по устните му.

Не се паникьосвай, рече Скълдъгъри.

Не се паникьосвам, произнесе момичето.

Скелетът почука по стъклото.

Не мога да счупя това. След малко ще те измъкна.

Хубаво.

Миен отново се появи. Изглеждаше още по-притеснен. Скълдъгъри си размени няколко думи с него. Всъщност, доста думи. Алармата продължаваше да вие. Най-сетне скелетът се обърна към момичето.

Добри новини, произнесе. Вече можеш да започнеш да се паникьосваш.

Валкирия го загледа злобно. Скелетът извади мобилния си и я набра.

— Изглежда е избухнал бунт — рече й, когато тя вдигна. — Онзи затворник, когото върнаха днес в общите килии, е предизвикал проблема. Сега, преди да почнеш да се тревожиш, тази част от тъмницата, в която се намирам аз в момента, е напълно обезопасена. Няма проблем. Никаква опасност не ме заплашва.

— А тази част, в която се намирам аз?

— Ами — рече детективът, — важното е да помниш, че аз съм в безопасност.

Валкирия въздъхна.

— Затворена съм при лошите, нали?

— Можеш да погледнеш оптимистично на нещата и да си кажеш, че те са затворени при теб. Което ще те накара да се почувстваш много по-добре.

— Не ме кара.

— Миен действа по въпроса да изолира коридора, в който си, от останалата част на затвора, за да може да отвори вратата и да те пусне при нас, но това ще му отнеме около… Ох, извинявай за момент. Търсят ме по другата линия.

Момичето зяпна.

— Какво?

Линията замълча, и тя загледа как Скълдъгъри приказва по телефона. Почука по стъклото. Скелетът вдигна пръст, за да й покаже, че ще й обърне внимание след миг.

Валкирия нямаше друг избор, освен да чака и да беснее вътрешно.

Най-сетне скелетът й кимна и тя отново вдигна телефона до ухото си.

— Изглеждаш нещо ядосана — рече Скълдъгъри.

— Сложи ме на изчакване.

— Разговорът ми беше много важен.

— Сложи ме — повтори момичето много бавно — на изчакване.

— Доколкото съдя по хубавкото ти личице, по-късно горко ще съжалявам за това си решение. Но да се върнем в настоящето, обади ми се Гастли. Преди няколко минути, ако помниш, пак говорих по телефона и пак говорих с него с молба да поръча на някой долавящ да направи едно сканиране от разстояние на сградата на затвора, така, от любопитство. Исках да разбера откъде идва енергията, която движи тъмницата през измеренията. Идва от място дълбоко под най-долното ниво.

— Леле — иронизира Валкирия, все още гневна.

— Преди печално да ни напусне, Сила Надир е бил маневрист. Тоест, можел е да мести себе си или други хора и предмети — например телата на жертвите си — през различните измерения, да пътува през реалностите. Тази способност се нарича маневриране.

— Досетих се. И ти смяташ, че Надир е жив и го държат затворен в мазето, откъдето той непрекъснато мести себе си и целия затвор с всичко в него през измеренията, така ли?

— Точно така.

— А в момента ти не можеш да стигнеш до мазето, нали? Но аз мога. И ти точно там искаш да отида. Искаш аз, седемнайсетгодишно момиче без никакви защити и магически сили, да прекося цял затвор, в който осъдени рецидивисти и Господ още знае какви гадове са вдигнали бунт? Това ли искаш да направя, Скълдъгъри?

— Точно това.

— А това безопасно ли е за мен, Скълдъгъри?

— Не е. Но мога да ти посоча две много добри причини да го направиш. Първо, това е отлична възможност за нас да огледаме тъмницата без Миен да ни се меси. Второ, коридорът, в който в момента си застанала, до минута ще гъмжи от затворници.

— Откъде знаеш?

— Нали чу какво каза Миен? Входната врата е единственият път навън. А това, в което си ти, е единственият коридор, водещ към тази врата. Бас ловя, че ще има затворници, които ще са повече от навити да използват суматохата от бунта и да се опитат да се чупят.

— Значи трябва да се махам веднага, преди да са довтасали?

— Именно. Дръж телефона до ухото си, ще те водя.

— Откъде знаеш пътя?

— Когато влязохме, мернах евакуационната схема.

— И я запомни?

— Мернах, запомних, все тая. А сега вече наистина, ама наистина трябва да се махаш оттам.

Момичето пое дълбоко дъх.

— Отвори възможно най-бързо този панел и идвай след мен.

— Обещавам.

Валкирия погледна скелета за последен път, после се обърна, хукна по коридора надолу и зави край първия ъгъл.

— При първото кръстовище с друг коридор — говореше й Скълдъгъри, — завий надясно. Виждаш ли някого?

— Не — отвърна момичето, без да спира да тича. — Още не.

— Надявам се да успеем да направим така, че да не им се мяркаш въобще пред погледа. Всъщност, не се намираш на самата територия на килиите, но пък и затворниците вече не са в нея, така че…

— Трябва да ти призная — прекъсна го Валкирия, — че съм сериозно разтревожена.

— Напълно разбираемо. Вървя към едната стая за наблюдение. Скоро ще те виждам и на мониторите на охранителните камери. В момента трябва да си стигнала до три врати.

— Да, пред тях съм.

— Мини през втората в твое ляво.

Момичето завъртя бравата.

— Заключена е.

— Разбий я.

— Това си е сериозна врата, Скълдъгъри.

— Но не е подсилена по никакъв начин. Не е предназначена да държи затворници вътре или вън, задачата й е да не позволява на персонала на затвора да ходи по места, където не му е разрешено. Това си е проста врата с проста ключалка. А ти имаш много силни крака.

Момичето измери вратата с поглед.

— Виждаш ли, сега един пистолет щеше да ми свърши идеална работа — после ритна дървото. — Оу! Ох, Господи!

— Добре ли си?

— Разбиването на врати боли! Дори с ботушите на Гастли!

— Използвай цялата си тежест. Представи си, че вратата е някой, когото наистина те е ядосвал напоследък.

— Мога ли да си представя, че вратата си ти?

— Наистина не виждам как това би могло да…

Момичето изрита отново вратата и тя зейна.

— Вътре съм — рече Валкирия и я притвори зад себе си. — Кракът наистина ме заболя. Сега съм в някаква стая с машинарии около стените. Сума ти мигащи лампички.

— Виждаш ли въздуховода на пода?

Момичето изстина.

— Моля те, кажи ми, че не трябва да пълзя вътре в него.

— Боя се, че точно това трябва да направиш.

— Не. Не мога. Твърде тясно е.

— Размерите показват, че…

— Имам клаустрофобия! Знаеш, че имам клаустрофобия! Особено след случката в пещерите миналата година с всичките ония лазещи неща, и не можех да си мърдам ръцете, и те бяха в косата ми, и…

— Успокой се.

— Няма да вляза вътре, просто няма.

— Ще можеш да минеш — рече скелетът с кротък глас. — Ще имаш място да се движиш. Няма да се заклещиш.

— Не мога.

— Валкирия, слушай гласа ми. Знам, че не искаш да го правиш, знам, че мислиш, че не можеш да го направиш, но просто нямаш друг избор. Вече съм при охраната и гледам мониторите. Затворниците са плъзнали из цялата сграда. Не можеш да ги оставиш да те хванат.

Момичето коленичи до въздуховода.

— Как въобще да го отворя? Капакът е завинтен.

— Трябва да го отвориш насила. Има ли край теб нещо, което да използваш като инструмент?

Момичето се огледа.

— Тук има пейка с всякакви работи по нея, някакви машинни части… И някакви инструменти. Има и отвертка! Мога да използвам отвертката, за да откъртя капака!

— Точно така — рече скелетът. — Можеш и да я използваш, за да развиеш винтовете.

— О, да бе — промърмори Валкирия. Грабна отвертката, изтича до въздуховода и се зае със задачата.

— Секачите се справят отлично с бунта — осведоми я Скълдъгъри, — но все още има затворници навсякъде. Как върви?

— Един почти… Добре, първия го извадих. Остават още три.

— Затворниците са стигнали до панела, който те отдели от нас.

Отвертката все се изплъзваше от нареза на винта.

— До стъклената врата?

— Да.

— Значи са много близо до мен.

— Да.

Устата на момичето пресъхна.

— В момента, в който им стане ясно, че не могат да разбият панела, ще завият на сто и осемдесет градуса и ще стигнат точно тук, където съм аз в момента.

Скълдъгъри се поколеба.

— Всъщност вече завиха, Валкирия.

И вторият винт излезе.

— Насочили са се право към теб.

Отвертката отново се изплъзна.

— Валкирия…

— Бързам, колкото мога — сърцето й блъскаше в гърдите. Третият винт падна на пода. — Остана само един.

— Валкирия — каза Скълдъгъри, — сега трябва да стоиш много, ама много тихо.

Момичето чу гласове и тичащи стъпки. Обърна се, стиснала отвертката като нож, очаквайки вратата зад гърба й да се разтвори с трясък.

Гласовете обаче подминаха вратата и започнаха да се отдалечават.

— Отиват към дъното на коридора — осведоми я Скълдъгъри. — Той е без изход. Ще трябва да се върнат отново към теб. Нямаш много време.

Момичето се обърна към капака, завъртя отвертката и въртя, и въртя…

— Готово — каза, когато и последният винт падна при другите на пода. Валкирия подпъхна отвертката под единия ъгъл на капака, повдигна го и го подхвана с пръсти отдолу. Прехапа устни и задърпа, без да обръща внимание на болката, когато металният ръб потъна в кожата й. Капакът се изтръгна рязко и момичето го махна. Загледа дупката пред себе си. Във въздуховода беше тъмно и изглеждаше твърде тясно, за да може да се вмъкне.

— Сигурен ли си, че няма да се заклещя? — попита Валкирия.

— Имаш ли избор? — рече скелетът. — Идват към теб. Трябва да пълзиш наляво. Живо!

Валкирия пое дълбоко въздух и се гмурна в тръбата.