Дерек анди
Царството на злото (55)

54.
През глава

Седем секунди до мозъчната смърт.

Чувстваше я. Времето забави ход. Колкото и странно да беше, всичко, което чуваше, беше морето. Сякаш беше допряла раковина до ухото си. Примигна. Виждаше черно-бяло. Зачуди се дали Скейпгрейс също е виждал черно-бяло, докато е бил глава в буркан. Зачуди се и дали някога ще й се отвори възможност да го попита.

Но — всичко по реда си. Онова тяло там. Така стройно и силно. А тези рамене… Впечатляващо. Тениската върху тялото беше одърпана и разкъсана. Панталоните прилепнали. Точно както ги харесваше. А ботушите бяха просто фантастични. Искаше си ги тия ботуши. Искаше и крака, на които да ги носи. Искаше си краката.

Пет секунди до мозъчната смърт.

Меволент продължаваше да се отдалечава. Беше се оказал по-жилав, отколкото беше очаквала. В крайна сметка, практически я беше убил. Практически. Почти. Почти, но не съвсем. Откъснеш ли главата, мозъкът има още малко време живот. А това беше грешка от негова страна.

Даркесата посегна с магията си и придърпа тялото си към себе си. То се повлече по земята. Облечени в кафяво смъртни наоколо отваряха усти и крещяха шокирано, но Даркесата чуваше единствено морето, а то шумеше като морето в Хагард в дните, когато беше малка, щастлива и в пълна безопасност. В дните, когато беше Валкирия Каин и дори още по-рано, когато беше Стефани Еджли. В Хагард, където бяха родителите й и сестричката й. В Хагард, където я обичаха.

Но това беше просто личността на Валкирия, изправила се лице в лице със собствената си смъртност, сграбчваща образите на нещата, които значеха най-много за нея. А Валкирия нямаше място тук. Не и сега. Даркесата трябваше да остане и да контролира положението. Само Даркесата можеше да свърши онова, което трябваше да бъде свършено в настоящата ситуация.

Три секунди до мозъчната смърт.

Тялото се бутна в нея и Даркесата се наклони назад, за да изравни двете части на съсипания си врат. Пипала от плът се протегнаха едно към друго, прикачиха се, преплетоха се и се сраснаха, всяко със своята половинка, притегляйки главата и съединявайки я с тялото. Прешлени прищракваха, хрущяли припукваха, мускулите се проточиха, усукаха и натрупаха сила. Вени и артерии, нерви и кожа отново станаха едно цяло.

Кръвта бликна и потече. Кислородът нахлу. Мозъчната смърт се отменя.

Даркесата се надигна, подпря се на лакти и загледа Меволент, който крачеше обратно към нея.

— Леле! — рече сама на себе си. — Това вече беше сериозно.

Меволент полетя към нея, а Даркесата го изрита едновременно с двата крака в корема и го запрати някъде сред отломките на пътя над главата си. Той мигновено скочи, тя също, но когато се изправи, целият свят се наклони и тя се олюля.

— Проклятие — промърмори.

Юмрукът на Меволент се стовари върху бузата й и Даркесата падна назад, събаряйки тежък дървен кол от някаква ограда. Магьосникът налетя отново, Даркесата грабна кола и замахна с всичка сила. От удара колът стана на парчета, но и Меволент се свлече на колене. Даркесата посегна към следващия кол, изтръгна го от земята и го хвърли срещу Меволент, който тъкмо се понадигна. Той залитна няколко крачки назад. Даркесата хвърли друг кол, после друг, изскубваше ги от земята и ги хвърляше срещу магьосника като стрелички за дартс. Меволент се опитваше да се изправи. Застана на едно коляно, поклати покритата си с шлема глава и стана. Огледа се наоколо и точно тогава Даркесата го халоса с коня.

 

 

Намери Скиптъра в една съседна уличка тъкмо в момента, в който Чайна Сороуз го вдигаше от земята.

— Не бих го пипала, ако бях на твое място — обади се Даркесата и меко се приземи зад гърба на красавицата.

Чайна вдигна Скиптъра.

— Уби ли Меволент?

— Ако съм го убила, значи ти сега си господарка на Скиптъра. И можеш да го използваш, за да убиеш мен. Разбира се, ако Меволент не е мъртъв, аз просто ще ти взема Скиптъра и ще те смачкам от бой.

— Интересна дилема — отвърна Чайна.

— Нали?

— Колко време имаме?

— Преди аз да се върна вкъщи ли? Няколко секунди. Усещам ги как изтичат. Чувствам как маневрата ме придърпва.

— Значи имаме само миг да разрешим въпроса.

Даркесата се усмихна и не отговори нищо.

Чайна замислено прехапа долната си устна.

— Май ако побягна, това няма да ми помогне.

Даркесата поклати отрицателно глава и закрачи към красивата магьосница. Чайна отстъпи.

— Вземи меча. Богоубиеца. Можеш да убиеш всеки враг с него.

— Вече не харесвам мечове — отвърна Даркесата.

— Има и други оръжия. Чувала съм за тях.

— Искам Скиптъра.

— Мястото на Скиптъра е тук.

— Вземам го с мен.

— Сигурно има нещо, което мога да направя, за да те накарам да…

Даркесата протегна ръка.

— Дай ми го.

Черният кристал проблесна, уловил слънчевите лъчи. Чайна стисна Скиптъра още по-здраво.

— Мисля, че Меволент е мъртъв. Ако не го беше убила, вече щеше да е дошъл да ни намери. Мисля, че е мъртъв и че ако сега стрелям с това нещо, ще те убия.

— Решението си е твое — отвърна Даркесата. Пръстите й приближаваха Скиптъра все повече и повече.

Чайна стисна зъби. Мускулите й се опънаха като струни. Даркесата се усмихна.

Взе Скиптъра, а Чайна отпусна ръка отстрани до тялото си.

Толкова удобно лягаше в ръката й. Даркесата се зарови в магията си и откри пулсиращата енергия, която й беше прелял Сила Надир. От нея беше останало съвсем мъничко, така че Даркесата я грабна, завъртя я, усили я и след секунда ръката й започна да пулсира болезнено. После обърна очи към Чайна.

— Ако бях на твое място, бих побягнала сега — рече й. — Силите на Меволент идват насам.

— Ти не си го убила, така ли?

— Не ми стигна времето.

— Значи, ако се бях опитала да стрелям срещу теб със Скиптъра…

— Щях да съм размазала красотата ти по юмрука си — светът затрепка. — Времето ми тук изтече. Късмет с войната!

— Късмет и на теб с твоята — отвърна й Чайна и пак хлътна в някаква врата. Но вътре, отвъд прага имаше някой, там някой я чакаше, една ръка без кожа се протегна и леко легна на рамото на Чайна. Красавицата цяла се скова, прекрасните й сини очи се разтвориха широко, червена енергия припука край тялото й и я повдигна на пръсти, без да й даде възможност дори да изпищи. Болката разцъфна в гърдите й и тялото й се прекърши в хватката на Серпин, а после Чайна падна на земята, съвършена и мъртва като кукла.

Серпин се усмихна на Даркесата, а тя му се усмихна в отговор. Светът затрепка отново, а тогава Серпин протегна към нея червената си ръка и енергия полетя право към гърдите й. Даркесата се люшна назад, запремята се презглава във въздуха, после светът се промени и тя се фрасна здраво в един паркиран камион. Падна на колене, вече обратно в своята реалност; коленичеше в мръсотията на някакъв строеж заобиколена от камиони, палети с материали и машини. За миг се засмя на безочливата дързост на Серпин и разтри гърдите си там, където магията му я беше ударила, а после осъзна, че е с празни ръце. Беше изпуснала Скиптъра в другото измерение.

— Не! — изрева и скочи на крака. — НЕ!

Завъртя бясно глава на всички посоки. Може би беше паднал някъде тук. Може би беше дошъл тук с нея. Може би…

Изрита камиона и го запрати нанякъде.

— НЕ!

Хвърли се нагоре във въздуха, право към слънцето, крещейки и сипейки проклятия, после зави и полетя към Убежището, а от вятъра и скоростта очите й се насълзиха. Продължаваше да крещи. Серпин. Серпин, този смъртоносен, предателски жалък боклук. Вече не можеше да го докопа, но Китана й беше съвсем подръка, както и Дорън, както и Шон. Щеше да ги избие всичките. Щеше да ги разкъса на парчета. Щеше да ги заличи.

Полетя по-бързо, отколкото когато и да било преди. Щеше да е приятно и забавно, ако не се чувстваше толкова кръвожадна в момента.

Роърхейвън се яви на хоризонта. Приближаваше Убежището, а очите й се присвиха и с вътрешния си взор Даркесата видя Китана, застанала права три нива под приземния етаж, сред лабиринта от коридори насред Залата на Усилвателя. Видя и Дорън, и Шон, видя и Вайл на пода, мъчещ се да се изправи.

Даркесата полетя нагоре, после надолу, заби се в покрива и продължи към Залата, разбивайки пода на всеки следващ етаж, после стигна до нивото, зави и с трясък връхлетя през стената, почувства веднага тревогата на Китана, която се извърна да я погледне. Но Даркесата не спря, профуча край Дорън и Шон и юмруците й се забиха в красивото личице на русокосата. Ударът на Даркесата имаше скоростта на куршум и главата на бедната Китана се разполови. Инерцията запрати Даркесата чак в съседното помещение, където тя най-сетне стъпи на пода и се разсмя. Доброто й настроение се беше върнало. Пристъпи обратно през дупката, която беше оставила в стената. Дорън и Шон бяха коленичили, взрени в онова, което беше останало от Китана.

— Опа — обобщи Даркесата.

Магия се усука около ръката на Дорън, дланта му засвети и запрати поток от енергия, който се заби в корема на Даркесата. Това момченце така и никога нямаше да се научи.

Докато се лекуваше, Даркесата изпрати част от силата си да протече по вените й и да обвие плътно едната й длан. После я освободи, а енергията прогори дупка в Дорън, който се преметна назад, а на мястото на лицето му имаше само димящ кратер.

— Мозъкът — обясни Даркесата на Шон, който отстъпваше назад. — Унищожиш ли мозъка, как ще могат да се лекуват? Разбра ли сега? Проста работа.

Шон облиза устни. Магията му се мяташе неспокойно, чакаше да бъде освободена. Даркесата го наблюдаваше, после разбра как момчето се кани да използва силата си, скочи и блъсна ръката му още преди да я е вдигнал срещу нея. Даркесата се приземи зад момчето, с една ръка го подхвана под брадичката, другата опря в лопатките на гърба му и после откъсна главата му със същото усилие, с което би отворила кенче с кока-кола.

Магьосник, заслужил с труд могъществото, подарено на Шон, би използвал няколкото мига преди мозъчната смърт, за да опита да се спаси. Даркесата пусна главата на пода и я изрита в коридора. Прииска й се Меволент да я види сега.

— Насилие — промърмори си. — Такова насилие — погледна през рамо към Лорд Вайл, който тъкмо се беше изправил на крака. Ще станем страхотен отбор двамата с теб. Трябва да повторим днешното ни изпълнение. Може би да се заемем с Аргедион, когато се върне, и да го довършим веднъж завинаги. Какво ще кажеш?

Вайл, както обикновено, просто се изправи насреща й и не продума. Пръстите му потупваха едното му бедро — същият бърз ритъм, който Скълдъгъри беше отмервал непрекъснато през последните няколко дни, сякаш песен, която не може да си изкара от главата. Сега като се замислеше, беше много дразнещо.

Лордът стоеше все така неподвижен, но Даркесата забеляза лекото движение на бронята му тя леко и неравномерно пулсираше. Даркесата присви очи. Скълдъгъри Плезънт беше коварен противник. Той беше предвидил, че Даркесата ще се върне, а и знаеше, че втори път тя няма да му позволи да я приспи само с приказки. Така че му беше необходимо оръжие, с което да се изправи срещу нея, а това оръжие очевидно — трябва да е било държано в тайна от Валкирия.

Потропването с пръсти не е било безсмислен тик. Било е психологически пусков механизъм, който той е издълбавал в подсъзнанието си. Сега срещу нея може и да стоеше Вайл, но дълбоко в него се криеше Скълдъгъри и той използваше този ритъм, за да се освободи сам от кръвожадната страна на своята природа.

Каквото и да планираше скелетът обаче, Даркесата не можеше да го допусне.

Тя заоглежда бронята на Вайл, проследи с очи движението й. Вгледа се по-отблизо, по-надълбоко, видя как некромантската магия е вплетена вътре. Самата броня беше жива и притежаваше определено ниво на самостоятелно съзнание. Магията живееше в нея, а магията е жива, така че в резултат от насищането й с магия самата природа на бронята се беше променила. Даркесата видя магията вътре и я разбра, а после се приготви и я повика в себе си.

Вайл наклони глава на една страна и спря да потупва крака си.

Даркесата повика отново, този път по-настоятелно, и бронята откликна, опълчвайки се срещу контрола на Вайл. Черни капки сянка закапаха по земята, Вайл се напрегна и бронята отново стана твърда, твърда и остра. Даркесата се приведе бързо, за да избегне замах срещу гърлото си. Дръпна се, но Лордът беше твърде бърз, сграбчи я, завъртя я и я заби с главата напред в стената. Дръпна я обратно назад и я преметна цялата. Светът се наклони, подът полетя към лицето й. Даркесата се разсмя, когато Вайл коленичи на гърба й. Това наистина беше весело!

Лек пулс от енергия пробяга по тялото й и Даркесата го отхвърли от себе си, после повика отново бронята му и тя полетя към ръката й, където се събра във въртяща се топка сенки и черна материя.

Последната капка от бронята се оттече от Скълдъгъри и той падна странично, като едва успя да се подпре на стената в последния момент.

— Извинявай — рече му Даркесата, а топката в дланта й все така се въртеше. — Знам, че замисляше нещо коварно, но, право да ти кажа, тук ми харесва и нямам намерение да се завирам обратно в тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

— Върни ми Валкирия — рече Скълдъгъри със слаб глас.

— Не. И не смятам, че с чара си отново ще успееш да си пробиеш път до нея. Стига вече със сърцераздирателните истории колко много значите един за друг. Тя ме иска тук. Иска аз да командвам. Това й доставя удоволствие.

Скълдъгъри помълча за момент, после се изправи в пълния си ръст.

— Не можеш да ме убиеш — каза.

Даркесата се засмя, протегна ръка, за да му докаже, че не е прав, но после се поколеба.

— Може и да искаш — каза скелетът, — но не можеш да го сториш. Това е. Валкирия ти влияе.

Даркесата отпусна ръка на бедрото си.

— Влияние има, но то отслабва. Гласът й става все по-недоловим с всяка минута. Още един ден като днешния и мисля, че двете с нея ще постигнем окончателно споразумение и наистина ще се превърнем в едно цяло.

— Няма да получиш друг такъв ден. Дори и минута повече няма да получиш.

— А — отвърна Даркесата, — това е моментът, в който ще разкриеш тайното си оръжие, нали? Хайде, не ме измъчвай. Какво чакаш?

— Тях.

Даркесата почувства Аргедион преди да чуе стъпките му и се обърна, когато той влезе. Уолдън д’Есаи го следваше по петите, с бледо лице и широко отворени очи. Магията вреше във вените му и Даркесата разбра, че Аргедион му е казал общото им истинско име.

Аргедион с ужас огледа касапницата в Залата.

— Нямаше нужда да убиваш децата — каза.

— Но ги убих — отговори Даркесата. — По същия начин трябва да убия и теб.

Дори и докато го изричаше обаче, тя разбра, че няма да може да изпълни заплахата си. След смъртта на Китана и останалите, силата им се беше върнала обратно в Аргедион. В момента той не беше по силите й.

— Защо нараняваш хората? — попита Аргедион. — Говорихме за всички неща, които бих могъл да ти покажа. Само ако беше обърнала гръб на насилието, тайните на вселената щяха да са твои.

Той нежно махна с ръка, Даркесата се обърна, повдигнала вежди, за да види как Китана се надига и става на крака, а главата й отново е цяла. Без магията в себе си сега тя беше просто едно с нищо незабележително същество, внезапно останало само, ужасено и кухо. Дорън се размърда и почна да се изправя, а главата на Шон припълзя към тялото му и се прикрепи обратно на място.

— Възкресяваш мъртвите — отбеляза Даркесата. — Е, това вече е впечатляващо.

— Това е само малка частичка от силата ми — отвърна Аргедион. — Днес светът ще се промени. Днес човешката раса ще направи стъпка напред.

Даркесата се ухили:

— Яко!

Аргедион поклати глава.

— Съжалявам, Даркесо, но на теб трябва да ти обърнем гръб и да те забравим. Не знам защо си такава, каквато си, но… О, мило дете! Ти можеше да си най-добрата сред нас.

— Ъм — обади се Уолдън. — Някой би ли ми обяснил какво става?

Скълдъгъри се облегна на Усилвателя, пръстите му отново потропваха в дразнещия си ритъм върху обшивката на машината:

— Ти си тук, за да промениш света, Уолдън. Той иска да даде магията на широките маси от смъртни.

Уолдън се втренчи в Аргедион.

— Това ли имаш предвид под „да направим света едно по-добро място“?

— На прага сме на нова ера — отвърна Аргедион с кротка усмивка.

Уолдън направо зяпна.

— Ти нормален ли си?

Аргедион примигна насреща му.

— Моля?

— Да даваш магия на смъртните?! Ти някога срещал ли си истински смъртни? Ами че те ще се избият!

— Не — отвърна Аргедион. — Експериментите ми завършиха. Благодарение на Китана, Шон и Дорън, сега аз съм запознат с опасните нива на магията у един смъртен. Човечеството днес ще бъде издигнато до едно ново ниво на съществуването.

— Аз съм живял в свят, в който магьосниците доминират. Силните управляват. Бедните и потиснатите ги мачкат в калта.

— Силата ще престане да бъде въпрос, на който ще се обръща внимание…

— Силата винаги ще бъде най-важният въпрос, глупако! Винаги ще има силни и слаби! И ти искаш да ти помагам? Искаш да ти помогна да използваш магията, за да унищожиш собствения си свят? Няма да стане! Върни ме в моето измерение.

— Магията е рождено право на човека, Аргедион. Не разбирам как така не го осъзнаваш.

— Аргедион се казваш ти — отвърна Уолдън. — Това име не е мое. Аз съм си все още аз. Аз съм си Уолдън д’Есаи. Живея на „Маунт Темпъл Плейс“ номер осемнайсет и обичам Грета Дапъл. Няма да се променям, само защото мога да се променя. Погледни всички хора, които си наранил. Погледни колко болка си причинил. Казваш, че магията е рождено право? През целия си живот съм изследвал магията и стигнах до извода, че тя изобщо никога не е била предназначена за нас, хората. Получили сме я напълно случайно.

— Не. Не. Магията е красива…

— Опасна е! Твърде опасна!

— Не може да говориш така — Аргедион улови Уолдън за ръка и го задърпа към подиума в Усилвателя. — Моля те. Хайде, ела. Ще направим света едно…

— Пусни ме! — изкрещя Уолдън и блъсна Аргедион с всичка сила. Пред очите на Даркесата двамата мъже се сборичкаха, ръцете на Уолдън се сключиха около врата на Аргедион. Даркесата видя гнева и у двамата, видя как Аргедион блъска Уолдън, как Уолдън отново напада и ето на, дълбоко в Аргедион се събуди и избуя животинският инстинкт на самосъхранението, той си изпусна нервите и Уолдън се превърна на пепел в ръцете му.

Аргедион залитна назад шокиран. Усмивката на Даркесата стана още по-широка.

— Не — промълви белият магьосник, когато пепелта се слегна на пода. — Не. Не исках. Не исках. Какво сторих?

Ако Даркесата се надяваше някога да получи възможност да убие Аргедион, тази възможност беше сега, докато той беше твърде разстроен, за да мисли нормално. Тя пристъпи напред.

Пръстите на Скълдъгъри потропваха по Усилвателя, все по-бързо и по-бързо, следвайки все същия ритъм, все същия неравномерен бийт, повтаряха го отново и отново.

Безспир.

Аргедион вдигна очи към скелета, а Даркесата спря на място, ядосана, че я забелязаха. Извърна се раздразнено.

— Трябва да те питам — рече тя на Скълдъгъри. — Какво въобще правиш? Цялото това потропване — това ли ти е великият план? Как се предполага да победиш и двама ни?

— Вие сте силни като богове — промърмори тихичко Скълдъгъри, — но не сте богове. Още не. Вашите мисли са си човешки мисли. Съзнанието и на двама ви може да е разширило обхвата си, но начинът ви на мислене си е все същият, присъщ на всеки човек процес… Поне за момента.

Тогава Даркесата забеляза, че по стените са изписани символи, простички символи, вдълбани там, просто за да излъчват светлина, а не енергия.

А после символите започнаха да пулсират с ритъма на Скълдъгъри. Пулсираха все по-бързо, откъснаха се от зададеното от скелета темпо, запулсираха все по-бързо и по-бързо, все по-ярко и по-ярко, а Даркесата смръщи чело и се разсмя, отвори уста да проговори и…