Дерек анди
Царството на злото (12)

11.
Сцени от едно кафене

Кафе. В момента Валкирия искаше само това. Едно кафе. Неделно сутрешно кафе. Прекрасно неделно сутрешно кафе. Точното нещо, което да отвлече съзнанието й от тъпата пулсираща болка в ръката й на мястото, където Надир я беше сграбчил вчера. Точното нещо, което да разсее мислите й от Аргедион и Ламент. Всъщност, кафето беше почти достатъчно прекрасно, за да я накара да забрави, че следващата задача за деня й е посещение в един дом, в който е било извършено убийство.

Валкирия мразеше местопрестъпленията с убийства. Колкото повече от тях виждаше, толкова повече ги мразеше. Ако приличаха повече на местопрестъпленията в сериалите, които баба й гледаше по телевизията, където възрастни детективи се суетяха сред великолепна природа и провинциални имения, момичето можеше и да си промени мнението. Но явно местопрестъпленията, които тя самата трябваше да посещава, бяха извадени от хорър филмите и от полицейските риалитита, където акцентът падаше върху пръските кръв, нараняванията при самозащита и, от време на време, на задачата да се намери главата на трупа.

Скълдъгъри я беше предупредил, че тазсутрешното местопрестъпление ще включва кръв, при това много. Но сблъсъкът с нея все още беше далеч-далеч. Скълдъгъри щеше да мине да вземе Валкирия чак след половин час и повече. Ако не беше момиче, а еднодневка, това би означавало да си изживее целия живот преди скелетът да се появи. Така че Валкирия сега си стоеше в обляното от слънчева светлина кафене в града, наредена на опашката като нормален човек.

Поръча, плати си и отстъпи настрани да чака поръчката си. Възрастната жена на опашката зад нея престана да рови в ръчната си чанта и се зае толкова продължително да оглежда менюто, че изнерви цялата опашка с неувереността си какво да си избере. После жената погледна Валкирия и й се усмихна, момичето й се усмихна любезно в отговор. Жената изглеждаше мила. Вероятно имаше и някакво мило име, например Хелън или Маргарет. Зад Маргарет чакаха още седем души и нивото им на раздразнение нарастваше. После в кафенето влезе осми човек и застана на опашката. Грамаден мъж с дълго палто и бръсната глава, който загледа Валкирия в упор.

Момичето отвърна на погледа му и мъжът отмести очи. Раменете му бяха широки. Изглеждаше силен. Маргарет най-сетне си плати и отстъпи, за да даде място на следващия на опашката.

— Такава съм бавна — рече тя.

Валкирия откъсна очи от едрия мъж.

— Моля?

— Когато избирам — повтори Маргарет. — Такава съм бавна, когато избирам.

— О. Не се притеснявайте.

— И винаги усещам как всички ме зяпат — изкикоти се Маргарет. — Предполагам, че характерът ми не е достатъчно космополитен за такъв голям град.

Валкирия й се усмихна учтиво още веднъж, после си взе кафето от момичето зад бара и отиде да седне на една празна маса до стената. Странна жена, да бъбри така с напълно непознат. Валкирия подуха върху кафето, за да го охлади, и остави погледа си да се рее из заведението. Грамадният мъж вече не я зяпаше. Маргарет вече си приказваше с момичето на касата. Свиреше музика. До витрината седеше млад мъж. Тъмнокос, едър, облечен в костюм. Грозна вратовръзка. Усмихна й се. Какво ставаше тук, някакъв празник под надслов „Да бъдем любезни с непознати“? Валкирия му кимна отсечено, което мъжът обаче прие като покана. Взе кафето и пастата си от своята маса и се запъти към нейната, а Валкирия простена тихо.

— Имате ли нещо против да седна при вас? — попита той, а в очите му играеше палава искрица.

— Масата, която си бяхте избрали, не ви ли хареса?

— Много е самотно там. Всички красиви момичета са по другите маси — усмивката му стана още по-широка и той седна. — Здрасти. Аз съм Алън.

— Здравей, Алън.

— Мога ли да науча и твоето име?

Валкирия.

— Стефани.

— Красиво име за красиво момиче. Е, Стефани, ти с какво се занимаваш?

Ловя лошите. Спасявам света.

— Още ходя на училище, Алън.

Мъжът се засмя.

— Нее, сериозно? Леле. На колко години си?

— На седемнайсет.

— Седемнайсет. Леле. Изглеждаш по-възрастна. Не, не искам да кажа, че изглеждаш стара или нещо такова. Не изглеждаш стара. О. Боже, сега май те обидих, нали?

Ех този Алън, как само му харесваше да слуша собствения си смях.

— Видях те да си седиш тука — продължи той, — цялата в черно, изпъкваш сред тълпата, приличаш на момиче, с което човек си струва да се запознае. Струва ли си човек да се запознае с теб, Стефани?

— Не — отвърна Валкирия. — Определено не.

— Мисля, че скромничиш.

Момичето сръбна от кафето си.

— Е — каза Алън, — в случай че се чудиш, аз съм на двайсет години. Работя в „Бойл Сълюшънс“, офисът ми е точно зад ъгъла. Отлична работа. Плащат добре.

— Браво.

— Започнах само преди няколко месеца, но шефът ми вече ме е определил за повишение. Искам да кажа, ето ме тук, на път за работа в неделен ден, докато всички останали са си у дома. Във фирмата се цени подобно отношение към задълженията, знаеш как е. Всъщност, следващата седмица от офиса ще правим малък тиймбилдинг, та се чудех дали, ако не си заета, не би желала да отидем заедно? Ще трае само час-два, после можем да си вземем нещо за хапване, стига да искаш, разбира се.

— Няма да мога.

— Но аз дори не съм ти казал кой ден от седмицата ще бъде.

— Това няма значение, сериозно.

Алън се засмя.

— О, харесваш ми. Харесва ми стилът ти.

— Прощавай прекъсна го момичето, защото телефонът й изпищя. Тя го измъкна от джоба си. Номерът беше непознат, но Валкирия отвори есемеса и прочете:

Един от хората в кафенето е дошъл да те убие.

Малката магьосница прибра телефона в джоба си и пак пийна от кафето. Алън седеше насреща й и се усмихваше. На опашката чакаха шестима души, едрият мъж вече беше стигнал до касата. Маргарет стоеше в ъгъла. Други петима бяха пръснати по масите. Зад бара работеха още четирима човека. Общо седемнайсет.

— Добри или лоши новини?

Валкирия обърна поглед към Алън.

— Моля?

— Есемесът. Добри или лоши новини?

Момичето сви рамене.

— Новини като новини.

Мъжът се приведе напред.

— Нима? Няма да ми кажеш, че съобщението е от гаджето ти или нещо подобно? Може би да го използваш като извинение, за да ме разкараш?

— Нямам гадже, Алън.

— Е, това вече си е чисто престъпление.

Едрият мъж мина зад гърба на Алън и Валкирия се напрегна, но непознатият просто си намери място и седна на близката маса, без да предприема нищо подозрително. Ботушите на мъжа бяха износени, джинсите — протрити. Палтото му беше виждало и по-добри дни, но пък притежаваше индивидуалност. На китката си непознатият носеше грамаден часовник. Никакви други бижута.

Разговорът беше стигнал до мъртва точка и Алън скри смущението си, като пийна от своето кафе и се загледа в нещо интересно на стената. Валкирия го стрелна с очи. Събеседникът й не беше във форма, но не беше и дебел. Меки ръце. Часовникът му изглеждаше скъп, но всъщност не беше. Костюм втора ръка, лошо изгладена риза, грозна вратовръзка. Момичето се облегна назад, за да погледне обувките му. Без връзки, без езици.

— Просто обожавам неловкото мълчание, а ти? — изкикоти се той, а момичето му се усмихна и над рамото му погледна към Маргарет. Кафето на възрастната жена стоеше недокоснато на масата пред нея. Чантата й лежеше отворена на сантиметри от ръката й. В нея можеше да има всичко. Жената разсеяно следеше хората на опашката, сякаш умишлено избягваше да гледа към мястото, на което седеше Валкирия.

Само тези трима — едрият, Алън и Маргарет — бяха проявили някакъв интерес към момичето. В кафенето имаше още поне десетина души, които дори не я бяха погледнали. Едни мъже с костюми, някакви женици с изтормозен вид, имаше един пич с джинси и един идиот с…

Маргарет погледна Валкирия и незабавно отмести поглед. Валкирия прикова очи върху възрастната жена. Секунди по-късно погледите им отново се кръстосаха. Маргарет се усмихна бодро, но когато Валкирия не й отвърна със същото, усмивката й се стопи и се превърна в напрегната линия.

Двете се гледаха от двата противоположни ъгъла на кафенето.

Алън говореше нещо, хората отляво на Валкирия се смееха, по радиото почна нова песен, момичето гледаше Маргарет и Маргарет я гледаше в отговор. Дясната ръка на възрастната жена се плъзна в чантата й. Лявата ръка на Валкирия вдигна чашата с кафе към устните й. Мускулите на дясната се стегнаха.

Алън продължаваше да говори. Момичето отдавна не го слушаше.

— Алън — рече му тя меко, без да откъсва очи от Маргарет, — дали ще бъде непростимо грубо от моя страна да те помоля да се върнеш на твоята си маса?

Мъжът замълча за секунда.

— Не — отвърна най-сетне, — не, няма да бъде грубо. Пряма си. Оценявам това.

— Благодаря ти за разбирането.

Алън си взе чашата и чинийката с пастата.

— Радвам се, че се запознахме, Стефани.

— Аз също — промърмори момичето.

Не го проследи с поглед, докато той се примъкваше на предишното си място. Маргарет й кимна, давайки да се разбере, че всичко й е ясно. Валкирия кимна в отговор.

После много бавно се изправи. Маргарет стори същото и измъкна ръка от чантата си. Не държеше нищо. Три бъбрещи тийнейджърки минаха помежду им.

Валкирия пристъпи към изхода и Маргарет й препречи пътя.

— Тръгваш ли си?

Валкирия кимна.

— Но още не си си допила кафето.

— Приятелят ми ме чака отвън.

Маргарет се усмихна.

— Съмнявам се.

После направи крачка към момичето. Валкирия видя на ръката й пръстен, който преди го нямаше. Възрастната жена я стисна за лакътя. Валкирия се опита да се отскубне, но Маргарет държеше здраво. И се усмихваше. После изведнъж се смръщи и сведе поглед към куртката на Валкирия.

Шпионите по филмите убиваха други шпиони, като ги убождаха с напоен с отрова шип, скрит в пръстен. Валкирия стисна китката на Маргарет, изви ръката й и видя шипчето, което не беше успяло да пробие ръкава й. Маргарет се усука, приклещи лакътя на момичето, опитвайки се да се добере до незащитената й длан. Докато хората край тях се смееха и бъбреха, Валкирия, стиснала зъби, се запремества странично, стараейки се да отклони отровния пръстен. Тогава вече околните забелязаха схватката, разговорите един по един заглъхнаха. Острието бавно приближаваше голата кожа на момичето.

Валкирия ухапа Маргарет по лицето, Маргарет се изви, преметна момичето през хълбока си и го събори. Валкирия се тресна в една маса, хората наскачаха и закрещяха, но вниманието на малката магьосница беше приковано върху задачата да отстрани отровния шип от лицето си. Маргарет натискаше. Беше по-силна, отколкото изглеждаше.

Едрият мъж пристъпи напред, опита се да ги раздели, но Маргарет го ръгна в окото с пръстите на свободната си ръка. Мъжът рухна назад, псувайки, Валкирия се опита да напъха коляното си между себе си и възрастната нападателка. Маргарет отново я повдигна във въздуха и пак я стовари долу, този път масата за малко не се преобърна, шипът едва не убоде Валкирия по брадичката, но междувременно момичето беше успяло да преметне единия си крак около врата на Маргарет. Първо дръпна рязко ръката с пръстена настрани, после усука другия си крак около главата на възрастната жена и стисна главата й в ключ. Хората стояха наоколо и зяпаха. Единственият звук в кафенето беше музиката, трополенето на поклащащата се маса и сумтенето на Маргарет.

Възрастната жена се хвърли настрани и двете магьосници паднаха на пода. Валкирия обаче продължаваше с душенето. Лицето на Маргарет вече беше аленочервено. Потеше се. От устата й хвърчаха пръски слюнка. Скоро щеше да припадне. После обаче включи краката си в играта, потърси опора и се опита да се изправи. Още малко. Само секунда и щеше да изгуби съзнание. Маргарет се надигна и повдигна и Валкирия със себе си. Още малко! И тогава старомодно облечената одърпана възрастна женица се изправи в цял ръст, вдигна Валкирия високо във въздуха, обърна се и се хвърли пак на пода с лице напред. Момичето се стовари долу, краката й отпуснаха хватката си. Маргарет се изтърколи настрани, дишайки тежко.

Валкирия погледна едно обърнато към нея лице, върху което се четеше неподправен шок. Горкият Алън, замръзнал на място, вероятно вътре в себе си тържествено се заклеваше никога повече да не заговаря момичета по кафенетата.

Все още борейки се за въздух, Маргарет сграбчи крака на Валкирия, целейки се в глезена. Мъчейки се да се добере до гола кожа. Настъпи суетня, двама мъже в жълти светлоотражателни куртки неочаквано се оказаха в кафенето и разтърваха момичето и Маргарет. Полицаи.

Въпреки че полицай държеше Валкирия и обясняваше на всички наоколо да запазят спокойствие, Маргарет стовари лакът в гърлото на полицая, който пък държеше нея, отскубна се, разблъска тълпата и побягна.

— Много съжалявам — рече Валкирия, извърна се и заби коляно право между краката на полицая зад гърба си. Той се преви и тя го остави да падне на пода. После се стрелна към момичето зад бара, а тълпата буквално се раздели пред нея, за да й направи път.

— Къде са ви охранителните камери? Нямам време за спорове, просто кажи къде са.

— В стаичката отзад — отвърна момичето с разширени от ужас очи. — Наляво.

Валкирия се втурна в стаичката и видя монитора, включен към охранителните камери. Щракна с пръсти и изпържи твърдия диск. После побягна, изхвърча на улицата, плъзгайки поглед по лицата наоколо, после мерна шала на Маргарет край една отворена врата наблизо. Очевидно, капан.

Момичето пресече улицата и влезе през отворената врата в нещо, което явно доскоро е било магазин. Сега беше празно помещение, а на средата имаше стълба и няколко кофи с латекс. Чу звук зад себе си и се обърна. От сянката излезе Маргарет, насочила пистолет право към главата на момичето.

— Не вдигай ръце — рече възрастната жена. — Дръж ги отпуснати отстрани, далеч от лицето си. Дрехите ти са бронирани, както разбирам? Модерно, предполагам, че трябваше да го предвидя. Само най-доброто за любимката на Скълдъгъри Плезънт.

— Коя си ти? — попита Валкирия, отстъпвайки бавно назад.

— Името ми няма да има значение за теб, защото скоро ще си мъртва. Искам само да кажа, че планирах всичко да стане тихомълком. Убождането е съвсем мъничко, нямаше дори да го усетиш. Довечера щеше да си легнеш, а на сутринта просто нямаше да се събудиш. Безболезнено. Дискретно. А то какво стана? Бой насред кафене пред очите на десетки смъртни свидетели. И полиция! Дори полицията дойде!

Накъдето и да мръднеше Валкирия, дулото на пистолета се местеше с нея.

— И ти обвиняваш мен за това?

— Ами разбира се, че теб. Аз съм професионалистка. Стоя далеч от всякакво наблюдение. Трябва да пазя репутацията си, за Бога! Каква полза от мен, ако не мога да се разправя с една тийнейджърка?

— Смешна работа — обади се някъде изотзад един глас. — Точно същото си мислех и аз.

Маргарет се обърна и от сенките изсвистя острие. Възрастната жена направи крачка назад, изпусна пистолета и рухна напред, прегъната одве. Последният й дъх се откъсна от устните й и тялото й се отпусна съвършено неподвижно.

Над трупа се изправи жена, обута с високи ботуши, с кафяв кожен панталон и кафяв кожен елек. Беше руса и красива, ръцете й бяха мускулести, раменете — широки. Танит Лоу изтри кръвта от меча си и се усмихна.

— Здрасти, Вал. Липсваше ми.

Падналият на пода пистолет се стрелна във въздуха към протегнатата ръка на Валкирия, но в този момент откъм стената изникна мъж в костюм и с черни очила и грабна оръжието преди момичето.

Сенките се надигнаха и се усукаха около ръката на Валкирия, а Били Рей Сангуайн отстъпи назад.

— Не сме дошли да се бием — каза Танит и вдигна ръце. — Добре де, затова дойдохме, имам предвид, че не сме дошли да се бием с теб. Виж, тя, твоята неуспяла атентаторка, е съвсем друг въпрос. Макар че, както гледам, ти си се справяше и без нас. Е, непосредствено преди края с пистолета, де.

— Ти ми изпрати есемеса — каза Валкирия.

— Че за какво са приятелите?

— Ти не си ми приятелка. Ти си Останка.

— Това не ме прави лош човек — отвърна Танит. — Чакай, май ме прави именно лош човек, но това не е причина да не можем да бъдем приятелки. Липсват ми разговорите с теб, Вал. Липсват ми клюките. Как е Флетчър?

— Какво искаш, Танит?

— Просто да ти спася живота, Вал. Някои американци те искат мъртва. Кристоф Ноктюрнъл и измислената му църква на идиотите настояха тази достолепна старица да бъде пратена по петите ти. Изглежда, не могат да се примирят с тава, че уби някои от боговете им.

— Какво? Че това беше преди сто години. Сега ли са се сетили да отмъщават?

Танит сви рамене.

— Изглежда са мързеливци.

— А ти узна плановете им?

— Нас ни наеха да те пазим — обади се Сангуайн. — Човек на страната на Ноктюрнъл, не го казвам кой е, смята, че, ако те убият, скелетът ще издири убийците, ще издири кой им е платил, както и всичките им познати, а може би и кучетата и котките им за всеки случай, та този човек е преценил, че убийството ти не си струва неприятностите и евентуалния фатален изход от приключението. Та затова ни нае да се намесим и да спасим жалкия ти животец. Няма нужда да ни благодариш.

— Това всъщност няма значение — намеси се Танит. — Онова, което има значение, е, че двете отново сме заедно, Вал, аз и ти. Чувам, че някакви смъртни развили магия. Имаш ли нужда от помощ, за да се справиш с това? Сега съм по-силна и по-бърза отпреди, при положение че и тогава си бях доста силна и бърза.

— Не можеш да помогнеш, Танит.

— Разбира се, че мога — отвърна Танит. — Само ми покажи кои са лошите.

— Не можеш да помогнеш, защото ти си от лошите.

— Ще дойде ден, в който ще преодолееш този дребен факт.

— Ако искаш да се върнеш, върни се. Ела в Убежището и остави докторите да се опитат да измислят как да те излекуват. Липсваш ми.

— Че аз съм тук, с теб.

— Нищо подобно. Ти изглеждаш като приятелката ми и говориш с нейния глас, но ти не си Танит. Ти си някой друг. Имаш ли представа какво ми е да гледам лицето, което така добре познавам, но да не познавам истинската личност зад него? Преди казваше, че с теб сме като сестри, Танит. Докажи го. Направи го заради мен. Излекувай се.

— Няма лек, Вал. Останката няма как да бъде извадена вече. Вече е свързана с мен завинаги.

— Липсваш ми. Липсваш и на Гастли.

Сангуайн обви с ръка раменете на Танит.

— И ще си продължава да му липсва. В случай че не си забелязала, ние с нея сме, ако мога така да се изразя, едно.

— Били Рей — нежно го прекъсна Танит, — не се излагай.

Сангуайн си дръпна ръката.

Танит се усмихна на Валкирия.

— Гастли е прекрасен човек. Прекрасен. И ако нещата не се бяха развили така, да, сега с него сигурно щяхме да сме заедно. Но няма смисъл да се живее във вечно съжаление.

— Той наистина иска да те види.

— Кажи му, че му пращам поздрави.

— Трябва да вървим вече — обади се Сангуайн.

— Да. Добре. Вал, най-добре ще бъде да пратите неколцина секачи да арестуват Кристоф Ноктюрнъл, преди да е пратил друг убиец по петите ти. Само предлагам. Последно чух, че бил отседнал някъде в Килини. Радвам се, че се видяхме. Изглеждаш зашеметяващо, между другото.

После Танит хвана ръката на Сангуайн и двамата потънаха в земята.

Валкирия постоя за миг неподвижно, после пое към вратата. Навън гъмжеше от патрулки, полицаи кръстосваха улицата и лаеха заповеди по радиостанциите си. Клетото ченге, което беше изритала в чатала, седеше до една линейка, до него се чумереше мрачно полицаят, когото Маргарет беше фраснала в гръкляна.

Бентлито спря до тротоара, момичето изчака полицаите да спрат да му се възхищават, после излезе от магазина и изтича до колата. Пъхна се до шофьора.

Скълдъгъри я изгледа, после премести очи върху полицаите.

— Твое дело ли е това? — попита. Момичето кимна и скелетът въздъхна и потегли. — Добре. Кой се опита да те убие този път?