Дерек анди
Царството на злото (56)

55.
Щастлив край

Валкирия се събуди на пода. Загледа се в тавана и се помъчи да се сети какво й се случва.

Гласове. Хора. Гастли пристъпи до нея.

— Будна е — чу го да казва.

Още хора. Убежището вече не беше празно. Магьосниците се бяха върнали. Скълдъгъри коленичи до нея.

— Как се чувстваш? — попита.

Тя го погледа мълчаливо, преди да отговори.

— Какво направи?

— Нагласих светлините така, че да взаимодействат с електрическата активност на човешкия мозък. С две думи, предизвиках и у двама ви епилептичен припадък.

— Но… Аз нямам епилепсия.

— Не е необходимо. Правилният ритъм в правилната скорост е достатъчен.

Скелетът и помогна да се изправи. Аргедион седеше, опрял гръб в стената, очите му бяха отворени, но не гледаха нищо определено. Касандра Фарос и двама други долавящи бяха коленичили около него. Видя и още един познат, Дийкън Мейбъри.

— Потропваш този ритъм дни наред — прошепна Валкирия.

Скълдъгъри кимна.

— Трябваше да го запечатам в подсъзнанието си, за да не може Вайл да се възпротиви и да не задейства плана. От момента, в който прецених, че Даркесата може и да ни потрябва, знаех, че трябва да измисля някакъв начин да я спра, нещо, което тя няма да очаква.

— Ще го очаква следващия път — отвърна Валкирия. — Същият номер няма да мине два пъти.

— Следващия път ще измисля начин да я задържа далеч от теб завинаги.

— А ако не успееш, винаги можем да използваме Куба — момичето изправи рамене, силата се връщаше в изтръпналите й крака. — Какво правят на Аргедион?

— Затварянето му в Куба не върши работа — отвърна Скълдъгъри, вече по-високо. — Така просто се отлага неизбежното. Аз настоях за категорично решение. Ще съм спокоен, само ако Аргедион престане да бъде заплаха за когото и да било, а единственият начин това да стане е ако Аргедион си отиде и никога повече не се върне при нас.

— Това ли правят? Внушават тази идея в съзнанието му преди да го събудят?

— Не точно. Дийкън ни дължеше услуга и аз реших да го повикам. Той помага на Касандра и останалите да скрият Аргедион. Изграждат стени около тази личност, затварят я далеч от личността на Уолдън д’Есаи.

— Прекрояват личността му?

— Да се надяваме, че не. Да се надяваме, че просто пренаписват самоличността му — ще се опитат да не закачат личността му, доколкото е възможно. Ще му дадат ново име, смъртно име, и всеки спомен за магията ще бъде изличен от ума му.

— Това изобщо възможно ли е?

— Не знам. Но ако всички работят заедно, имат шанс да стане — скелетът я погледна. — Вече по-добре ли се чувстваш?

— Да. Да, вече съм добре.

— Хубаво. Искам да си поговориш с един хора.

Момичето го последва в коридора, където Китана, Дорън и Шон ги чакаха, плътно заобиколени от секачи.

Шон я видя пръв. Очите му бяха зачервени от плач.

— Много съжалявам — почна той. — Толкова съжалявам за всички ужасни неща, които извърших. Съжалявам за хората, които нараних, и за това, че изложих всички ви на опасност.

Валкирия пристъпи към него.

— Не знам какво стана с мене, докато имах магически сили — продължи момчето, задавено от сълзи. — Не знам защо извърших всичко, което извърших, и защо не попречих на Китана. Следвах я, защото съм слабоволев и глупав, и защото тя е красива — засмя се през сълзи. — Представяш ли си? За малко да те убия, само защото Китана е красива. Колко по-жалък мога да бъда?

Валкирия промърмори нещо, изчака го да се обърне и да застане в най-удобната позиция, после замахна и го фрасна в челюстта. Момчето падна на пода.

Китана изглеждаше притеснена, но го прикриваше с презрителна, макар и колеблива усмивка.

— Така значи? Ще използваш магия срещу нас сега, когато сме обикновени хора?

— Няма да използвам магия — отвърна Валкирия, — но в момента си облечена в моята куртка и си я искам обратно.

После пристъпи към Дорън. Цялото му тяло трепереше неконтролируемо, но иначе момчето не помръдваше и мускул. Загледа я с изплашен поглед.

Валкирия заби чело в носа му и Дорън също се озова на пода.

Китана вече беше доста пребледняла.

— Все едно — рече и се помъчи да докара поредната нахална усмивчица. После съблече черната куртка и я хвърли в краката на Валкирия. — Сега доволна ли си? Сега, когато се налага да се върна към обикновения живот, след като вече знам какво е да притежаваш магически сили.

Валкирия повдигна вежда.

— Нормален живот? Извинявай, Китана, но какво си представяш, че ще стане сега? Смяташ, че ще се върнеш към стария си живот? Че ти уби хора. Ще прекараш остатъка от дните си в затвора.

Валкирия не допускаше, че Китана може да пребледнее повече. Грешеше.

— Не можете да ме съдите — отговори русото момиче с треперещ глас. — Ще разкажа на всички за вас. Всички ще разберат.

Валкирия вдигна куртката си и я облече.

— Съдебните процеси са си работа на смъртните. Ти не си смъртен проблем и няма да лежиш в смъртен затвор.

— Не можете да сторите това — каза Китана. — Родителите ми…

— На родителите ти ще бъде съобщено, че си убила човек и че отиваш в затвора. Магията няма да бъде споменавана, но ще им дадем достатъчно информация, че да бъдат спокойни, ще уредим и да те посещават. Разполагаме с хора, които ще ги накарат да повярват във всичко, което им кажем.

— Не… не може да постъпите така. Не, искам съдебен процес. Истински съд. Искам адвокат, за Бога! Магията беше виновна! Магията ми обърка мозъка! Не може да ме държите отговорна за нещата, които извърших! — Китана вече плачеше, покрила уста с ръце, а раменете й трепереха. — Моля те, Валкирия, не знаех какво върша. Аргедион влезе в главата ми, влезе в главите на всички ни. Дорън, Дорън беше най-зле. Той се молеше на Аргедион, знаете ли? Всичко това беше идея на Дорън. Ще сътруднича, ще направя всичко, което кажете, но, моля ви, само дръжте Дорън далеч от мен. Той е опасен, Валкирия. Ще ме убие, ако разбере, че ви помагам.

Валкирия пристъпи към русокосото момиче. От деня, в който я беше срещнала за първи път, й се искаше да й размаже физиономията. Но това беше в дните, когато Китана беше могъща, силна и преливаща от арогантност и кръвожадно желание да убива. Сега срещу нея стоеше обикновено момиченце, плачещо и хлипащо като всяка тийнейджърка в същото положение. Вече не беше момичето, което Валкирия искаше да удари.

Но все пак го стори.

При юмручния удар я прониза такова удовлетворение, че Валкирия се усмихна, когато Китана падна настрани и обърна очи. Младата магьосница удържа порива да изрита русокосата ей така, както лежеше свита в краката й. Но подобно поведение вече щеше да е неподобаващо за един детектив на Убежището.

 

 

Куинтин Стром спори с магьосниците, които искаха да го задържат, докато не го пуснаха. С Грим до себе си, Върховният маг пристъпи към Ревъл, Скълдъгъри и Валкирия. Като го видя да приближава. Ревъл промърмори нещо под нос.

— Върховен маг — рече високо, когато Стром пристъпи към тях. Исках да ви благодаря за помощта ви днес. Без вас…

— Без нас щяхте да се провалите катастрофално — довърши Стром. — Извадихте късмет, че бяхме тук.

Ревъл отново замърмори неразбрано.

— Ръката на господин Сълт беше счупена, когато Бурята експлодира — продължи Стром. — В момента се грижат за него. В момента, в който се почувства в състояние, господин Сълт ще изпрати на Върховен маг Бисахалани пълен доклад за случилото се.

— Разбирам.

— Всички вие играете много опасна игра. Във всеки един момент нещата можеха да излязат от контрол и вие да не сте в състояние да сторите нищо. Чудо е, че всичко се нареди — Стром си пое дъх. — Но при все това, Ърскин, моля да приемеш извиненията ми. Всичко, което ти наговорих, беше породено от напрежението и нервите. Може да си млад и неопитен и самото ти Убежище да се намира във враждебна среда, но въпреки това ти се справи. Справи се. Спря Аргедион. Затова смятам да си поговоря с господин Сълт и съм сигурен, че ще измислим начин да променим интерпретацията на случилото се и да се погрижим точно тя да влезе в доклада.

Ревъл наклони глава на една страна, точно като Скълдъгъри.

— Да промените интерпретацията?

— Бяхте изправени пред невъзможна ситуация — отвърна Стром. — Не съм сигурен дали аз бих действал другояче, ако бях на ваше място.

— Значи, цялата работа с това, че ви заключихме в килия…

— Доста неприятно беше — присви очи Стром. — И ако някога отново опитате нещо подобно, ще ви разкъсам на парчета. Но… в светлината на последните събития, ви прощавам. А и като се замисля, благодаря, че ми осигурихте няколко часа насаме с мислите ми, беше ми много полезно.

— Много великодушно от ваша страна, трябва да призная.

— Не искам да ме разбирате погрешно. Нещата не са наред. Не съм уверен, че ще можете да се справите със следващата подобна ситуация. Все така смятам, че ни трябва помощ, трябват ви напътствия и, да, може би ви трябва някой друг на ръководната позиция. Но… нещата не са и толкова зле, колкото се боях отначало. Ти управляваш добре, управляваш със сърце, както и с разум, а и имаш и добри хора, на които да разчиташ. Всичко това ти е от помощ.

— Значи това ще бъде вашето застъпничество за нас пред Върховния съвет?

Стром потърка брадичката си.

— Да се надяваме, че ще успея да убедя господин Сълт да премълчи някои подробности. Не си правете илюзии, какъвто и да е, докладът на Сълт спокойно може да предизвика напрежение и намеци за военен конфликт. Дори и съкратената версия на случилото се тук може да се окаже достатъчна да предизвика война, но все пак мисля, че ще успея да убедя колегите да ви се доверят — поне на първо време.

— Оценяваме високо това.

— Да знаеш обаче, че помощ все пак ще ви е нужна. Не позволявай на гордостта да ти пречи да осигуриш сигурното бъдеще на Убежището си.

— В случая на карта не е заложена гордостта ни — отговори Ревъл, — а автономността ни. Всяко Убежище навсякъде по света се управлява самостоятелно. Така стоят нещата и такива трябва да останат и занапред.

Стром въздъхна.

— Този разговор изобщо не е приключил. Но поне отсега нататък ще можем да го водим цивилизовано.

Ревъл повдигна вежда.

— Само ако успеете да убедите господин Сълт да погледне на нещата от вашата гледна точка.

— О, смятам, че ще успея — отвърна Стром. — Когато поискам, мога да бъда много очарователен.

Стиснаха си ръцете, кимнаха на Грим, който ги изгледа злобно, преди да последва шефа си в коридора. Ревъл отиде да провери как вървят нещата с Аргедион, а Скълдъгъри се обърна към Валкирия.

— Не мога да повярвам, че ме заряза насред битка — прошепна й.

— Не аз зарязах теб — изтъкна момичето. — Даркесата заряза Лорд Вайл. А и дори не го направи нарочно. Просто маневрата я връхлетя отново. За малко да се върна със Скиптъра, но ми се изплъзна от ръката, точно когато преминавах в нашето измерение. На Даркесата това никак не й хареса. Но какво се оплакваш, не мога да разбера. Нали оцеля.

— На косъм.

— Да оцелееш на косъм е равно на това да оцелееш. Къде ти е бронята?

— Пак в кутията, скрита отново. А Даркесата е пак дълбоко в съзнанието ти, доколкото разбирам?

Валкирия сви рамене.

— Те ни спасиха. Двамата. Вайл и Даркесата. Най-великите тайни оръжия. Не ме гледай така. Не казвам, че изобщо трябва да ги използваме отново. Просто казвам, че този път имахме нужда от тях и те ни помогнаха.

— И никога повече няма да ги използваме.

— Абсолютно никога. А сега ще те помоля да ме извиниш — от момента, в който даде мозъка ми на късо, така ми се пишка, че две не виждам.

Момичето го остави и се отправи към най-близката тоалетна. Когато свърши и излезе от кабинката, завари Елси пред огледалото над мивките.

Валкирия се поколеба за миг, после пристъпи и се зае да си мие ръцете.

— Здрасти — рече.

Елси помълча за момент.

— Почувствах как Шон умря. Почувствах как и тримата умряха. Но… после се върнаха. Сега вече не ги чувствам. Не чувствам нищо. Пак съм аз, старото аз.

Валкирия спря водата и си изтри ръцете в мърлявата тениска.

— Нали това искаше? Магията ти да изчезне?

— Да. Поне така мисля. Но не знаех колко… самотно ще ми бъде така — Елси се обърна и я погледна. — Докато се случваше всичко от последните дни, бях твърде заета, за да мисля какво ще бъде, когато… сещаш се, когато всичко свърши. Но сега се връщам към стария си живот, а Шон…

— Отива в затвора.

Елси си пое дълбоко дъх и потрепери.

— Винаги съм го следвала по петите — още откакто бяхме деца, а той така и никога не ме погледна. Не и истински. Мислех… мислех, че го обичам. Бях се самоубедила, че го обичам и може би наистина го обичах, но Китана и Дорън ми се смееха и ме наричаха как ли не, а Шон никога не се застъпи за мен. Как мога да обичам някого като него? Как мога да обичам някого, на когото очевидно ни най-малко не му пука за мен? Какво говори това за мен и какво да мисля самата аз за себе си? Заслужавам повече, заслужавам някой по-добър от него. Той не е толкова лош, колкото другите двама, но е убеден, че Китана е съвършена и прекрасна, а всъщност знаеш ли каква е истината? Китана е чудовище. А аз не съм нито толкова слаба, нито толкова красива като нея, но съм много по-добър човек.

Валкирия я изгледа.

— Леле.

Елси се засмя.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Страхотна реч.

— Добре се получи, нали?

— Сега по-добре ли се чувстваш?

— Мъничко по-добре.

— Нали знаеш, че Китана е в килия на долния етаж. Искаш ли да я държа, докато я удряш?

Елси пак се засмя.

— Благодаря за предложението, но смятам сега просто да си отида у дома. Господин Скрутинъс ми каза, че се е намесил и семейството ми не е усетило липсата ми, но на мен ми липсват всички у дома.

Валкирия се усмихна.

— Ще ти звънна след няколко дни да видя как се справяш. Може пак да ти предложа да натупаме Китана.

 

 

Валкирия повери Елси на магьосник, който да я закара у дома, а после отиде да намери Скълдъгъри. Докато магьосници се суетяха напред-назад край тях, детективите се поразходиха из Убежището, наслаждавайки се на факта, че не им се налага да правят каквото и да било.

— Да те познава човек, може да е страшно уморително — рече момичето, докато крачеше със затворени очи.

— Хайде сега — отвърна скелетът. — Не смятам, че нося вина за каквото и да било от последните събития. А и нали няма никакви трайни вреди за никого? Нали си върна безценната куртка? Изхаби и цялата енергия за маневри, дето бълбукаше в теб, и това повече няма да ти се случва?

— Не е там работата — момичето отвори очи, сведе поглед към себе си и на секундата се загърна с куртката. — Господи. Как си ми позволил да се разхождам с тая скъсана тениска?

— Че какво й е?

— Ами буквално е на парчета.

— Мислех, че е някакъв последен писък на модата.

— Ами трудно може да се каже, че въобще съм облечена!

— Не казах, че смятам този писък на модата за разумен.

Валкирия вдигна ципа на куртката. Продължиха с разходката.

— Надир е още на свобода — отбеляза момичето.

— Така е.

— Един сериен убиец, който може да прескача в измеренията, е на свобода. Това не е добре.

— Ще го намерим — отвърна Скълдъгъри. — Ако не ние с теб, някой друг детектив от някое друго Убежище ще го намери. А може Надир да отиде да разгледа онази реалност, в която те прати. Да се надяваме, че ще извадим късмет и Меволент ще ни отърве завинаги от него.

— Ами ако не извадим късмет?

Скелетът сви рамене.

— Ще го спрем.

— Толкова ли си сигурен?

— Разбира се — отвърна той. — Вярвам в нас.

Тогава намериха Гастли, застанал неподвижно в коридора. Просто стоеше на едно място, без да се движи, подпрян на стената и отпуснал глава на гърдите си.

— Ей — повика го Валкирия, когато наближиха. — Какво е станало? Днес победихме или си забравил?

Гастли дори не я погледна.

— Стром е мъртъв — рече тихо. — Бил в стаята си, събирал си багажа. Когато не излязъл в уговорения час, бодигардът му отишъл да провери какво става. Една от стените била разрушена. Оттам е влязъл Сангуайн. Но мечът, който е отсякъл главата на Стром, го е държала Танит.

Валкирия буквално онемя.

— Но… ние току-що си говорихме с него…

— Сълт замина още щом разбра — продължи Гастли. — Отведе със себе си всичките си магьосници. В момента сигурно говори с шефа си по телефона, Стром така и не е успял да разговаря с него, както обеща.

Стомахът на Валкирия се преобърна. Повдигна й се.

— Какво ще правим? — погледна тя Скълдъгъри. — Какво ще правим сега?

— Каквото правим винаги — отвърна скелетът, закопча сакото си и пристегна вратовръзката. — Ще се готвим за онова, което ни чака.