Дерек анди
Царството на злото (27)

26.
Клетият Томи Пърсел

Елси О’Брайън не беше смело момиче. Не беше и кой знае колко умно момиче, нито пък особено талантливо и със сигурност не особено красиво. Всички тия работи тя добре си ги знаеше. Това бяха обективните, непроменими факти, които лежаха в самата основа на личността й. Особено що се отнасяше до смелостта, Елси изобщо не се заблуждаваше. Преди смяташе, че в общи линии принадлежи към онази порода хора, които в гадна ситуация биха постъпили правилно, но ето ти я сега, затъваше от една гадна ситуация в следващата и изобщо вече нямаше понятие как би могла да постъпи правилно.

Китана и Дорън също нямаха понятие, това поне беше сигурно. Двамата вече бяха напълно изгубени. Напълно опиянени от властта, която им беше дадена. За тях вече нямаше надежда. Елси не знаеше дали за самата нея има надежда, а и не й пукаше особено. Единственият човек, за когото й пукаше, беше Шон, но той с всеки изминал ден се отдалечаваше все повече, все повече заприличваше на другите двама.

— Не изоставай — обади се Китана и Елси покорно ускори крачка подире им. Най-силно от всичко желаеше просто да се обърне и да побегне. Но не го направи. Продължи да следва останалите, защото природата й беше такава. Елси не водеше, тя следваше.

Стигнаха до дома на Дорън. Баща му го нямаше. Майка му отдавна беше изчезнала, беше изоставила семейството преди години. Дорън никога не говореше за това, а Елси никога не питаше. Не, че той щеше да й отговори, ако го попиташе. Когато Дорън се подготви, четиримата влязоха в къщата и пристъпиха в хола, където седеше по-големият брат на Дорън и играеше на видеоигра.

— Здрасти, Томи — рече Дорън.

Томи вдигна очи. Щом зърна Китана, физиономията му придоби безгрижно изражение. Тя притежаваше дарбата да променя поведението на момчетата.

— Здрасти — отвърна Томи и поизопна рамене.

Дорън се опитваше да се ухили, но не му се отдаваше.

— К’ва е тая игра? Важи ли? Теб бива ли те? Бива ли те да играеш на малките си видеоигрички?

Томи остави джойстика на масичката до дивана и бавно се надигна.

— К’во ти става? — попита. — На какъв се правиш пред приятелите ти? Не беше толкова корав миналата седмица, когато ти извих ръката, докато се разциври, сещаш ли, се?

Каквато и реакция да очакваше Томи от брат си, широката усмивка определено си беше изненада.

— Не, не бях толкова корав — отвърна Дорън. Далеч не толкова корав, колкото съм в момента, бате. Искаш ли пак да се пробваш с мене?

Очите на Томи се стрелнаха към Китана, после се върнаха върху брат му.

— Наистина ли искаш? Искаш да те изложа пред гаджето ти?

— О, аз не съм му гадже — сладко рече Китана. — Предпочитам по-възрастни мъже. Ти на колко години си, Томи?

— На двайсет — Томи се поизпъчи още.

— Двайсет — въздъхна Китана. — Идеалната възраст, според мен.

Сега вече Томи се ухили и погледна пак Дорън.

— Вие останалите, що не си бегате? Китана, ти, ако искаш, остани.

— Всъщност — изчурулика Китана, — предпочитам да идем на някое по-усамотено място. Може да се разходим с колата.

Внезапният смях на Дорън проехтя като изстрел.

— Да, Томи — рече. — Изведи я с колата. Между другото, тя в какво състояние е? Добро, а? Върви ли въобще? Виждал ли си я напоследък?

— Какви ги дрънкаш, бе?

— Колата ти — засмя се отново Дорън. — Виждал ли си я през последните пет минути, да речем?

Томи се навъси.

— Само ако си я пипнал!

Дорън сви рамене. Томи го блъсна и пристъпи до прозореца. Дорън залитна назад, без да спира да се смее.

Елси нямаше нужда да гледа през прозореца, защото добре знаеше какво вижда Томи в момента. Вижда любимата си кола — колата, която с такава страст беше възстановил парче по парче — разглобена на части вън на алеята пред гаража. Вижда разкостения двигател, изподраната боя и нарязаните гуми. Вижда онова, което Дорън беше причинил на автомобила само за пет минути.

Раменете на Томи увиснаха така рязко, че той трябваше да се подпре на перваза, за да остане прав. Очите му се опулиха, ченето му увисна. Беше пребледнял опасно.

Дорън се беше превил одве от смях. Томи се извърна към него, а лицето му беше изкривено от чиста, искрена омраза. Хвърли се към малкия си брат и го удари с юмрук право в лицето. Дорън падна назад, без да спира да се смее. Томи го зарита, но при всеки ритник Дорън само се хилеше още по-шумно. Томи го възседна и го засипа с удари. Дорън виеше, сякаш го гъделичкаха.

Най-сетне Томи падна назад: дишаше тежко, разстроен и объркан, а Дорън седна спокойно, сякаш нищо не му тежеше на сърцето.

— Ох — рече и изтри сълзите от смях от очите си, — леле, човече, колко смешно беше. Само да си беше видял физиономията. Ще я запомня за цял живот.

После се изправи без да бърза. Томи също се надигна тромаво.

На Елси й домъчня за Томи. Тя не го харесваше, никога не го беше харесвала. Когато и да го видеше, той или удряше Дорън, или, пак заради изкривената си нужда да демонстрира сила, го унижаваше пред всички. Понякога го биеше просто така, от злоба. Томи в никакъв случай не беше добро момче, но въпреки това на нея й дожаля. Горкият — нямаше ни най-малка представа с какво си има работа, нито пък какво го чака.

Томи отново блъсна брат си.

— Какво си направил с колата ми?

— Същото, което ще направя и с теб — сграбчи го изведнъж Дорън.

И после, точно както беше раздробил колата с голите си ръце, той разкъса тялото на Томи.

Когато Дорън приключи, Шон беше толкова неподвижен и блед, че изглеждаше мъртъв. Елси изтича вън от стаята и чу зад себе си смеха на Китана. Блъсна задната врата и повърна вън на двора. Сълзите се стичаха по лицето й, но съзнанието й беше потънало в странно спокойствие. Въпреки ужаса, който току-що беше видяла, мислите й бяха ясни.

Нисък зид ограждаше двора. Елси се прехвърли през него и продължи да крачи напред. Не си направи труд да тича. Щеше да мине най-малко половин час, преди останалите да забележат, че я няма.