Дерек анди
Царството на злото (25)

24.
Претърсване на Убежището

— Върховен маг, старейшина Биспоук, бихте ли ми отделили минутка?

Ревъл отговори, без да забавя крачка по коридора.

— Вас ли пращат, господин Сълт? Нима авторитетът ни вече толкова се е сринал, че не заслужаваме директен разговор с Върховен маг Стром? Вместо това ни пробутват някакъв си младши администратор?

— Ако ни пукаше, бихме се засегнали — допълни Гастли.

— Приемете най-дълбоките ми извинения — отвърна Сълт. — Уверявам ви, никой не е имал намерение да демонстрира неуважение към вас. Работата е там, че след убийството на Кристоф Ноктюрнъл, случило се направо в сградата на Убежището, преценихме, че е разумно Върховен маг Стром да бъде преместен на по-… сигурно място. Но аз съм изцяло упълномощен да говоря от името на Върховния съвет по всички въпроси.

— Оставили са те при нас, а? — отговори Ревъл. — Сигурно наистина си им любимец, щом са те зарязали на такова опасно място като Роърхейвън.

Сълт се усмихна любезно.

— Върховният съвет вярва, че, ако се наложи, вашите секачи и магьосници — всеки от които е безупречен в изпълнението на задълженията си — ще ме защитят. Лично аз не се чувствам ни най-малко заплашен.

Гастли стрелна Ревъл с поглед и се закова на място. Сълт насмалко не се блъсна в него, после се засмя леко и отстъпи крачка, шивачът го загледа втренчено, а Ревъл продължи напред.

— Какво мога да направя за вас, господин Сълт?

— А, да, работата, разбира се. Старейшина Биспоук, узнах, че между нашите и вашите хора е възникнало известно напрежение.

— Може би имате предвид тазнощното сбиване.

— Да, господине, точно него имам предвид. Бих желал да поднеса извинения от името на Върховния съвет. Никога не сме възнамерявали да създаваме каквито и да било неприятности тук.

— Окей.

— При все това, след края на сбиването, на трима наши служители се е наложило да бъде оказана медицинска помощ.

— И на двама от нашите.

— Да, господине, но, при цялото ми уважение, трябва да припомня, че вашите хора са започнали кавгата.

— Аз чух друго.

Сълт се усмихна.

— Нямам желание да споря с вас, господине. Но разполагам с доклад, според който словесната престрелка е прераснала във физическа разправа в момента, в който един от вашите хора е ударил човек от нашия екип.

— Който от своя страна си е позволил редица пренебрежителни забележки.

— За което ще бъде наказан. Въпреки това, съгласете се, словесното и физическото нападение са две напълно различни неща.

— И двете са нападения.

— Да, господине, но…

— А физическите нападения обикновено се предшестват от словесни атаки и нашите хора са обучени да разпознават подобни ситуации и да реагират по съответния начин. Така че, макар нашият човек наистина да е нанесъл първия удар, не той е започнал кавгата. Започнал я е вашият човек.

— Старейшина Биспоук.

— Господин Сълт, нямам нито време, нито нагласа да стоя тук и да споря с вас. Вашите момчета са се посбили с нашите. Толкоз. Случва се, край, да забравим за случая. Но ако се случи отново, ще ви изритаме вън от страната на секундата.

— Моля? Едва ли говорите сериозно.

— Нервите ни са опънати. Търпението ни се изчерпва. В момента сме изправени пред гигантски проблем, с който се опитваме да се справим, в същото време затворник е убит, докато е бил под арест при нас. При положение че в снощната свада никой не е бил сериозно ранен, мога да ви кажа, че изобщо не ми пука за нея, на вас също не би трябвало да ви пука. Имаме си други грижи. Предайте поздравите ми на шефовете си.

И Гастли се отдалечи. Разумно, Сълт не се опита да го последва.

Ревъл чакаше зад първия ъгъл.

— Благодаря ти — каза. — Наистина не го харесвам този.

Заслизаха по стълбите към долните нива на сградата. Постовите секачи заставаха мирно, когато ги подминаваха. Коридорите ставаха все по-тъмни и студени и в един момент се наложи Гастли да извади карта, за да се ориентират накъде да вървят.

— Това, дето го правим в момента, не ни ли е малко под достойнството? — попита Ревъл, докато крачеха. — Под достойнството ни е май. Ние сме старейшини. Не се предполага да търсим разни неща. Предполага се други хора да ги търсят, а после да ни ги носят лично.

— Смаян съм колко бързо се разглези.

— Никога не съм обичал да търся нещо — изръмжа Ревъл. — Помниш ли как търсехме улики със Скълдъгъри? Винаги съм го мразел това занимание. Така и не можах да разбера кое е улика и кое — не. Аз щом погледна една стая, виждам просто стая, а щом Скълдъгъри я погледне, веднага разгадава някаква мистерия.

— Не бих се тревожил за това — отвърна Гастли. — Може да не си толкова добър детектив като Скълдъгъри, но си добър в други неща. Например в носенето на роба и мрънкането.

— Аз съм невероятно добър в тези неща — рече Ревъл. — Мога и много добре да командвам хората. Тая сутрин Типстаф влезе при мен с чаша чай, а аз му рекох: „Не, не искам чай, искам кафе“. Беше страхотно. Не отстъпих от позицията си.

— Той отиде ли да ти донесе кафе?

— Не, рече, че вече бил запарил цял чайник, така че аз взех чая, така де, защо да отива зян, като при това авторитетът ми остана непокътнат.

Гастли кимна.

— Следващия път добре ще си помисли, преди да ти направи чай.

— Ще си помисли, Гастли приятелю, ще си помисли и още как. Между другото, какво точно търсим?

— Ти сериозно ли? Показах ти чертежа преди час и половина.

— Показа ми го, вярно.

— Ти разгледа ли го?

— Не, не го разгледах.

Гастли въздъхна.

— Нарича се Усилвател. Голямо нещо, така, машина било.

— Супер. Как изглежда?

— Не знам.

— Да не е това?

— Не. Това е стена.

— Може да е замаскиран Усилвател.

— Ти наистина не си много добър в търсенето на неща, а?

— Добър съм в намирането на стени обаче. Виж, намерих още една.

Стигнаха до кръстопът, Гастли спря и се намръщи.

— Чудна работа. Тоя коридор го няма на картата.

Ревъл скръсти ръце.

— Може коридорът да не съществува.

— Коридорът не съществува?

— Може да е оптическа измама. Или е нещо като котката на Шрьодингер. Докато не я видиш с очите си, нея едновременно и я има, и я няма.

— Но ние виждаме коридора със собствените си очи, Ърскин, и лично аз съм дълбоко уверен, че той съществува. Просто го няма на картата.

Ревъл сви рамене.

— Сградата е стара. Сигурно има сума ти коридори и тунели, които не са отбелязани никъде.

— Но нали първото нещо, което направихме, когато се преместихме в това Убежище, беше да пратим екип от магьосници тук долу, за да огледа всички такива тунели и коридори. Картата, която държа, те са я съставяли.

Ревъл го изгледа.

— Всички в тоя екип бяха магьосници от Роърхейвън.

— Нарочно не са начертали този коридор — рече Гастли и прибра картата. — Скълдъгъри беше прав. Не можем да им вярваме. Каквото и да е скрито тук, са искали да го запазят в тайна.

— Надявам се да е Усилвателят, а не някоя баня, която са искали да запазят само за свое ползване. Не е ли по-добре да пратим пред нас отряд секачи, за да неутрализират евентуалните капани?

— Да — отвърна Гастли. — Може би е по-добре. Да пратим секачите, а ние с тебе да се върнем горе, да си седнем на троновете и да пием чай, докато чакаме някой друг да ни свърши работата.

— Добра идея. И безопасна при това. Типстаф би я одобрил.

— Сигурен съм — отвърна Гастли и двамата закрачиха по тайния коридор.

Намериха куп стаи без врати. Не бяха празни, а претъпкани със строителни отпадъци или материали, покрити с дебел слой прах. Тук електричество изобщо не беше прекарано, така че и двамата старейшини държаха пламъци в дланите си, за да си осветяват пътя. Изплашени плъхове се шмугваха по ъглите, вода капеше в големи студени локви по пода, сенките играеха по стените. След това Ревъл рязко спря.

— Мисля, че го намерих — каза.

Пристъпиха в голямо помещение. Празно, тъмно и влажно като коридора отвън. Усилвателят се мъдреше в идеалния център на пода, приличен на голяма ваза, която се е взривила отвътре навън. Извитите му стени елегантно се накланяха към пода, острите му ръбове в средата почти докосваха тавана. Предният панел беше отворен и позволяваше достъп до сърцевината на машината, където, в самата й основа, лежеше бял диск, оформящ леко повдигната над пода платформа. Електрическите кабели пълзяха като вени под обшивката на апарата, която, под трепкащата светлина на пламъците, изглеждаше почти прозрачна.

Ревъл потропа с юмрук по обшивката. Звукът подсказа, че е изработена от странна сплав от метал и каучук. Гастли пристъпи през отворения панел и се качи на бялата платформа. Оказал се затворен от три страни, шивачът усети как го изпълва странна клаустрофобия.

— Не виждам как се включва — обади се Ревъл.

Гастли побърза да се измъкне, преди Ърскин да е натиснал нещо, дето не трябва.

— Хайде да оставим тоя въпрос на учените, а? Може да го счупим, ако се пробваме да го пуснем.

— Сигурен съм, че ще се справя — отговори Ревъл, взрян в машината. — Достатъчно интелигентни сме. Може би не сме умни чак като магьосниците-учени, но имаме друг тип интелигентност. Интелигентността на улицата.

— Коя улица имаш точно предвид?

Ревъл сви рамене.

— Ми не знам, не най-интелигентната вероятно. Май си прав. Да кажем на Скълдъгъри, че сме намерили машината, а Ламент да идва и да си пуска.

— Много добра идея, Върховен маг.

— И на мен ми хрумват добри идеи понякога.

Оставиха Усилвателя и се върнаха назад по стъпките си, докато най-сетне се върнаха в познатите коридори. Беше си все така влажно и студено, лампите на тавана примигваха. Подминаха ъгъл, на който трябваше да стои секач на пост. Секачът обаче го нямаше. Гастли си погледна часовника. „По-ранна смяна на поста, може би“, помисли Гастли, въпреки че не му беше известно някой секач някога, през цялата история на тяхното съществуване, да е изоставял поста си.

Насреща им забързаха трима магьосници. Гастли не познаваше много добре никого от тях. Бренък беше едър, а името на жената беше Палома. Третият, Тевхан, беше силен, мълчалив тип, който обичаше да се въси на хората.

— Върховен маг — почна Бренък, — старейшина Биспоук. Съжалявам, че ви притеснявам, но се получи спешно обаждане от детектив Плезънт.

Ревъл ускори крачка.

— Какво има? Какво е станало?

— Боя се, че не знам, Върховен маг. Иска да говори само с вас.

Бренък и Палома закрачиха от двете страни на Ревъл, а Тевхан изчака Гастли да ги настигне. И тримата бяха роърхейвънци. Гастли бързо измъкна картата от джоба си и хвърли поглед към имената на магьосниците, на които с било възложено да я начертаят. Зърна имената и кимна на Тевхан, когато го подмина. На картата бяха написани три имена. Бренък, Палома и Тевхан.

— Върховен маг — рече високо Гастли и прибра картата, — известно ли ви е, че врабчето през зимата отлита на юг?

— Що за странна забележка — отвърна Ревъл, извърна се, замахна с длан, измести въздуха и Палома се тресна в близката стена.

Гастли се завъртя рязко, вкара на Тевхан дясно кроше, от което краката на магьосника се подгънаха и той изпусна ножа, който тъкмо измъкваше от ръкава си. Гастли го удари отново и отново, за да не му позволи да се съвземе. Тевхан беше адепт, но шивачът не знаеше точната му дисциплина. Не желаеше да рискува.

Когато Тевхан падна, Гастли се извърна към Ревъл точно навреме, за да види как събаря Бренък. Главата на роърхейвънеца се удари в пода и Ревъл го изрита още веднъж, за да го накара да си остане паднал.

— Ти да видиш — отбеляза малко задъхано Ревъл. — Глупавата парола на Скълдъгъри взе, че сработи.