Дерек анди
Царството на злото (13)

12.
Основата на всяко разследване

Голям късмет, няма що — от една сцена на насилие и смърт на друга. Къщата беше оградена с официална полицейска лента, мъжете и жените в униформи, които патрулираха наоколо, не бяха полицаи.

Скълдъгъри я поведе по алеята през двора, без да спира да говори по телефона. Уреждаше група секачи, водени от долавящ, да претършуват Килини и да заловят Ноктюрнъл. Беше сигурен, че ако американецът наистина се крие някъде там, ще го намерят. Валкирия слушаше с половин ухо. Кимна на един познат магьосник на вратата на къщата и влезе в антрето. Къщата беше хубава, малка, но добре поддържана. Скълдъгъри прибра телефона и двамата пристъпиха в хола.

— Господи — рече скелетът.

Тук-таме се различаваха запазили формата си части от човешко тяло, но те не бяха никак много. Валкирия се извърна вън от стаята и повърна в една саксия. Когато се посвести, се облегна на касата на вратата и затвори очи. Няколко мига по-късно, към нея се присъедини и Скълдъгъри. Не си казаха нито дума.

После скелетът поговори с дежурните магьосници, двамата се качиха обратно в Бентлито и Валкирия изтри очи с ръка.

— Къщата е на Гари и Розмари Дилейни — каза скелетът, — и двамата в момента са на работа. Имат един син, Майкъл, на осемнайсет години. Чакаме да излязат кръвните проби, но по всичко изглежда, че именно той е жертвата в хола.

— Странно — каза Валкирия. — Плача. Виж. Плача. Не се чувствам така, сякаш плача, но виж ми очите. Сълзи. Защо плача?

— Защото знаеш, че някой е сторил тази злина — отвърна Скълдъгъри. — Някой, някое човешко същество, а не животно, съзнателно е разкъсало това момче на парчета. Плачеш, защото не можеш да разбереш как с възможно някой да стори нещо подобно.

Момичето пое дълбоко въздух и издиша.

— И ти не се задържа дълго на местопрестъплението.

— Видях, каквото ми трябваше.

Момичето изгледа скелета.

— Знаеш ли кой го е направил?

— Не. Но имам достатъчно информация, за да стесня кръга на търсенето. Ти също я имаш.

— Аз само хвърлих един поглед.

— И какво научи от него?

— Скълдъгъри, моля те, не съм в настроение.

— Точно затова е толкова важно да говорим точно в момента.

Валкирия въздъхна.

— Всичко беше плувнало в кръв. Парчета от тялото бяха пръснати навсякъде.

— Как е бил убит?

— Разкъсан на части, точно както ти каза.

— Но как точно, Валкирия? С нокти? Или убиецът го е разкъсал с голи ръце?

Момичето си представи местопрестъплението и поклати глава.

— Не. В кръвта нямаше отпечатъци от стъпки. Ако убиецът е присъствал лично и физически е нападнал момчето, по пода щеше да има стъпки. Както и капки кръв, които да водят вън от къщата. Такива също не видяхме.

— И това какво ни говори?

— Убиецът е действал от разстояние. Намирал се е най-малко на два-три метра.

— Браво.

— Като оставим настрана кръвта, нищо в стаята не беше разместено. Няма следи от борба. Нито следи от изгаряне по стените.

— Какво е значението на този факт?

— Ако жертвата е била убита с енергиен взрив, лъчът щеше да мине през тялото и да остави следи от изгаряне по стените.

— Значи не е бил убит с лъч.

— Убиецът трябва да притежава способността на барон Венгос. Ти нали ми разказа, че така загинал един твой приятел през войната. Венгос просто го погледнал и цялото му тяло се пръснало отвътре навън.

— Да, сигурно е нещо подобно. Но съществуват десетки начини да убиеш някого по този начин от разстояние.

Момичето порови в джоба си, измъкна парченце дъвка и го сложи в уста, за да се отърве от отвратителния вкус на повръщаното.

— Не може ли да оставим този случай на някой друг? И без това сума ти работи са ни на главата, а не сме единствените детективи. Нека те да се разправят с тази гадост.

Скълдъгъри обмисли предложението.

— Наистина сме доста натоварени в момента.

— Ама адски си прав. Трябва да се съсредоточим върху Аргедион, да насочим цялото си внимание към него. Да забравим това ужасно убийство, да забравим, че някакви искат да ме убият, да забравим, че Танит се натиска с проклетия Били Рей Сангуайн… Нека просто решим задачата с Аргедион. Лятото започва другата събота, дотогава трябва да сме наясно какво има да става. Нека решим този случай, да го оставим зад гърба си и да го забравим, а след това да преминем към следващия.

— Звучи чудесно.

— Звучи, защото си е чудесно. Да оставим секачите да намерят Ноктюрнъл и да се разправят с него. Знам, че неговите хора ме искат мъртва, но точно в момента не мога да се занимавам с религиозни фанатици.

— Разбираемо. Какво ще кажеш тогава да се приберем в Убежището, да се разровим в някои папки и да проведем кратко проучване на имената, които Надир ни каза?

Момичето направи отвратена физиономия.

— Проучване?

— То е основата на всяко разследване.

— Мислех, че основата е в раздаването на крошета.

— То пък е основата на повечето разследвания.

— На повечето?

— На някои разследвания. Слушай, трябва да си направим проучването и това е положението. Точка.

— Облени в кръв местопрестъпления и стари шкафове с мухлясали папки — промълви Валкирия. — Животът ми е повече от бляскав.

 

 

Върнаха се в Роърхейвън и Валкирия се повлече след Скълдъгъри към Мистичната зала с магическите картотеки — момичето настояваше да нарича така архива, най-вече за да дразни скелета. Слязоха по едни стъпала, завиха зад един ъгъл и се озоваха очи в очи с мъж в черен костюм.

— Име, ако обичате — рече той и протегна ръка. Беше едър и силен, и говореше с нюкасълски акцент, явно беше от охранителите на Куинтин Стром.

Скълдъгъри наклони глава.

— Моля?

— Име, ако обичате — повтори охранителят. — Разполагам със списък на лицата, които имат достъп отвъд тази точка. Как са имената ви?

Валкирия направи гримаса.

— Че ние сто пъти сме минавали отвъд тази точка. Ние имаме достъп отвъд нея.

Мъжът кимна.

— И ще продължите да го имате, стига имената ви да са в списъка.

Скълдъгъри погледна охранителя мълчаливо, после заговори:

— Без капка престорена скромност, трябва да кажа, че лично аз съм уникална и изпъкваща сред околните личност. Погледни ме. Аз съм скелет в изящно ушит костюм. Дори ще стигна дотам да подчертая, че съм и в някакъв смисъл известен в кръговете, в които аз, ти и Валкирия се движим. Така че ситуацията, в която аз мога да ти задам въпроса дали ти знаеш кой съм, на секундата става актуална. Естествено, че знаеш кой съм. Аз съм аз. Знаеш и Валкирия коя е. Тя е тя. Нито един от нас двамата не знае кой си ти, но няма да си изгубим съня от този пропуск.

— Казвам се Грим. Бодигард съм на…

— Това, което искам да кажа, господин Грим, е, че след като отлично знаете кои сме ние и сте наясно с нашата роля в Убежището, то от само себе си се налага изводът, че ни препречвате пътя или защото ви е наредено изрично да ни държите настрана, или защото проявявате някаква лична инициатива в това отношение. Кое от двете е?

— Нямате…

— Остави, не ми пука. Мръдни.

Грим издиша тежко.

— Заповедите на Върховния съвет са никой да не влиза без…

— Тази страна не е под юрисдикцията на Върховния съвет.

— Това трябва да уточните със Съвета. Аз знам друго.

— А, добре — отвърна Скълдъгъри, — много ни улесняваш. Дръпни се.

Скелетът понечи да влезе, но Грим му препречи директно пътя.

— Не можете да влезете.

— Ще влезем.

— Предупреждавам ви за последен път.

— Колко мило от твоя страна — отвърна Скълдъгъри. — Между другото, врабчето през зимата отлита на юг.

Грим се смръщи, отвори уста да изрече въпроса си, а Скълдъгъри замахна и го цапардоса с длан право в челюстта. Грим рухна като чувал с картофи.

— Мислиш ли, че ще си имаме проблеми заради това? — обади се Валкирия.

— Възможно е — продължи напред скелетът. — Вероятно само аз ще имам, не и ти, освен ако междувременно без мое знание не са въвели някой нов закон за съучастие-при-шамаросване.

— Какви са тия игрички на поверителност?

— Не знам, но се съмнявам Ревъл да е одобрявал това.

Напред видяха Типстаф, който разговаряше с някакъв мъж; двамата приближиха и когато мъжът ги видя, стисна ръката на Администратора и пристъпи към детективите. Типстаф от своя страна, изглеждаше напълно невъзмутим.

— Господин Плезънт — започна непознатият с американски акцент и избърза да стисне ръката на Скълдъгъри. — Аз съм ваш огромен — простете ми, че го казвам огромен, огромен ваш почитател. Изчел съм всичките ви разследвания. Преровил съм всички архиви. Огромен, огромен почитател. О, Божичко, забравих да се представя. Аз съм Бърнард Сълт. Младши администратор съм в американското Убежище. И госпожица Каин, каква радост е да ви срещна. Ние всички ви дължим неописуемо много за всичко, което сте извършили само за няколко кратки години. Благодаря ви. Госпожице Каин. Благодаря.

Валкирия стисна ръката на Сълт.

— Моля — рече. — Не беше нищо особено.

— Нищо особено! — отекна Сълт и едва не се задави от внезапния си смях. — Не било проблем, моля ви се! Да победиш Серпин и Венгос, да победиш Диаблерията, да сразиш богове, да изловиш останките…! Това може и да не е проблем за Валкирия Каин, но за нас, останалите, би било наистина сериозен проблем!

Той се засмя отново, при това толкова силно, че чак започна да трие сълзи от очите си. Валкирия хвърли поглед към Скълдъгъри, но той само вдигна рамене.

— Дошли сте значи с делегацията от Върховния съвет, така ли? — попита скелетът, без да спира да крачи. Сълт не изоставаше. — Запознахме се с един ваш приятел преди малко в коридора. Не искаше да ни пусне да влезем.

Сълт придоби ужасен вид.

— Опитал се е да ви спре?

— Определено се опита. Може би е добре да го нагледате как е, когато ви се отвори свободна минутка.

— Ами — отвърна Сълт, — поднасям най-дълбоките си и искрени извинения, ако някой от нашите хора ви е обидил по какъвто и да било начин. Някои от екипа ни просто държат да направят добро впечатление и понякога прекаляват с педантичното спазване на буквата на закона.

— И какъв ще да е този закон, Бърнард? Доколкото ми е известно, ти и хората ти не изпълнявате абсолютно никаква длъжност в ирландското Убежище.

— Прав сте — кимна Сълт. — Просто водим разговори с командира на вашите секачи да му дадем едно рамо, ако с необходимо; както разбирате, напълно неофициално. Позволете ми да попитам, господинът, който ви е спрял, от английското Убежище ли беше?

— Именно. Някой си господин Грим.

— А, бодигардът. Това обяснява нещата. Моите хора и англичаните са получили различни инструкции. Уверявам ви, че подобно недоразумение няма да се повтори. Имате думата ми. Изключително конфузен случай.

Тъй като вниманието на Сълт беше съсредоточено единствено върху Скълдъгъри, Валкирия си позволи да го огледа хубавичко. На вид беше между трийсет-четирийсетгодишен. Тъмна коса, къса, спретната подстрижка. Хубав костюм, подбрана с вкус вратовръзка. Лъснати обувки. Златна венчална халка. Но освен това в Сълт нямаше нищо запомнящо се.

— В тясно сътрудничество ли работиш с Бисахалани? — попита Скълдъгъри.

— С Върховен маг Бисахалани, да, в много тясно сътрудничество — кимна отново Сълт. — Казвам „тясно“, но всъщност съм просто един от многото му помощници. Все пак той удостои мен с честта да го представлявам в настоящата мисия.

— Виждам. Върховният съвет и прочее. Всичко звучи много тежкарско.

Сълт пак се разсмя.

— Нали? Честно казано, искаше ми се да се бяха спрели на някое по-малко претенциозно име, но… Има ли магьосник, който да не обича славните имена?

— Няма — изкикоти се Скълдъгъри. — Всички тук имаме тази слабост. Поне Върховният съвет е напълно открит по отношение на целите си. Щеше да е ужасно хора, нарекли се, да кажем, Милият приятелски съвет, да ни забият нож в гърба, не смяташ ли?

— Нож в гърба? — смееше се Сълт. — Боя се, че не разбирам.

Скълдъгъри и Валкирия спряха на място.

— О, я стига, Бърнард. Върховният съвет просто си търси повод да нахълта тук и да завземе властта над Ирландия, нали? Какво търсят? Какво още им трябва да са щастливи?

Усмивката на Сълт се стопи.

— Не… Не разбирам какво…

— Огромен почитател, а? — пресече го скелетът. — Затова ли устните ти непрекъснато се извиват надолу, за да изразят презрението ти? Затова ли насмалко не се изхили, когато нарече Валкирия по име?

Сълт отстъпи.

— Уверявам ви, грешите. Аз…

— Фактът, че нямам свое собствено лице, не означава, че не мога да чета изписаното по лицата на другите — отвърна скелетът. — Ти не ни харесваш, Бърнард. Ако искаме да бъдем честни, мразиш ни. Презираш ни. Тук си, за да завладееш това Убежище. А колкото до приказките, че си бил някакъв си „младши“, че си само с нищо незабележим „помощник“ на Върховен маг Бисахалани, и аз, и ти ще се съгласим, че не отговарят напълно на истината, нали? Кой си ти? Не си от детективите там — щях да те познавам. Явно не излизаш често в светлината на прожекторите. Предпочиташ да дърпаш конците от сенките. Такъв ли си ти, Бърнард? Невидимият палач на Бисахалани?

Сълт се усмихна отново и този път Валкирия за първи път повярва, че усмивката му е искрена. Студена, враждебна, но искрена.

— Не сме дошли, за да завладяваме — отвърна. — Тук сме, за да ви помогнем. И не, че не ви харесвам, детективе. Вие сте спасявали света. И двамата сте спасявали света. Проблемът е, че сте го спасявали от проблемите, които са били в резултат на собствените ви грешки. Отново и отново това Убежище и неговите старейшини са поставяли в опасност живота на хората, които се предполага да защитават. И с това са поставяли в опасност и живота на всички останали хора на планетата. А от гледна точка на всички останали хора на планетата, това едва ли е честно.

— При все това продължи Скълдъгъри, — с намесата си вие нарушавате Международния протокол за отношенията между Убежищата. Какво следва? Ако не разрешим поредната криза за шест дни, ще решите да поемете нещата в свои ръце? Изцяло за наше добро, естествено.

— Ако се наложи, да — отговори Сълт. — И са пет дни, не шест.

— Така си и мислех — отвърна скелетът. Понечи да продължи напред, но Сълт го улови за лакътя.

— Не се дръжте така, сякаш ние сме злодеите — каза. — Принудени сме да се намесим, защото това Убежище се доказа като безсилно да управлява собствените си дела. Вината за това не е наша. А ваша. И вие го знаете.

Скълдъгъри не отговори, само изчака Сълт да си махне ръката от неговата, после продължи напред.

В залата на архива скелетът връчи на Валкирия цял наръч папки със задачата да ги прегледа, а той сам тръгна да търси Гастли. Момичето искаше да присъства, докато двамата обсъждат най-новите факти, но впоследствие неохотно се съгласи, че надали ще може да допринесе с някоя оригинална идея относно въпроса какъв да бъде следващият им ход. Затова се измъкна от архива, намери си празна стая и седна да чете.

Двайсет минути по-късно захвърли с отвращение първата папка на съседното бюро. Нищо не й влизаше в главата. Виждаше думите, четеше ги, но пред очите й беше само обляната в кръв стая и възрастната жена с отровния пръстен и тези образи пречеха на думите да попиват в ума й. И сякаш това не беше достатъчно, ами сега се беше намерил и онзи мъж, който ги спря в коридора, както и Сълт, непоносимо наглият Сълт с противната физиономия. И ръката още я болеше. Не знаеше какво й беше сторил Надир, но каквото и да беше, здраво я дразнеше.

Качи си краката на бюрото, отпусна се на задните два крака на стола и се зазяпа в тавана. Мислеше си за бедничкия Ед Стайно, човека-вълк, и за бедничкия Джери Хулихън, човека-пеперуда, и затова как сега и двамата са някъде на долните етажи, упоени и ръчкани с игли и кой знае още с какво от магьосниците-лекари. Колко ли още смъртни лежаха при тях? Четирийсет и трима? Четирийсет и трима смъртни на легло, преливащи от магическа енергия, която нито разбираха, нито можеха да контролират. Рано или късно, един такъв лаишки магически изблик щеше да се случи на публично място, тогава вече фактите нямаше да могат да бъдат отречени и после какво? Всичко щеше да се промени.

Валкирия стана и тръгна да се поразходи. Подминаваше магьосници и секачи по коридорите, но не обели дума на никого. Групичка американски магьосници замълча, когато момичето мина край тях. Положението беше достатъчно напечено и без Върховният съвет и малката му армия да се моткат насам-натам и да си шушукат по кьошетата.

Момичето излезе навън, плъзна поглед по черното неподвижно езеро отвъд града, по мъртвите дървета, протегнали разкривени нокти към небето, сякаш самата земя, от която растяха, пищеше от болка. Валкирия се зачуди дали целият свят щеше да изглежда така, когато Даркесата приключеше с него. Май и мъртви дървета нямаше да има. Дали щеше да остави някакъв белег, че животът въобще е съществувал, ей така, просто за спомен? Едва ли. Струваше й се, че ако един ден се предадеше и оставеше Даркесата да поеме напълно контрола, черната магьосница щеше да изпепели планетата докрай. Щеше да свърши работата си както трябва, после да премине към следващата задача в списъка. Каквато и да беше тя. Може би да отиде на лов за Безлики.

Усмихна се. Идеята й допадна. След като избиеше всички хора, ликвидирането на Безликите беше просто следващата логична стъпка.

После усмивката й помръкна.

Чу зад гърба си вик и се обърна. Магьосник лежеше до един от бусовете на секачите, а друг мъж бягаше към улиците на Роърхейвън с ръце, оковани отпред. Валкирия го позна — беше Кристоф Ноктюрнъл, мъжът, който поръчал убийството й. След него крачеше секач, без да бърза ни най-малко.

Ноктюрнъл сграбчи първата срещната жена на улицата, извъртя я към секачите и започна да крещи заплахи, да излага искания. Жената, която стискаше, изглеждаше абсолютно безразлична към случващото се, а Ноктюрнъл пропусна да види, че улицата зад гърба му започна да се пълни с жители на Роърхейвън.

Жената в ръцете му небрежно махна с ръка, въздухът се нагъна и отхвърли Ноктюрнъл далеч назад. Той се изправи с усилие, но един друг мъж от тълпата положи ръката на рамото му и американецът запищя в агония от болка.

Към него, влачейки крака, се примъкна старица и го блъсна на земята с неподозирана сила. Валкирия не чуваше думите на Ноктюрнъл, докато той лазеше да се скрие в краката на приближаващия секач, но по всичко личеше, че се извинява искрено.

Роърхейвън не беше град, в който човек можеше безнаказано да създава проблеми.

Момичето се постара Ноктюрнъл да не я види, докато го влачеха към Убежището. Не беше в настроение за поредна конфронтация, не и след всичко, което се бе случило днес. Въпреки това беше доволна да го види с белезници.

Точно когато Ноктюрнъл и секачът влизаха през главния вход, от там излезе Скълдъгъри. Ноктюрнъл се извърна да го изгледа злобно, но скелетът не му обърна никакво внимание. А пристъпи към момичето.

— Говори ли с Гастли? — попита Валкирия.

Скелетът махна пренебрежително с ръка.

— Забрави Гастли. Забрави Сълт. Забрави всичко. Току-що проумях.

— Какво проумя?

— Те не са мъртви.

Момичето повдигна вежди.

— Кои не са мъртви?

— Ламент и изчезналите му колеги. Не са мъртви, Валкирия. Нито пък Аргедион. Може би просто не са успели да намерят начин да го убият, може би пък не са искали да го убиват по някаква причина, но са разбрали как могат да го затворят завинаги. Там са, в този затвор. Пазят го.

Валкирия не отвърна и Скълдъгъри продължи:

— Тайрън Ламент беше преди всичко учен. Някои от разработките му се пазят в архива, в тях пише достатъчно, че да се сетя, че всъщност е работил върху създаването на система, която да служи за удържане на затворници. От записаното личи, че на теория е било възможно изобретението му да удържи нещо — или някой — притежаващ колосална магическа сила. Смятам — че се е опитвал да конструира затвор за Аргедион. Затвор, способен да удържи магьосник, който знае истинското си име.

— Но ти сам каза, че това е невъзможно.

— Ламент е намерил начин, сигурен съм.

— Значи това е отговорът — каза момичето, развълнувана и изнервена едновременно. — От това имаме нужда, за да удържим Даркесата. Трябва да построим едни такъв затвор за мен.

Скълдъгъри я погледна.

— Точно така. Затворът ще бъде за теб, Валкирия. Не забравяй, че говорим за затвор, който да удържи теб.

Момичето преглътна.

— Имам ли избор? Да вляза в килия, докато се науча да се контролирам напълно или да избия собствените си родители и навярно малката си сестричка? Да не споменавам всички останали хора по света? Покорно благодаря, мисля да избера килията. Сигурен ли си в хипотезата?

— Тя единствена отговаря на всички въпроси. Защо са унищожени досиетата на екипа на Ламент? Защо изчезването им не е споменато в Дневниците на старейшините? Мериторий е направил всичко възможно да скрие съществуването на Аргедион от всеки, тръгнал евентуално да го търси.

— И къде са те сега?

— Още не знам, но сигурно на някое много отдалечено място. Изолирано. Някъде, където по принцип липсва магическо присъствие.

— Имаме ли следи, които да ни подскажат къде е това? — попита момичето.

— Само една. В бележките на Ламент се споменава една фирма за превоз на товари, чиито услуги той е ползвал. По целия свят има компании управлявани или притежавани от магьосници, които работят както за смъртното, така и за магическото общество. Всички услуги, вършени за магьосници, се пазят в пълна тайна, както можеш да си представиш. Такава компания е и „Дейгън Лоджистикс“.

— Значи, просто ще посетим тая фирма, ще ги разпитаме къде са закарали поръчката на Ламент и така ще разберем къде е скрит Аргедион. Нали така?

— Така.

— Така. Защо тогава не изглеждаш доволен?

Скелетът наклони глава.

— Откъде знаеш, че не съм доволен?

— Просто знам. Къде е засадата?

Скълдъгъри въздъхна.

— „Дейгън Лоджистикс“ не се слави с много добра репутация, нито пък са известни с желанието си да помагат, ако ги помолиш. Смятам, че това е причината Ламент да използва точно тях — те са свикнали да пазят делата си в пълна тайна. Компанията е притежание на един от бившите сподвижници на Меволент — Артър Дейгън.

— О — рече Валкирия. — Той, значи. Той не ме харесва.

— И мен не харесва. Не се би във войната, винаги е бил твърде плашлив, за да участва директно, но почита Безликите яростно като всеки фанатик и помагаше на Меволент при всеки удобен случай.

— Не смятам, че ще помогне и на нас.

— И аз не смятам. Докато синът му, от друга страна…

— Ханзард? Той може ли да ни даде информация?

— Той участва в семейния бизнес. Има достъп до архивите на баща си. А и двамата май доста си паснахте на Прощалния бал.

— Той е много секси — промърмори Валкирия. — Но дали ще се съгласи да помогне?

— Ханзард Крей е на двайсет и две години. Въобще не беше роден по време на войната, но е отгледан в среда, в която се почитат Безликите. Знаеш ли какво се случва с такива хора? Проявяват склонност да се бунтуват срещу вярванията на родителите си. Освен това момчето ми се видя разумно, а ако ти го помолиш много мило, нима би могъл да ти откаже?

— Аз също съм секси — промърмори си пак Валкирия.

— Трябва да ви срещнем някъде далеч от баща му. Обадих се тук-там, поразпитах и по всичко личи, че утре сутрин Ханзард лично ще прекарва голяма пратка с невидимата железница.

— Невидимата железница?

— Не съм ли ти казвал за невидимата железница? — изненада се скелетът и закрачи към Бентлито. — Тогава ти предстои едно истинско удоволствие. Стига да харесваш влакове. И невидими работи.

— Обожавам невидимите работи.

— А чувствата ти към влаковете какви са?

— Ха-хъм.

— И това стига.