Дерек анди
Царството на злото (48)

47.
В двореца

Движеха се бързо под Града и след около двайсет минути стигнаха до първото разклонение на тунела. Серпин ги повлече наляво и след още десетина минути ходене стигнаха до стълба, която водеше нагоре.

— Пристигнахме — каза Нефариан. — Точно както ви обещах. Тук се разделяме, нали?

— Не — отвърна Скълдъгъри. — Нищо подобно.

— Тогава поне махнете ръкавицата от мен — настоя Серпин и протегна дясната си ръка. — Ако ни разкрият, трябва да съм способен да се защитавам.

— Нали си с нас — рече му скелетът. — Друго не ти трябва.

Серпин го изгледа злобно, но нищо не каза и Скълдъгъри посочи стълбата. Мърморейки, Серпин се заизкачва пръв и бутна капака горе. Валкирия мина последна и когато прехвърли капака, се озова в пълна тъмнина. До нея Серпин шареше с ръка, за да напипа ключа за осветлението.

— Бъдете готови — прошепна той. — Тук някъде беше… аха!

Чу се меко, почти нечуто цък и светлина заля помещението. Скълдъгъри закрачи директно към вратата на отсрещната стена. В коридора зад нея с гръб към тях стоеше Червена качулка, метнал косата си на рамо. Скълдъгъри замахна с две ръце към главата на стража. Не го и докосна, но въздухът се измести и Червената качулка залитна. Валкирия също замахна и косата долетя в ръцете й, докато тялото на стража рухна право в прегръдката на скелета. Валкирия беше виждала Скълдъгъри и друг път да прилага този номер, причинявайки светкавично мозъчно сътресение и пращайки жертвата директно в безсъзнание. Беше тихо, бързо и много ефективно. Скълдъгъри извлече Червената качулка в мрака на помещението, в което бяха попаднали, след като се измъкнаха от тунела, остави го там и триото пристъпи в коридора. Серпин водеше.

Завиха зад един ъгъл, наближиха друг и забавиха ход, защото Скълдъгъри даде знак с ръка.

Стъпки.

Валкирия наблюдаваше скелета, опрял гръб на стената, напълно спокоен, а стъпките приближаваха. В този момент някъде зад Валкирия се отвори врата. Очите на момичето се отвориха широко. Към тях вече идваха и втори чифт стъпки, само че от противоположната посока. Серпин, застанал между двамата детективи, се ухили, сякаш се наслаждаваше на трудната ситуация. Стъпките на жертвата на Скълдъгъри се усилиха. Жертвата на Валкирия беше още по-близо.

Валкирия не се и обърна, когато Скълдъгъри скочи. Който и да се беше показал откъм неговия край на коридора, нямаше време дори да извика. Момичето чу шумолене и ахване. Скълдъгъри явно прилагаше някаква задушаваща хватка. Валкирия и идея си нямаше тя какво щеше да приложи на своя нападател.

Иззад ъгъла зави магьосник и Валкирия го удари — заби юмрук право в лицето му, при което всички кости в ръката й потрепериха и тя усети как китката й се усука болезнено. Магьосникът залитна назад, отворил уста да извика, а момичето измести въздуха. Главата на непознатия се удари в стената зад него и той падна, а Валкирия го изрита в челюстта, за да е сигурна, че няма да се надигне.

— Елегантно — отбеляза Серпин и я подмина. Хвана обезвредения магьосник за глезените и също го повлече, за да го махне от коридора.

Валкирия го изгледа. Китката я болеше, но тя дори не я пипна. Не искаше да му дава други поводи за подигравки.

После подминаха една врата, която Валкирия позна — вратата, която водеше към тъмницата. Отражението й беше някъде там, долу. Прехапа устна и се насили да продължи напред. Първо Скиптъра, после отражението. Вече се движеха по-бавно, по-предпазливо, полагайки сериозни усилия да не издават нито звук.

— Стигнахме — прошепна Серпин.

Скълдъгъри и Валкирия надникнаха иззад поредния ъгъл. Зад пищна порта, охранявана от двама с червени качулки, се ширна тройната зала. До трона на Меволент имаше малка масичка, върху която стоеше някакъв бокал. Имаше съвсем средновековен вид. Стъклената витрина, в която лежеше Скиптърът, си беше точно там, където Валкирия си спомняше. Не, че беше очаквала да са я преместили, де. Но с този техен късмет напоследък.

Серпин се обърна към детективите.

— Така — прошепна. — Доведох ви при Скиптъра. Изпълнех моята част от уговорката. Сега вие изпълнете вашата.

Скълдъгъри поклати глава.

— Няма да те пуснем, докато не ни изведеш обратно вън.

— Сделката не беше такава. Обещахте ми свобода.

— А какво всъщност те спира да вдигнеш тревога и да предупредиш Меволент, че сме тук? Сигурен съм, че това много ще помогне за възстановяване на старото ви приятелство.

Серпин присви очи.

— Добре — рече. — Тогава само регулатора. Махнете го от мен.

— После.

— Не. Не после. Сега. Не ми вярвате? Ами аз също не ви вярвам. Аз убих жена ти и детето ти. Те може и да не са били онези твои жена и дете, които си познавал в твоята реалност, но със сигурност много са си приличали. Какво ще ти попречи да ме зарежеш тука да се гърча от болки на пода? Сигурен съм, че ще излезете лесно и необезпокоявано от Двореца, докато аз отвличам вниманието на всички с писъците си.

Скълдъгъри го погледа за миг мълчаливо.

— Прав си — рече.

Серпин разкопча ризата си, а Валкирия отдели диска от тялото му с помощта на черната пластинка. Сложи и двете части от регулатора в джоба си, а Серпин се закопча обратно.

— Благодаря — рече. — Чувствам се значително по-добре.

— Вие двамата стойте тук — нареди Скълдъгъри и се прокрадна към вратата на тронната зала. Измести леко въздуха и бокалът на масичката до трона се преобърна и изтрополя. Червените качулки се обърнаха към шума, скелетът се възползва, прекрачи в тройната зала, издигна се безшумно във въздуха и изчезна от очите на Валкирия. Единият от Червените качулки закрачи към масата със съборената чаша, а другият се върна на поста си. Валкирия се скри и изчака минутка, после рискува да надникне отново. Спокоен, че нищо подозрително всъщност не се е случило, и вторият от Качулките се върна до вратата. Двамата стояха на една ръка разстояние един от друг, вдигнали високо глави и стиснали косите си в ръце.

Мина още минута и Валкирия тъкмо се зачуди дали Скълдъгъри не се е закачил за полилея например, когато скелетът рязко се спусна зад стражите и ги изрита едновременно в тиловете. После се преметна във въздуха и се приземи, Червените качулки се сринаха и не станаха повече. Косите им изтрополиха на пода. Валкирия и Серпин изтичаха напред.

— Моля за извинение — рече им скелетът. — Такова шоу направих, непростимо от моя страна.

— Важното е, че свърши работа — отговори Валкирия, без да може да сдържи усмивката си.

Револверът на Скълдъгъри се озова в ръката му.

— Нито крачка повече — нареди той.

Серпин пристъпи до стъклената витрина със Скиптъра и се обърна с лукава усмивка на устните.

— Просто гледам за капани — рече. — За твоя информация, не виждам такива.

— Задължен съм ти — отвърна Скълдъгъри. — Сега се дръпни.

Серпин вдигна примирително ръце и се подчини. Скелетът прибра пистолета и двамата с момичето пристъпиха към витрината.

— Как ще я отворим? — попита Валкирия.

Скълдъгъри щракна с пръсти и в дланта му лумна огнено кълбо.

Серпин се смръщи с досада.

— Надявам се, не смяташ, че ще можеш да я прогориш. Защитена е със Знака на Арайъти.

— Който сам по себе си представлява най-силният съществуващ магически печат — промърмори си под нос скелетът. Пръстите му се движеха, обработвайки пламъка, и пред очите на Валкирия огненото кълбо започна да се свива, да става все по-малко, но в замяна на това — все по-горещо.

— Огънят няма ефект върху него — продължи Серпин. — Нищо не може да счупи печата. Надявах се, че ще знаеш как да го заобиколиш.

Огънят се сви до размерите на топка за голф, после намаля още — стана голям, колкото детско топче за игра. Висеше във въздуха, в клетката от пръстите на скелета, а после показалецът на Скълдъгъри се изпъна и пламъкът се плъзна по него. С нажежената до бяло огнена топка на върха на пръста си скелетът начерта крив триъгълник върху стъклото.

— Ти не знаеш как да счупиш Знака на Арайъти — рече на Серпин, — но аз знам.

— Невъзможно. Ако някой беше намерил начин да го преодолее, всички щяхме да знаем.

— Забравяш — продължи Скълдъгъри, дорисувайки другите части на Знака, — че ние не сме от тук. Там, откъдето идваме, тайната за преодоляването на Знака на Арайъти беше разкрита преди десетилетия. Лично от самия Арайъти.

Когато довърши Знака, скелетът угаси огъня на пръста си и отстъпи. Прогорените следи по стъклото съскаха.

Серпин скръсти ръце.

— Май не става.

— Дай му малко време да подейства — отвърна скелетът. — Нека топенето спре и формата на Знака се втвърди.

Тогава се чу шум — туп, туп, туп — боси нозе тичаха, Валкирия се озърна и видя как в тройната зала връхлетя Елиза Скорн.

Богохулници! — изврещя тя и запрати свистящи остриета от червена светлина към триото пред витрината. — Безбожници!

Валкирия се хвърли на пода, благодарна на факта, че годините, прекарани в състояние на пълна откачалка, бяха лишили Елиза от точен мерник. Лудата беше свалила оковите си вероятно за първи път от години — затова тичаше и подрипваше напред-назад като заек, а в очите й гореше фанатична страст. Скълдъгъри замахна широко с ръка, Скорн изпищя, прелетя през залата и се тресна в стената, но в следващия момент скочи и отново нападна, сякаш не беше усетила никаква болка.

Валкирия се хвърли срещу нея, гмурна се под поредната група зле прицелени червени остриета и шибна Елиза със сенките си. Лудата залитна, Валкирия се блъсна в нея, изтика я назад и заудря отчаяно с лакът в лицето й, но успя да я улучи само веднъж — толкова бързо се движеше Елиза. След удара обаче тя рязко млъкна и се отпусна в ръцете на момичето. Валкирия я положи на пода, и, дишайки тежко, се заослушва за вдигната тревога. Обърна се да погледне Скълдъгъри и Серпин. Удивително, невероятно, но май щеше да им се размине…

— Махни си ръцете от съпругата ми — изръмжа барон Венгос откъм вратата.

Да, бе.

Баронът се хвърли срещу Валкирия, тя се опита да отстъпи, но магьосникът беше твърде бърз. Подът се изплъзна изпод краката й, ръка я стисна за гърлото и Валкирия усети как я блъскат назад; пред себе си виждаше само очите на барона и стиснатите му зъби, като не я напускаше мисълта колко по-добре беше изглеждал той с брада. После Скълдъгъри го връхлетя и Валкирия падна, борейки се за въздух. Серпин я грабна и я вдигна на крака.

— Ръкавицата — рече. — Свали я от мен.

Още кашляйки, Валкирия се опита да го избута настрани, но Серпин я държеше здраво.

— Скълдъгъри не може да победи Венгос сам — рече. — Трябва му моята помощ.

— Аз ще му помогна — отвърна Валкирия, когато гласът й най-сетне отново се върна.

— Трябва да намериш отражението си, не помниш ли? Проклятие, нямаме много време, скоро целият Дворец ще е на крак! Знам, че Хармъни ти е дала ключа за ръкавицата! За да сте подготвени за всякакъв развой на събитията!

Венгос блъсна Скълдъгъри в стената и го засипа с юмруци. Скълдъгъри не отвръщаше, сякаш самите удари го държаха изправен.

Валкирия извади ключа от джоба си и го плъзна по китката на Серпин. Усети ръкавицата под пръстите си. После нещо щракна и ръката на Нефариан се освободи. Блестеше, червена и мокра като сурово месо, същата като в деня, в който кожата е била одрана от нея. Изписалата се на лицето на Серпин чиста радост беше доста притеснителна.

— Помогни на Скълдъгъри — нареди момичето.

Серпин я изгледа с подигравателните си смарагдови очи и се усмихна.

— Ама разбира се — отвърна.

Валкирия се насили да ги остави да се оправят сами и влезе през вратата, която водеше към тъмницата.

Тъмницата обаче не се пазеше от Червени качулки. Вместо това охраната се състоеше от застаряващи чичковци в мръсни гащеризони, които дремеха на столове по ъглите. Момичето запращаше всеки един от тях в стената зад гърба му, вземаше им ключовете и продължаваше напред, проверявайки всяка килия, докато най-сетне намери отражението си.

Видя го и замръзна на място. Първото, което забеляза, беше, че пръстите на дясната му ръка липсваха. Кафявата му риза беше вкоравена от съсирена кръв.

— Тук съм — каза му тихичко.

Отражението вдигна глава и дъхът на Валкирия секна. Лявото му око го нямаше, лявата половина на лицето му беше подута и насинена.

— Какво стана? — едва успя да промълви момичето.

— Не се радваха на намесата ти — отвърна отражението, — затова си го изкараха на мен.

— Ти… Болеше ли те?

— Да.

— Какво? Защо не изключи усещането за болка?

— Боя се, че то не е в състояние да стори това — долетя гласът на Мериторий от отсрещната килия. — От това, което отражението ти ми разказа, съдя, че то вече е надминало отдавна параметрите, заложени при създаването му, и е изгубило способността си да различава симулирана от истинска болка.

Валкирия с всички сили се мъчеше да изтласка ужаса и да не изпадне в паника.

— Но… но сега си добре. Искам да кажа… Нали си добре?

— Всъщност не — отвърна отражението. — В агония от болка съм.

Валкирия вдигна очи към Мериторий, който сви рамене.

— Само защото то не пищи и не плаче, не означава, че не чувства раните си. За да се излекува, трябва да се върне в огледалото си.

С крака, неочаквано натежали като олово, Валкирия клекна до отражението и с треперещи ръце се зае да отключи оковите му. Веригите паднаха, момичето подхвана отражението и му помогна да се изправи. Валкирия погледна Мериторий.

— Ще се върнем…

— Не ми казвай — прекъсна я старият магьосник. — Не искам да чувам плановете ви. Колкото по-малко знам, толкова по-малко ще могат да изтръгнат при мъченията от мен. Вървете. Бързо.

Валкирия кимна и поведе отражението по пътя, по който беше дошла. И в следващия миг се озова очи в очи с Александър Ремит.

— Знам, какво си мислиш — рече телепортаторът. — Мислиш си, ох, мътните да те вземат. Права си да си го мислиш. Усещаш ли как цялата си изстинала? Това е, защото осъзнаваш каква колосална грешка допусна.

— А може би е от течението.

Отражението кимна.

— Бая течение има в тая тъмница.

— Отражение да се шегува — каза Ремит. — Одеве обаче не ти беше до шеги, нали? Докато се забавлявахме с теб? А? Тогава не те чух да се майтапиш. Чувах най-вече пищене. Ти не приличаш на нито едно друго отражение, което съм виждал. Почти можеш да минеш за истински човек. Със сигурност пищиш съвсем по човешки.

Валкирия помогна на отражението да се облегне на стената и бавно пристъпи към Ремит.

— Приятелите ти горе всеки момент ще срещнат ужасната си смърт — продължи телепортаторът, бавно обикаляйки момичето в кръг. — Този път няма кой да дойде да те спаси.

Момичето също го обикаляше, но в обратната посока.

— Кой казва, че ми е притрябвало някой да ме спасява? Един път се разправих с тебе. Мога и втори път да се разправя.

— Първия път ме удари, защото бях неподготвен.

— Не, просто се опита да ме нападнеш в гръб.

Ремит поклати глава.

— Не. Сега се опитваш отново да ме подмамиш да направя нещо прибързано. Но този път няма да се хвана. Този път ти ще си на пода, а аз ще стоя отгоре ти и ще правя остроумните забележки.

— Съмнявам се, че ще ти стиска.

Ремит се разсмя.

— Извинявай, ти моята интелигентност ли обиждаш? Защо смятахте, че планът ви ще успее? Второ проникване в Двореца? Точно в момента нашият лорд и господар Меволент бива вдигнат от сън. Как очаквахте да оцелеете? Как очаквахте да се спасите? Съпротивата си няма вече телепортатор, който да ви изведе от тук. И това ако не е връх на глупостта, не знам.

— Искаш ли да ти стане ясно кое наистина е връх на глупостта? — попита Валкирия. — Толкова си се увлякъл в малкия ни спор, че изцяло и напълно забрави, че човекът, с когото спориш, не е сам.

Отражението се появи иззад Ремит и притисна регулатора за болка в гърба му. Нещо припука, замириса на озон, телепортаторът цял се разтресе и рухна на колене.

Валкирия леко повдигна палец от контролната пластинка. Александър беше прав. Съпротивата не разполагаше с телепортатор, когото да им прати да ги изведе от Двореца. Но после, когато прегърна с една ръка отражението си през кръста, а другата зарови в косата на Ремит, си помисли, че в момента нечий чужд телепортатор въобще не й трябва.

— Ще спра болката за две секунди каза момичето. Щом спре да те боли, ни телепортираш в тронната зала или ще те убия.

Притисна плътно отражението до себе си и спря болката. Ремит ахна, после всички се озоваха в тройната зала, където Серпин налиташе срещу Венгос, протегнал червената си ръка към лицето му, но баронът отби ръката и преметна Серпин през бедрото си на пода.

Валкирия включи отново болката, преди Ремит да се опита да й свие някой номер.

Скълдъгъри се изправи със залитане на крака и измести въздуха. Венгос вдигна един от изпадналите в безсъзнание Червени качулки, използва тялото му за щит и изместеният въздух не го и докосна.

Стъклената витрина зееше отворена, а Скиптърът се въргаляше по земята, напълно забравен от тримата биещи се мъже.

— В следващия момент, в който изключа болката — прошепна момичето в ухото на Ремит, — ни телепортираш на същото поле, до което ни изведе предния път, или ще накарам Нефариан Серпин да те убие. Ясно ли е?

Ремит изгъргори нещо, което приличаше на „да“.

Валкирия протегна ръка, Скиптърът полетя към нея и пръстите й го стиснаха.

— Скълдъгъри! — изкрещя момичето.

Скълдъгъри беше твърде зает да удря Венгос и дори не се и огледа, но Серпин незабавно заряза битката. Момичето го изгледа злобно, но му подхвърли Скиптъра, за да си освободи ръцете.

Замахна със сенките към Венгос и го улучи право в гърба. Баронът се извъртя, очите му проблеснаха жълти и Валкирия усети как цялото й тяло започва да вибрира. Усещането изчезна, когато Скълдъгъри изрита барона в коляното. Венгос изкрещя, залитна и скелетът използва възможността да се дръпне по-далеч от него. Ръката на Валкирия изведнъж я заболя.

Вратата зад трона зейна и в залата влязоха Лорд Вайл и Меволент.

Вайл се закова на място, главата му се наклони настрани по познат начин. Скълдъгъри му помаха лекичко, после скочи във въздуха и се понесе като снаряд право към Валкирия. Момичето изключи болката и Ремит въздъхна от облекчение.

— Телепортирай! — заповяда момичето, облечените в ръкавица пръсти на скелета се впиха в рамото й и после всички се озоваха вън, под открито небе, на познатото поле под нощното небе, Ремит на колене, отражението — от дясната й страна, Серпин, стиснал Скиптъра и…

— Това — продума Скълдъгъри, увиснал във въздуха над рамото й, — стана точно навреме — нозете му стъпиха на земята. — Всички сме горди от уменията си за организиране на бягство.

— Аз съм си горд от моите умения — обади се Серпин и изтри с ръкав кръвта от сцепената си устна.

Валкирия включи отново болката, Ремит се задави и пак се затресе.

— Ръката ме боли — каза момичето на скелета. — Имаме около трийсет секунди.

Отражението я стисна още по-здраво.

От мрака наоколо се отделиха фигури. Най-напред пред очите им изплуваха Чайна и Страха.

— Изумително — рече Чайна. — Успяхте.

— Благодарение на теб — отговори скелетът. — Много сме благодарни, за всичко, което направи за нас, но нямаше нужда да рискуваш да идваш чак дотук.

— Толкова много магьосници загинаха на това поле само преди двайсет и четири часа — отвърна красавицата. — Кръвта им още не е засъхнала. Лепне по обувките ми. Видяхте ли Мериторий?

— Да — отвърна Валкирия. — Не искаше да знае нито какъв ни е планът, нито какъв може да стане. Жив е и е в забележително добро настроение за човек, окован за стена надолу с главата.

Чайна се усмихна.

— Хубави новини. Ще е ужасно, ако Меволент си изкара гнева върху стареца. Мериторий е добър човек. Не успяхте да убиете Меволент, нали?

— За съжаление не — рече скелетът.

— Жалко — промърмори Чайна. — Може ли да погледна Скиптъра?

Серпин пристъпи и й подаде оръжието.

— Ъм — обади се Валкирия. — Имаме само няколко секунди…

— Знам — отвърна Чайна, оглеждайки Скиптъра от всички страни. — О, прекрасен е. Точно такъв си го представях.

Скълдъгъри пристъпи и протегна ръка.

— Така е. Жалко само, че не действа тук.

Чайна кимна разсеяно:

— Все още.

Скълдъгъри посегна към револвера, но същността на Страха изхвърча с писък от гърдите на стопанина си и се блъсна в скелета. Скълдъгъри се претърколи, Валкирия инстинктивно сграбчи сенките, но отражението сложи ръка на рамото й и я спря. Чайна дори не беше вдигнала очи от Скиптъра, но магьосниците, дошли с нея, бяха готови за атака. Дори Серпин се беше наредил сред тях, протегнал червената си потръпваща ръка. Валкирия остави сенките да се разсеят и вдигна ръце в знак, че се предава.

Скълдъгъри се изправи на крака. Същността ръмжеше и тракаше със зъби над главата му, но той не й обърна внимание, съсредоточил се изцяло върху Чайна.

— Докато Меволент е жив, Скиптърът е безполезен за теб.

— Меволент няма да живее вечно — отвърна магьосницата и най-сетне вдигна към него своите сини, сини очи, — особено сега, лишен от любимата си играчка. А когато умре и аз седна на трона, никой няма да смее да спори с дамата, която държи Скиптъра.

Светът затрепка.

— Скълдъгъри — повика го Валкирия и стисна здравата ръка на отражението.

Скелетът се поколеба.

— Чайна, Скиптърът ни трябва. Когато свършим работа с него, ще ти го върнем.

— Това е риск, който не мога да поема.

— Скълдъгъри!

Скелетът, цял скован, пристъпи към момичето. Светът затрепка пак и пак, после ръката му легна на рамото й.

— Не се връщайте повече тук — предупреди Чайна. — Ако отново ви видим, ще ви убием.

А после Чайна и останалите изчезнаха и Валкирия се озова насред поле в собствената си реалност, със Скълдъгъри и отражението, застанали от двете й страни.

— Проклета да е тая жена — рече Скълдъгъри меко.