Дерек анди
Царството на злото (18)

17.
Да държиш демона под контрол

Валкирия изруга, блъсна оплешивяващия обратно в помещението зад тях, но тогава втора Червена качулка нахлу през прозореца с трясък.

Валкирия изтласка въздуха насреща му, но воинът продължи напред през ударните вълни, а косата в ръцете му проблесна. Мина през шията на оплешивяващия мъж и му отсече главата. Валкирия отново измести въздуха, подхвана рухващото на пода тяло и го запрати срещу убиеца му — тялото блъсна Червената качулка и го събори. Момичето усети движение във въздуха зад себе си и се наведе, като на косъм избегна косата на Качулатия от стълбището. Хвърли се напред, претърколи се по пода, за да се добере до разбития прозорец. Скочи през него и полетя към улицата, протегна ръце, за да омекоти падането. Изведнъж остра болка прониза мислите й, момичето се запремята и тежко се стовари на земята.

Пред нея стояха тримата Надзиратели на чувствата, атакуваха мозъка й, забиваха мислени игли в съзнанието и. Погледът й се замъгли. Фигури в червено пристъпваха отляво. Валкирия се опита да се изправи, но не успя. Разкарайте се от ума ми, каза гласът в главата й. Болката се удвои и Валкирия изкрещя. Болката, агонията вече не беше само в мозъка й, беше навсякъде. Проникваше в самото й Аз. Попиваше в самото й същество. Чувстваше ги, мислените игли — ръгаха, мушкаха, дълбаеха. Атакуваха ядрото на самата й личност. Затова тя ги атакува в отговор.

РАЗКАРАЙТЕ СЕ ОТ УМА МИ!

Надзирателите залитнаха, болката изчезна и Валкирия напрегна всички сили да попречи на Даркесата да излезе и да я овладее. Протегна рязко ръце надолу, вятърът я грабна от улицата и изхвърли нагоре, точно когато Червените качулки се протягаха към нея. Момичето се издигна към небето, после тупна на един покрив и на секундата хукна да бяга.

Докато изместваше въздуха, за да си помага при скоковете от покрив на покрив, тя се мъчеше да си даде сметка за точното си местоположение. Това в края на краищата си беше Дъблин, макар и различен от онзи, който познаваше. В някакъв момент от историята на тази реалност се беше случило нещо значимо, което не съществуваше като събитие в собственото й измерение. Но все пак наоколо трябваше да има ориентири, които да разпознае, които да й помогнат да разбере къде е.

Скочи силно нагоре, стъпи на поредния покрив, по-висок от останалите, и насмалко не падна от изненада. Пред очите й се ширнаха извивките на реката Лифи, но на отсрещния й бряг се извисяваше стена, каквато Валкирия никога не беше виждала. Стената следваше реката, всичките й меандри и завои, надвиснала на водите на Лифи на височина от най-малко четирийсет етажа, че и повече. Явно единственият вход в нея беше мостът О’Конъл, който опираше в две масивни порти. А отвъд всички кули и шпилове вътре се издигаше сграда, подобна на катедрала или на дворец, по-висока дори от стената.

— А ти коя си?

Валкирия се извъртя. На покрива до нея стоеше мъж и й се усмихваше. Беше хубавец, с тънки, засукани нагоре мустачки. Красиво облечен, а обувките му — лъснати като огледало. Изглеждаше така, сякаш не е работил и един ден през живота си.

— Аз съм Валкирия — каза момичето. — А ти кой си?

— Александър Ремит, на твоите услуги — мъжът дори се поклони. — Мога ли да узная кой прословут вятър те е довял насам?

— Просто взех погрешния завой.

— О, разбирам. Гостуването ти тук всъщност е една голяма грешка явно?

— Нещо такова.

— Тогава да те оставям на мира, а?

— Ако не възразяваш.

Валкирия закрачи по покрива. Мъжът я последва, крачейки успоредно с нея, но на известно разстояние.

— И нямаш абсолютно нищо общо със Съпротивата? — попита той. — Или с магьосника, който я ръководи?

— Абсолютно нищо общо.

— Валкирия — какво прекрасно име! Боя се, че ми е малко трудно да ти повярвам. Струва ми се, че послъгваш. Струва ми се, че си агент на Съпротивата, пратен да ни шпионира или дори да извърши опит за покушение.

— Съвсем не.

— В такъв случай, няма да имаш нищо против да ме придружиш до Двореца в качеството на моя гостенка?

— Всъщност ще имам нещо против.

— Жалко. Ето ме мен, протегнал маслинена клонка, а ти отказваш да я приемеш. Нищо не ме задължава да бъда учтив, знаеш. Нападнала си Надзиратели и Червени качулки. Подобно престъпление се наказва със смърт.

— Просто се опитвам да се върна у дома, Александър.

— А къде е твоят дом, Валкирия?

Момичето сви рамене.

— Не и тук.

Двамата спряха да крачат и мъжът извади от джоба си чифт белезници.

— Имаш вид на интелигентно момиче. Прояви разум и си сложи тези.

— Няма начин.

— Това много ме натъжава.

— След малко ще ти се стъжни още повече.

Ремит изчезна. Телепортатор. В секундата, в която тази дума се появи в съзнанието й, тя вече се извърташе, замахнала с юмрук. Беше прекарала достатъчно време с Флетчър и знаеше, че първият му ход винаги е да се телепортира непосредствено зад врага. Замахна на сляпо и почти се изненада, когато юмрукът й срещна челюстта на Ремит. Магьосникът се извъртя на място, обърна очи и краката му се сгънаха. Рухна на покрива.

Валкирия закопча ръцете му зад гърба със собствените му белезници и го зачака да се събуди. Ръката й, ръката, за която я беше стиснал Надир, отново започваше да пулсира болезнено.

— Арестувана си — измрънка Ремит.

— Тихо или ще разкажа на всички, че съм те закопчала с твоите си белезници.

Пулсирането се влоши, точно както беше станало одеве, точно преди да премине през измеренията.

— Главата ти скоро ще легне на дръвника — отвърна магьосникът, опитвайки се да застане на колене. — Никой не смее да напада…

Гласът му заглъхна за момент. Самият той сякаш стана някак мътен. Всъщност, всичко наоколо беше мътно. Валкирия отстъпи, зави й се свят. Светът затрепка. Ремит не забеляза, защото беше твърде зает с опитите си да седне.

— Първо ще бъдеш изтезавана — говореше той. — Ще изтръгнем всяка незначителна малка тайна от малкото ти незначително мозъче.

Мъжът се изправи на крака, макар и малко несигурно, а Валкирия не направи опит да го спре.

— Ще молиш за милост. Всеки магьосник, когото залавяме, се отрича от Съпротивата и моли за милост. Ти с нищо не си по-различна. Всъщност, така като те гледам, няма да изкараш повече от няколко часа — той залитна, все още замаян. — Бас ловя, че в деня, в който те заловят, ще се закълнеш във вярност на Меволент още преди залез-слънце.

Валкирия вдигна удивен поглед към него, после светът затрепка още по-силно и изчезна, самата тя се оказа в някаква стая, падна на пода и си удари силно главата.

Кофа и парцал. Препарати за почистване. Килер.

Валкирия се изправи, разтривайки удареното място. Тихичко открехна вратата и излезе в коридора на някакъв хотел. Изтича до най-близкия прозорец и плъзна поглед над Дъблин. Нейния Дъблин. Измъкна мобилния. Четири пропуснати повиквания, всичките от Скълдъгъри. Натисна ОТГОВОР и зачака скелетът да вдигне.

— Здрасти — рече. — Върнах се.

* * *

Старейшините бездруго си имаха сума ти проблеми, а сега се налагаше да се занимават и с приключенията на Валкирия в страната на чудесата. Докато разговаряха, момичето се чувстваше странно виновно, сякаш отвличаше вниманието им от други, по-належащи въпроси. Гастли се втурна в залата на секундата, трескаво питайки момичето дали е добре, дали не е ранена. Ревъл изглеждаше така, сякаш искаше да стори същото, но в крайна сметка се насили да седне на стола на Върховния маг и да се държи като професионалист. Мадам Мист не прояви абсолютно никакъв интерес.

Валкирия им разказа всичко, което й се случи, като повтори точно историята, която първо беше разказала на Скълдъгъри, прескачайки ругатните и някои подробности. Почти беше стигнала до момента, в който Ремит беше споменал Меволент, когато влезе Типстаф, извини се напоително, забърза към Ревъл и му зашепна в ухото. Ревъл го изслуша и му благодари с въздишка.

— Трябва да тръгвам — рече. — Важни задължения и прочее. Валкирия, радвам се, че си добре, наистина, и задължително искам да чуя историята до края, но в момента работата ме зове. Гастли ми каза, че самолет ви чакал да ви закара до Алпите.

Скълдъгъри наклони глава.

— Няма да ходим.

Ревъл се смръщи:

— Няма ли да ходите?

Валкирия направи същата физиономия:

— Няма ли да ходим?

— Не можем — отвърна скелетът. — Трябва да намерим Надир и да го накараме да оправи онова, което й е причинил.

— Търсенето на Аргедион е по-важно — отвърна Ревъл. — Трябва да го спрем преди още смъртни да придобият магически сили. Ти сам каза, че Зебек сигурно е убит от такъв смъртен. Решаването на този въпрос е приоритетно.

— За теб може би. Но Валкирия може да бъде пратена всеки момент отново в онова измерение и най-важното сега е да накараме Надир да спре това.

Ревъл поклати глава.

— Не ме карай да ти напомням, че съм ти началник, Скълдъгъри. Зад всички шегички и майтапи аз все пак съм Върховният маг. Ти ме убеди да приема поста, помниш ли? Заради теб съм тук и заради теб съм в положение да ти наредя да продължиш търсенето на Аргедион като пръв приоритет. Ако Валкирия бъде върната в онова измерение, тя ще може да се погрижи за себе си, не е малка. Веднъж успя да се върне, нали? Пак ще успее. Просто ще трябва да стоиш настрана от всички неприятности, докато си там, нали, Валкирия?

— Има нещо, което още не сме ви казали — добави Скълдъгъри — относно мястото, където е била.

— Там — допълни Валкирия — Меволент е още жив.

Ревъл се опули.

— Тяхната история вероятно съвпада с нашата — обади се пак Скълдъгъри — до момента на смъртта на Меволент. Очевидно там той е оцелял. И сега е на власт.

— Трябваше да го видите — каза Валкирия. — Там магьосниците контролират всичко. Смъртните живеят в непрекъснат ужас. Хора изчезват безследно и никога не се връщат. Има изтезания и екзекуции, долавящи патрулират по улиците и подслушват мислите на хората.

— Ами ако Валкирия отново бъде върната там — добави Скълдъгъри — и я заловят? Ако Меволент започне да я разпитва? Ами ако когато тя се върне — ако изобщо се върне — в момента на завръщането той я е докоснал и се върне заедно с нея? Искаме ли Меволент да се разхожда на свобода из нашата реалност? Веднъж се отървахме от него, но там той е разполагал с още сто години да увеличи мощта си.

Гастли седна безсилно на мястото си:

— Може да ни нападне — рече той тихо. — Може да пусне Котва-провлак между измеренията. Може да отваря и затваря портала, когато си пожелае.

— А и вече разполага с телепортатор — допълни Валкирия.

— Той не му и трябва — обади се мадам Мист. — Диаблерията имаха нужда от Флетчър Рен, защото тяхната Котва се простираше между нашия свят в това измерение и друг свят в съвсем друго измерение. А Котвата на Меволент ще му служи за връзка просто между два алтернативни варианта на един и същи свят.

— Което означава — допълни Гастли, — че ще му е още по-лесно. Ще може да пренася със себе си цели армии.

Ревъл се поколеба за миг, после поклати глава.

— Това, са хипотези — каза, — докато Аргедион със сигурност съществува. Остават само няколко дни до началото на Лятото — каквото и да означава това! — а времето, за което трябва да докажем пред Върховния съвет, че можем да се справим с положението без тяхната „помощ“, е още по-ограничено. Ще наредя да докарат Надир тук, така че да можете да говорите с него, щом се върнете, но Аргедион е най-непосредствената заплаха към момента и за да го неутрализираме, са ни необходими всичките ни ресурси и целият личен състав. Скълдъгъри, Валкирия, съжалявам, но без вас не можем да решим въпроса.

Скълдъгъри отвори уста да отговори, но Валкирия сложи длан на ръкава му. Да открият Аргедион означаваше да открият затвора му, а да открият затвора му, означаваше, че семейството й имаше шанс да оцелее.

— Разбираме — каза момичето. — Най-напред ще се погрижим за Аргедион.

Скълдъгъри я погледна, но не каза нищо.