Дерек анди
Царството на злото (7)

6.
Обратно в Убежището

Роърхейвън клечеше на брега на черното неподвижно езеро, заобиколен отвсякъде с пустош, обрасла с жилави треви и мъртви дървета. Нищо живо никога не растеше в Роърхейвън. Там и птичките не пееха.

Убежището се мъдреше в центъра на градчето — ниска, цилиндрична сграда, подобна на изхвърчал от преминаващ автомобил тас, останал да ръждясва край пътя. Пет етажа от него бяха под земята, навързани с лабиринт от тунели и тайни проходи. Всичко вътре беше мрачно, влажно и леко имаше дъх на мухъл. На третия етаж имаше грамадна зала, пълна с картотечни шкафове, и точно към нея се бяха запътили Валкирия и Скълдъгъри, за да потърсят информация за Аргедион — странния тип от съня на върколака.

— Ама страшно се вълнувам — отбеляза Валкирия, когато наближиха залата с архива.

— Стига си се оплаквала.

— Най-сетне имам причина да вляза в Мистичната зала с магическите картотеки.

Скълдъгъри я изгледа.

— Залата въобще не се казва така.

— Най-сетне възможност да се заровя в милион папки и действително да свърша малко истинска, класическа детективска работа. Точно това прави професията ни така бляскава. Точно в такива моменти се чувствам истински жива.

— Вече може да престанеш със сарказмите — скелетът влезе пръв в залата и двамата закрачиха сред редиците картотечни шкафове.

Валкирия въздъхна.

— Нямаше ли да е по-лесно всичко това просто да се качи на компютър? Като начало, би заемало значително по-малко място.

— Компютрите се повреждат — отвърна Скълдъгъри. — Електронно съхраняваната информация може да бъде хакната. Понякога хартиеният носител се оказва най-добрият вариант.

— Но папките са толкова много! — изскимтя момичето. — Моля те, кажи ми, че съществува някаква яка магическа система за търсене, която направо ще ни даде информация за името, което ни интересува.

— Съществува — отвърна скелетът. — Нарича се „азбучен ред“.

После отвори първото чекмедже, прегледа набързо папките, затвори го и отвори следващото.

Валкирия понечи да му помогне, но после се отказа. Така де, щеше само да му пречи.

— Как мислиш, този Аргедион наистина ли е проблем? — попита.

— А ти как мислиш, случилото се досега не е ли проблем?

Момичето сви рамене.

— Ами случилото се е много досадно, освен това е и нещастие, разбира се, защото хора се нараняват и умират. Но ако Аргедион наистина ще окаже въздействие върху целия свят, ако това Лято на светлината действително е нещо лошо, то долавящите щяха да ни предупредят, нали?

— Долавящите не виждат всичко — промърмори Скълдъгъри и вдигна очи. — Всъщност, те виждат много малка част от онова, което предстои. В миналото напълно са пропускали гигантски събития, променили историята на човечеството. През 1844 година долавяща на име Етерната Етел — да, това име сама си го беше избрала — имаше видение. Погледна в бъдещето и видя онова, което предстоеше да се случи в неделя, двайсет и седми юни 1914 година. Помниш ли с какво е забележителна тази дата?

— Да не би Ирландия да е победила в някой важен футболен мач?

— Трябва да сте го учили в училище. Освен това аз ти го разказах в едно от занятията по близък бой.

— О, имаш предвид Ферди?

— Моля те, не го наричай Ферди.

— Ерцхерцог Франц Фердинанд, добре.

Скълдъгъри отново се обърна към картотеката.

— Хубаво, после?

— Бил е убит при атентат в Сараево. Първият опит за покушение бил с граната, която обаче не го убила, но ранила много хора наоколо. На връщане към Австро-Унгария искал да посети тези ранени в болницата, отклонил се от предварително уговорения си маршрут и се оставил да го убият като последен глупак, което и ускорило началото на Първата световна война. Значи Етерната Етел предвидила атентата?

— Не. Имала видение за някаква жена в Гърция, която щяла да изобрети нов вид обувки.

— О.

— Абсолютно всички долавящи, от първия до последния, пропуснаха атентата в Сараево. Той промени света, а те не успяха да го предвидят.

— Ами новите обувки?

— Ами гъркинята ги изобрети, после я прегази влак. Това последното Етел също го беше пропуснала.

— Май не е била много добър долавящ.

— Никак даже — отвърна скелетът, преравяйки поредното архивно чекмедже. — Но така е, когато човек разчита на пророчества да му разкрият бъдещите опасности — девет от десет пъти опасностите го сварват напълно неподготвен. Пророчествата са капан, от който трябва да се пазиш.

— Но долавящите видяха появата на Даркесата и, ето ме на, тук съм.

— Говориш така, сякаш това е някакво самоизпълняващо се пророчество, сякаш ти си Даркесата, само защото долавящите са имали видение за теб. Това не е вярно. Самоизпълняващи се пророчества не съществуват. Заплахата, която ти представляваш в ролята на Даркесата, не се е появила, защото долавящите са имали видения за това. Ти не си научила истинското си име от видение. Научила си го от Книгата на имената и от момента, в който по тази причина си се превърнала в заплаха, долавящите вече започват да имат видения за теб. Когато един долавящ получи видение, той рядко греши. Проблемът е, че долавящите не виждат всичко, което предстои да се случи.

— Така…

— Изглеждаш объркана.

— Ами чувствам се объркана. Вестителят на смъртта…

— Появата на Вестителя беше неизбежна от научна гледна точка, а не резултат от пророчество. Ти не си Избраната, Валкирия. Няма Избран, никога не е имало и няма да има. Самата идея за Избран е нелепа. Ти си самостоятелна личност, независима и със свободна воля да вземаш решения.

— Но ние с теб видяхме Даркесата. Видяхме на какво е способна.

— Видяхме просто едно възможно бъдеще и ако се окаже, че нямаме никакъв, ама никакъв късмет в тоя живот, това бъдеще ще се случи. Но ти няма да унищожиш света, защото някакви хора са те видели как го унищожаваш. Ще го унищожиш по свои собствени съображения.

— Е, определено се почувствах по-добре, няма що!

— Извинявай, усетих се на средата на изказването. Прощавай — скелетът затвори поредното чекмедже и остана неподвижен, потрепвайки с пръсти по шкафа. — И тук нищо. Нищо на „Аргедион“, никакви папки, препратки или записи на „Лято на светлината“. Колко досадно. Дойдохме чак дотук и сега нямаме с какво да се похвалим. Една напразна разходка. Можехме да се разходим до някъде другаде и да си прекараме супер там.

— Да, бе — рече Валкирия, когато закрачиха обратно. — Истинска трагедия, какво да ти кажа. Може би трябва да обявим официално, че търсим този магьосник.

— Вече го направих, но може да минат дни или седмици, преди да получим резултат — ако приемем, че въобще някой го познава.

Изкачиха се по каменните стъпала до коридорите на основния етаж.

— Смяташ ли, че долавящите могат да ни дадат някаква следа? — попита момичето. — Може би трябва да звъннем на Финбар.

— Финбар вече не се занимава с това, Валкирия, знаеш го много добре.

— Щом е за нас, ще ни помогне. Той ни харесва.

— Сигурен съм, че дори ни обожава, но не може да помогне, не защото не иска да използва способностите си, а защото не може. Останката, която го беше обладала, претовари мозъка му. А мозъкът е деликатно нещо. Ако сега Финбар се пробва да се отвори към обърканите пътища на пророчествата, може да се изгуби в тях и никога вече да не може да се върне. Освен това — допълни скелетът, — аз вече помолих един друг долавящ да си отваря очите на четири.

— Е, доста работа си свършил, признавам ти го.

Скълдъгъри сви рамене.

— Какво си мислиш, че правя нощем, докато ти си спиш блажено? Поръчах на Касандра Фарос да ни съобщи веднага, ако долови нещо.

Усмивката на Валкирия помръкна.

— О.

— Неохота ли долавям? Какво й е на Касандра? Срещали сте се само веднъж.

— Нищо. Нищо й няма. Просто… Помниш ли онзи шептящ, който тя ми подари? Изгорих го.

— Какво?!

— О, я стига! — възкликна момичето. — Беше ужасно, като излязло от „Проклятието Блеър“, и ти много добре го знаеш! Малко снопче клечки, оформено като човече, което ти шепне нощем? Как е възможно да не изгориш нещо подобно? — Валкирия притихна. — Проблемът обаче е в това, че следващия път, когато ме види, Касандра — щото тя си е долавящ, в края на краищата — веднага ще разбере какво съм направила.

— Тя не чете мисли, Валкирия.

— Моите ще ги прочете. Знам си.

— Сигурен съм, че ще те разбере, щом си имала основателни причини.

— Нищо чудно, че мислиш така. Ти си нямаш и понятие какво представляват подаръците и какъв е смисълът им. Последният подарък, който получих от теб, беше пръчка.

— Нали искаше оръжие.

— Беше пръчка.

— Бях й вързал панделка.

— Пръчка!

— Реших, че я хареса. Засмя се.

— Засмях се, защото помислих, че пръчката е майтап и че след малко ще ми дадеш истинския ми подарък, но точно тогава ти си тръгна за вкъщи и аз останах да си стърча с тъпа пръчка с вързана на нея тъпа панделка в ръка.

— Пак заповядай, между другото — Скълдъгъри спря и я погледна. — Чу ли това?

— Кое?

Скелетът не отговори, после рязко смени посоката и момичето го последва. Постепенно дочу все по-силен шум от удари на плът по кожа, после двамата със Скълдъгъри влязоха в една странична стая, където нямаше нищо друго, освен чувал за боксови тренировки, който висеше от тавана. Около него се въртеше Гастли Биспоук само по шорти, пот се лееше по белезите му, докато ударите му караха боксовия чувал да оплаква деня, в който се е появил на бял свят. Детективите го гледаха безмълвно отстрани, докато шивачът най-сетне ги забеляза, завърши тренировката с една бърза серия и отстъпи, дишайки тежко.

— Здравейте, подчинени мои.

— Старейшина Биспоук — отвърна Скълдъгъри и се подпря на касата на вратата. — Какво е сторил този клет чувал, та ви е разстроил така?

Гастли изтри лицето си с пешкир.

— Подиграваше се на избора ми на приятели.

— Аха, и ти защитаваш честта ни?

— Всъщност се опитвах да го накарам да млъкне, преди някой да го е чул. Аз съм уважаван член на Съвета на старейшините и не може да ме виждат как приемам съвети от големи торби, пълни с пясък.

Скълдъгъри сви рамене.

— Не разбирам как това би създало погрешно впечатление за теб.

— Чух, че търсите някой си на име Аргедион. Някакъв успех?

— Още не.

— А да имате представа по какъв точно начин той е замесен в цялата история? Международната общност силно ни притиска да разрешим случая бързо и да го забравим.

— Значи това са виповете, дето пристигнаха снощи? — попита Валкирия.

Гастли я погледна.

— Това са официални дела на Убежището. Съжалявам, не мога да ги обсъждам с вас. Не мога например да ви кажа, че Куинтин Стром цъфна на прага ни в ролята на говорител на някакъв си Върховен съвет, избран от неясен конгломерат от неизвестен брой чуждестранни Убежища, за да ни уведоми за техните общи тревоги относно въпросите на сигурността на Ирландия.

Скълдъгъри наклони глава.

— Просто да ви уведоми?

— О, да! — отвърна Гастли. — Никакви задни мисли, никакви тайни планове, така ни увериха. И, моля, абстрахирайте се от факта, че е довел със себе си малка армия от магьосници в ролята на бодигардове, малка армия, готова да атакува всеки момент, както и другия факт, че разполагаме със седмица време да разрешим проблема с магическите смъртни или ще ни сполети нещо неопределено, но решително.

— А! — рече Скълдъгъри. — Неопределена заплаха. Най-лошият вид.

— Така е — продължи Гастли. — Слава Богу, че всички тук сме приятели, само това ще кажа. Някой по-параноичен от мен би станал крайно подозрителен при всички тези чуждестранни агенти, дето се мотаят наоколо, особено в момент, в който всички наши агенти и секачи са пръснати далеч из страната в опита да овладеят магическата епидемия. Та, ако на Върховния съвет му хрумне да ни нападне, ние ще бъдем абсолютно беззащитни.

— Ами слава Богу тогава, че тука сме се събрали само приятели! — промърмори Скълдъгъри.

— Точно така. Вече сами разбирате, че откриването на този Аргедион внезапно заема първа позиция в списъка с приоритетите ни.

— Ами да се връщаме към търсенето му тогава — отговори Скълдъгъри. — А, между другото, получи ли сакото, което ти пратих за поправка?

Гастли присви очи.

— Изрично те предупредих да си изключително внимателен с този костюм, нали? Осведомих те, че съм особено горд с работата си по него. А ти какво? Облякъл си го и си тръгнал на лов за върколаци!

— Направих го, само за да ти помогна, Гастли. Боя се, че задълженията ти на старейшина ти отнемат простичките удоволствия от шиенето, от които ти имаш належаща нужда, за да запазиш връзката с корените си.

— Благодаря ти, че си толкова съобразителен!

Скълдъгъри докосна ръба на шапката си.

— Такъв съм си, винаги мисля първо за другите.

Оставиха Гастли и поеха към главния вход. Валкирия подъвка колебливо устната си, но после попита:

— В опасност ли сме?

— Непрекъснато — отвърна скелетът.

— Искам да кажа, Върховният съвет заплаха ли е за нас?

Скелетът я изгледа.

— Защо пък да е заплаха?

— Ами сетих се за нещо, което Ревъл каза миналата година. Ако някога чуждите Убежища се опитат да ни завладеят, първите двама души, от които ще се отърват, сме аз и ти.

— А, да, заради невероятната ни способност да създаваме проблеми.

— Та? В опасност ли сме?

Подминаха един секач-охранител.

— Честно казано, не знам — призна Скълдъгъри. — Ако искат да вземат властта тук — а аз съм сигурен, че искат — съществуват различни начини, по които да се доберат до нея. Ако са избрали пътя на войната, то да, със сигурност един от първите им ходове е да поръчат да ни убият. Но по всичко личи, че подходът, който са избрали, е далеч по-коварен — решили са да използват срещу нас логиката и здравия разум. Гадове.

— Но със сигурност искат да ни завладеят, така ли?

— Ами те от доста време вече го искат.

Валкирия сниши глас, за да не я чуват магьосниците, с които се разминаваха.

— А мислиш ли, че зад тая работа с Аргедион не стоят точно другите Убежища? Ако са търсели причина да почнат да си врат носа тука, смъртни, внезапно развиващи магически сили, са идеалното извинение.

— Едва ли. Епидемията е твърде неконтролируема. Една-едничка грешка и съществуването на магията ще се разкрие пред света. Рискът е твърде голям, Върховният съвет едва ли би го поел. Не, смятам, че просто правят онова, което прави всеки добър окупатор: възползва се от очевидните слабости.

— Смяташ ли, че ще влезем във война с другите Убежища?

— Надявам се, че не — отвърна Скълдъгъри. — Войната не ме кара да показвам най-доброто у себе си.

— Детективи.

Двамата се обърнаха; към тях бързаше Администраторът на Убежището.

— Една жена е дошла да говори с вас — обяви Типстаф. — Някоя си Грета Дапъл^[1]. Твърди, че е била близка с човек, когото издирвате.

Валкирия повдигна вежда.

— Познава Аргедион?

— Да го познава? — отвърна Типстаф. — От думите й разбирам, че са били гаджета.