Дерек анди
Царството на злото (45)

44.
Вход към двореца

Валкирия притисна гърба си към стената. Пое си бавно и спокойно дъх няколко пъти. Сенките се надигнаха и се усукаха около дясната й ръка. Серпин отстъпи в далечния край на стаята и приклекна зад друго кресло. Момичето надникна и видя как Уолдън пристъпва към входната врата. Скълдъгъри тръгна след него с револвер в ръка. Кимна на Уолдън, застана плътно зад вратата и Уолдън отвори. Двама от Червените качулки се бяха изправили на крачка зад гърба на един магьосник от Градската стража.

— Здравейте — рече Уолдън. — Станало ли е нещо?

— Докладваха ни за безредие в дома ви — отвърна магьосникът от Стражата. — Крясъци и други такива.

— От дома ми? Сериозно? Аз… Наистина съжалявам, Страж, но не знам какво да ви кажа. Нищо такова не съм чул.

— Крещял е мъж — повтори Стражът. Изглеждаше отегчен. — Вие ли крещяхте, господине?

— Да съм крещял?

— Да. Да сте говорили на висок глас, господине? Да сте викали за помощ? Да сте крещели?

— Крясъци, значи — отвърна Уолдън, сякаш обмисляйки думата. — Не, съжалявам. Не съм бил аз. Сигурно е бил вятърът.

— Твърдите, че вятърът е крещял, така ли, господине? Че защо вятърът ще крещи? За какво има да крещи един вятър?

— Не съм сигурен…

— Нито пък аз, господине, просто повтарям вашето предположение. До момента, в който го изказахте, на мен дори през ум не ми е минавало, че вятърът би могъл да крещи вместо някой човек. Вместо вас например, господине.

— Не, аз просто имах предвид, че вятърът може да е издавал шум, който да е приличал на крясъци.

— О, сега разбирам, господине. Да, това обяснение е значително по-правдоподобно, признавам. Сам ли сте у дома, господине? Може ли някой да свидетелства за вас и да потвърди думите ви?

— Не, съжалявам. Живея сам.

— Аз също, господине, но никой не ме е чул да крещя по този повод, нали така?

— Не, Страж.

Разговорът зацикли. Скрит зад вратата, Скълдъгъри леко промени позицията на тялото си.

— Господине — рече Градският страж, — бих могъл да повикам Надзирателите на чувствата, за да се разровят в мозъка ви и да разберат дали наистина вие сте крещели или е бил, какво предположихте, вятърът. Смятате ли, че трябва да ги викам?

— Това… зависи само от вас, Страж.

— Така е. Наистина зависи само от мен, благодаря. Бих могъл да им се обадя, да ги повикам по каналния ред, да спазя правилника до последната буква… или пък бих могъл да си затворя очите. Ако вие, да речем, ми дадете честната си дума, че повече от вашия дом няма да се чуе нито един вик, аз ще продължа патрулната си обиколка и ще съм сигурен, че нито вие, нито вятърът няма да притеснявате съседите ви повече. Имате много тихи съседи. Забелязват такива дразнители като силните шумове.

— Аз… няма да крещя, Страж. Имате думата ми.

— А вятърът?

— Не мисля, че и вятърът ще крещи повече.

Градският страж постоя още на вратата, загледан сериозно в Уолдън.

— Приятна вечер, господине — рече най-сетне и си тръгна.

— Благодаря — тихо отвърна Уолдън и затвори вратата. — Благодаря ви много.

Скълдъгъри го придружи обратно до гостната. Прибра револвера, а Серпин се изправи.

— Защо не ни издаде? — попита Валкирия.

Уолдън я погледна. Беше блед, но погледът му беше твърд.

— Как така? Защо да ви издавам? Хайде бързо сега, нямаме много време. Та, какво трябваше да ви кажа?

— Обясних ти вече — отвърна Скълдъгъри.

— Само това? Искате да знаете какво ми каза убиецът на майка ми? Каза ми, че съжалява и после побягна.

— Само толкова?

— Да. Каза, Съжалявам и после побягна.

— Не ми изглеждаш особено травмиран от тези думи.

— Хората казват „съжалявам“ всеки ден. Думата няма никакъв ефект върху мен. Виж, самото убийство на майка ми от друга страна…

— Може би тук е различно — предположи Скълдъгъри. — Може би убиецът в нашето измерение е казал нещо друго.

— Вижте, и дума не разбирам от всичко това, но трябва да знаете, че получих категорични уверения, че никой от Съпротивата никога няма да се опита да се свърже с мен. Ако Качулките разберат, ще ме убият.

— Работиш за Съпротивата? — ахна Валкирия. — С какво им помагаш?

— Не, наистина не разбирам. Чайна Сороуз ли ви прати?

— Тя ни помогна да проникнем в Града — отвърна Скълдъгъри, — но не знае, че имаме намерение да се срещнем с теб. Какво вършиш за нея?

— Има ли значение? Влязохте с взлом в дома ми, Стражите и Качулките ми тропат на вратата, задавате ми някакви нелепи въпроси за смъртта на майка ми… Не е ли време вече да си вървите?

— Извеждаш тайно хора вън от Града — рече Серпин. — Това вършиш, нали? Извеждаш хора през канализацията. Години наред се чудех как става. Веднъж слязох сам, за да проверя, но се изгубих и се скитах с дни, докато се измъкна. Мирише ужасно.

— Моля ви — сковано каза Уолдън. — Трябва да си вървите. Преди всичко да сте съсипали.

Тръгнаха си и го оставиха разтреперан. Скълдъгъри пусна Серпин да върви напред, но не го изпускаше от очи и държеше пластинката за контрол на диска в готовност.

— Съжалявам — повтори скелетът. — Не е това. Ламент каза, че ставало дума за фраза, от която Аргедион буквално изпаднал в ступор.

— Не искам да изтъквам очевидното — отвърна Валкирия, — но когато ни каза това, Ламент беше под контрола на Аргедион. Вероятно ни е излъгал.

Скълдъгъри промърмори нещо, после каза високо:

— Дали е било само това?

— Какво имаш предвид?

Скелетът пристъпи към момичето и сниши глас.

— Факт е, че преди трийсет години все пак са заловили някак Аргедион. Впоследствие Ламент, вече под контрола на Аргедион, ни казва, че са успели благодарение на травмиращата фраза от детството на Уолдън. Ключовият израз в случая е, че той ни го съобщи вече под контрола на Аргедион.

— Значи Ламент ни е излъгал — бавно отвърна Валкирия, — което от своя страна означава, че преди трийсет години са заловили Аргедион по някакъв друг начин.

— И очевидно Аргедион не иска ние да узнаваме какъв е бил този начин…

— Все още не звучиш много убеден.

Веждите на фалшивото лице на Скълдъгъри се смръщиха.

— Просто ми се вижда малко прекалено, това е. Фраза от детството, която да причинява пълен емоционален и физически блокаж? Защо го е измислил толкова завъртяно? С каква цел?

Валкирия не отговори. Беше се научила, че когато Скълдъгъри започнеше да разсъждава така, е най-добре да го остави да продължи сам.

Скелетът се огледа.

— Целта му е била точно тази: да сме точно тук, точно сега. Точно тази е била целта му.

— Не разбирам.

— Единствената причина ние да сме тук, в този Град, в това измерение, да ходим по тази улица е фактът, че Ламент ни каза за травматичната фраза, с която са заловили Аргедион.

— Не — поправи го момичето. — Единствената причина да ходим сега по тази улица е фактът, че Надир извърши върху мен маневра и при последното ми маневриране аз те взех със себе си.

— Онзи ден Надир посегна и към мен. Онзи ден в затвора. Опита се да извърши маневрата върху двама ни.

— Е, и?

— Миен е държал Надир включен към системата за сигурност на затвора в продължение на петнайсет години. Това означава, че през тези петнайсет години Надир е спал.

Валкирия примигна.

— А Аргедион влиза в контакт с хората чрез сънищата им.

— Когато обвинихме Надир, че те е нападнал, той не знаеше за какво му говорим. Тогава помислих, че лъже. Сега обаче не смятам, че ни е лъгал. Не съм сигурен, че изобщо е разбрал, че е извършил маневрата върху теб.

— Значи Аргедион е проникнал в подсъзнанието на Надир чрез сънищата му и му е внушил да извърши маневрата върху нас двамата, за да ни прати тук? Но откъде Аргедион изобщо е знаел, че с теб ще отидем да говорим с Надир? — челото й се сбръчка. — Чакай, чакай. Разбира се, че е знаел. Информацията, която ни насочи към Надир, ни я даде Грета, а вече чрез Надир стигнахме до самия Аргедион. Той контролира и Грета.

— Може би — отвърна Скълдъгъри, — а може би тя просто споделя оптимистичните му възгледи за човешката раса. Какъвто и да е случаят, сигурно е, че Аргедион е искал ние с теб да дойдем тук, в това измерение. Такъв е бил планът му още от самото начало.

— Но защо? За да вземем Скиптъра? Аргедион иска да притежаваме оръжие, с което да можем да го убием?

Скълдъгъри поклати отрицателно глава.

— Той може и да не знае за Скиптъра. Вероятно никога не го е обмислял като вариант. Не, той ни е пратил тук за единственото нещо, с което не разполага в нашето измерение.

— Което е…?

— Уолдън. Искал е да намерим Уолдън.

— Искал е да намерим самия него? И после какво?

— Ами той ни каза какво: дори и с помощта на Усилвателя няма да бъде достатъчно могъщ да вложи магически сили във всяко едно човешко същество на планетата. Но двама Аргедион, които работят заедно…

Валкирия се ококори.

— Уолдън е изненадващият гост на Аргедион!

— Да и ние сме пратени да го намерим. Аргедион не може да изпрати никого от контролираните от него: колкото повече контролираният се отдалечава физически, толкова повече отслабва контролът върху съзнанието му. На Аргедион са му трябвали свободни от властта му хора, които да изпрати тук, но с внушена от него цел, обслужваща неговите планове.

— Значи… Какво ще правим тогава?

— Ти как мислиш?

Валкирия хвърли поглед зад гърба си.

— Най-логично би било да… убием Уолдън.

— Съгласен съм.

— Не можем да го направим.

— Е, не е като да не можем…

— Добре, няма да го направим. Можем да го скрием. Ти ще го скриеш и няма да ми кажеш къде си го скрил, така че и Аргедион да не е в състояние да разбере.

— Това само ще го забави — отговори скелетът. После кимна. — Добре. Значи вече знаем какво всъщност иска Аргедион и ще направим всичко възможно да му попречим. Най-добрият начин да го сторим е да се възползваме от онова, което той не е предвидил.

— Взимаме Скиптъра.

— Взимаме Скиптъра и го използваме срещу него, преди да е успял да се добере до Уолдън.

— Просто като фасул — рече Валкирия.

— Точно така. Та, значи се върнахме на основния си приоритет.

— Ами Серпин? — прошепна момичето. — Можем ли да му се доверим?

— Не, естествено — отговори Скълдъгъри. — Но не познаваме Града и ни е нужна помощта му, за да влезем в Двореца. А и държим дистанционното за регулатора.

Серпин спря и се обърна да ги изчака да го настигнат.

— Ако сте свършили със заговорниченето и плетенето на козни, бих искал да ви припомня, че трябва да проникнем в един Дворец.

Валкирия му се смръщи.

— Още сме на километри от там.

— В дворците човек не влиза през задната врата, Валкирия, особено в дворци като този на Меволент. Неговият не прилича на нито един друг дворец или замък, строен някога.

— Как ще влезем тогава?

— Ще изследваме силата на най-добрите му защити — отвърна Серпин — и ще я превърнем в слабост.

Поведе ги към една стена между две сгради и скоро се озоваха пред тясна врата. Скълдъгъри измести въздуха с длан и вратата се отвори. Серпин влезе пръв, отвътре се чу писък и удар. Когато изтича вътре, Серпин вече беше запушил с длан устата на Елиза Скорн и я влачеше надолу към мазето.

 

 

— Барон Венгос — отбеляза Серпин — е човек, който обича да прави нещата по точно определен начин. Обича храната да му се сервира навреме, обича униформата му да е изгладена така и така, обича къщите, в които живее, да са снабдени с тайни проходи. Прав ли съм, Елиза?

Скорн седеше на стол с права облегалка насред мазето и го гледаше злобно.

— Дано гарвани изкълват очите ти — рече му.

— Очарователно.

Ако това мазе се намираше където и да било другаде в страната, щеше да е тъмно, студено и осветено от свещи. Тук, в Града обаче, то беше светло, топло и чисто. И празно.

— Затова ли сме тук? — обади се Скълдъгъри. — Ще се промъкнем в Двореца през таен проход? Защо тогава още не сме почнали да се промъкваме, Нефариан?

— Защото още не знам къде точно е тайният проход, Скълдъгъри. А и съдейки по оковите на китките и глезените й, Елиза едва ли ще ни каже, независимо колко болка й причиняваме. Мъчениците са най-досадните пленници. Колко различно щяха да стоят нещата, ако можех да сваля ръкавицата…

Скълдъгъри хвърли пластинката, контролираща регулатора, в ръцете на Валкирия.

— Ето. Използвай го, ако му трябват повече от пет секунди да отговори на някой от въпросите ми.

Серпин вдигна ръце.

— А, не така! Да не бързаме толкова. Сега ще чакаме Венгос да се върне. Той никога не се прибира по улиците — пътят отгоре е твърде дълъг. Винаги използва малките си тайни тунели, които излизат някъде тук, в мазето му.

— Нямаме време за губене — отвърна Скълдъгъри. — Маневрата може да ни върне у дома всеки момент. В нашето измерение си имаме едно апаратче, което се нарича „детектор на тунели“.

Скелетът измъкна мобилния си телефон, накара екрана му да светне и започна бавно да обикаля покрай стените, насочил светещата страна на телефона надолу към пода. Валкирия и идея си нямаше какви ги върши Скълдъгъри, но не обели и дума.

Скорн загледа скелета, после премести очи върху Серпин.

— Безликите ще изгорят душите ви заради този грях.

Серпин сви рамене.

— По-добре да ми изгорят душата, отколкото да ми изпържат мозъка.

— Как смееш! — изврещя жената. — Мрачните богове отвориха съзнанието ми! Дариха ми просветление!

Валкирия сложи ръка на рамото на Скорн и я натисна обратно на стола.

— Успокой се, моля ти се. Серпин, стига си я дразнил.

— Само си приказваме — отвърна Серпин и зелените му очи загледаха невинно. — Един от най-великите планове на Меволент беше да отвори портал, през който да пусне Безликите тук. Трябваше да използва някакъв недомислен ритуал, дето го беше изровил из прашните книги на древната магия. Само че ритуалът взе, че проработи. Порталът се отвори. Единственият проблем беше, че остана отворен само за няколко секунди. Освен това проработи само веднъж, повече не можаха да го повторят. През тези няколко секунди обаче Елиза видя нещо… и нещо видя нея.

— Погледнах в лицето на бог — прошепна Скорн, но очите й не слизаха от Скълдъгъри.

— А всички знаем какви са последствията от подобна постъпка — довърши Серпин. — Когато няколко години по-късно най-сетне спря да пищи, Елиза си отряза косата и почна да ходи с окови. А по някакво странно съвпадение се оказа, че барон Венгос търсеше тъкмо тези особености в една жена.

— Замълчи — нареди Скорн.

— Старата чанта му увисна на врата като воденичен камък, а той е по-щастлив от всякога.

Скорн се хвърли срещу Серпин, той отскочи, тя се препъна в оковите си и се просна на пода по очи.

Валкирия опита да й помогне.

— Елиза, стига. Той нарочно те провокира.

— Пусни ме, мръсна гадино!

— Мръсна ли? Само се опитвам да съм мила.

— Накарайте мръсната гадина да спре да ми говори!

— О, за Бога…

Скорн рязко я блъсна.

— Бог? Бог? Нямаш си и представа как изглежда един истински бог! Богохулница! Нямаш право дори да ме гледаш!

— Нямам представа? — отвърна Валкирия. — Защо всички религиозни откачалки говорите все така странно? Навсякъде само религиозни откачалки и злодеи — навъси се към Серпин. — И от къде на къде той има право да те гледа, а аз — не?

— Защото аз не съм богохулник — отвърна Серпин, а Скорн се надигна, коленичи на пода, сключи ръце и замърмори молитва.

— Чакай сега — рече Валкирия. — Ти още почиташ Безликите? Защо тогава си се обърнал срещу Меволент?

— Защото е луд — отговори Серпин, — луд и нелеп, а освен това смятах, че мога да го победя. Какви са тия въпроси въобще?

Валкирия примигна.

— Ти не си преминал на другата страна по убеждение?

— Че защо ми е да си сменям убежденията? Вие, хора, сте тия, дето сте с грешни убеждения.

Скорн кимна.

— Мръсни богохулни гадини, това са те. Душите им ще горят.

— О, я млъкни! — сопна се Валкирия.

— Намерих го — обади се Скълдъгъри. Всички се обърнаха. Скелетът посочи стената до себе си. — Проходът започва от тук.

— Езичник! — изпищя Скорн. Скочи пак, втурна се напред и отново се простря възнак. Скълдъгъри не й обърна никакво внимание.

— Въпреки че толкова я разсейвахте, тя не откъсна очи от мен — обясни той — и всеки път, когато минавах край това място, стискаше устни. Точно тук не искаше да търся.

— Значи това не е уред за търсене на тунели? — попита Серпин.

Скълдъгъри прибра телефона в джоба си.

— Не. Служи за разговори и за „Енгри бърдс“.

Скорн се опита да се надигне от пода, но Валкирия стъпи на гърба й.

— Богохулници! Никога няма да намерите лоста за отваряне!

— Не ни и трябва — рече Скълдъгъри. Сложи длани на вратата и се съсредоточи. Няколко секунди по-късно цялата стена затрепери. Тухли се напукаха и изпопадаха, отместиха се встрани и входът на тунела се откри. Скелетът се обърна през рамо към жената.

— Елиза, много ни помогна, но не можем да те вземем с нас.

Елиза Скорн запищя срещу им.