Дерек анди
Царството на злото (33)

32.
Странници в странна страна

Град Хагард не съществуваше, на негово място имаше просто малко селце. Паянтови колиби от изгнили дъски и греди клечаха в сумрака — черни купчини на фона на изпълненото със звезди небе. За Валкирия беше непривично и странно да минава през места, които познаваше толкова добре, но в същото време изглеждаха толкова различно. Заобиколиха селото отдалеч. При всяка стъпка в краката й се забиваха малки камъчета. Отражението крачеше също толкова бързо, но с нищо не показваше болка или дискомфорт.

— Не стой като залепено за мен — напрегнато рече Валкирия.

— Извинявай — отвърна отражението.

— Целият смисъл на съществуването ти е да стоиш у дома, за Бога! Каква е ползата от теб, след като и двете ни няма? Мама ще откачи.

— Или просто ще допусне, че си излязла по-рано за училище.

Валкирия се вторачи в отражението си.

— Някога преди да ни се е случвало да излизаме по-рано за училище?

— Не — призна то, — но с всичките тия приказки за изпити напоследък, майка ти може да реши, че си взела оценките си насериозно.

— Тя да реши, че съм станала един час по-рано, за да имам повече време да уча?

Отражението сви рамене.

— Хората вярват в онова, в което им се иска да вярват, стига да им се стори разумно. Но въпреки това съжалявам. Трябваше да изчакам в огледалото, докато изчезнеш. Не знам защо излязох и се опитах да ти помогна. Може би отново давам дефекти.

Валкирия не отговори. Ясно й беше, че думите й бяха несправедливи.

— Окей — рече най-сетне. — Планът. Планът е да стоим скрити, докато маневрата ни върне обратно. През цялото време двете трябва да сме на една ръка разстояние, разбираш ли? Не знам колко време ще се наложи да останем тук.

— Студено ти е. Трябват ти дрехи.

— И на теб ти трябват дрехи. Не искам да се мотаеш полугола из паралелната реалност. Трябва да си пазя доброто име.

Валкирия хвърли поглед на мобилния си, повече от любопитство, отколкото защото се надяваше да работи. Нямаше сигнал, нямаше и връзка с Интернет. Опита се да намери на картата къде се намират, но джипиесът я осведоми, че местоположението им не може да бъде установено. Само две неща беше грабнала от стаята си, само две! Защо не беше изпуснала телефона, а не пръстена? Пръстенът поне щеше да върши някаква работа.

Налетяха на простор с пране, явно принадлежащо на грамаден дебел мъж. Панталоните бяха с подходяща дължина, но твърде широки в кръста, така че Валкирия ги пристегна с парче канап. Палтото беше добре, трябваше само малко да навие ръкавите. Положението с ботушите беше най-лошо. Бяха очукани и износени, а и й бяха твърде големи. Но поне беше обута. Отражението остана босо, за него нямаше и палто, но в един от джобовете на панталоните си то пък намери малко дребни монети, така че поне разполагаха с някакви пари — макар че нямаха представа дали те имаха някаква стойност тук.

Отправиха се към следващото градче. Планът беше да се придържат към черните пътища — с което се справиха блестящо, тъй като всеки един път наоколо им приличаше на черен.

— Колко е часът? — попита отражението.

— Защо, бързаш ли за някъде?

— Питам, защото първия път престоят ти тук трая двайсет минути. А откакто дойдохме сега минаха часове. Вече съмва.

— Да — отвърна момичето. — Забелязах. Надир каза, че ехото следва свой собствен ритъм, но нямам представа как да го установя.

— Значи може да останем тук с дни.

— Да — отговори Валкирия и настроението й изобщо не се подобри от тази забележка.

Зората изгря и хоризонтът се обагри във великолепно оранжево. Из нивите наоколо селяни оряха с коне и мулета, превили гръб и облени в пот под утринните лъчи. Сякаш се бяха върнали назад във времето.

— Чудя се дали целият свят в тази реалност е такъв — обади се Валкирия. — Все трябва да има страна, където нещата да са напреднали, където да са били направени все някои изобретения. Животът е прогрес, нали така? Не може просто ей така да си стои на едно място.

— Може, ако си роб — отговори отражението. — Това представляват смъртните в това измерение, нали? Роби. Магьосниците пазят магията за себе си, техният живот се развива, обществото им прогресира, но смъртните? Тях ги държат насила тук в калта. Не им се позволява да направят и крачка напред!

Валкирия изгледа спътничката си.

— Това е ужасно.

— Ужасно е.

Стигнаха следващото село и си купиха малко хляб. Парите им бяха твърде малко, но купеното стигна, за да се позасити Валкирия. Хората ги гледаха странно — две близначки, облечени в чужди дрехи — но не ги закачаха, а Валкирия и отражението се стараеха изобщо да не се набиват на очи. Къщите тук бяха същите като в Хагард, а ограденият с камъни коловоз, който служеше за главна улица, беше отрупан с конски тор.

Проследиха с поглед как хората наоколо напълно игнорират една коленичила жена, която молеше за помощ. Жената сграбчи някакъв мъж за ръката и той се опита да я откъсне насила от себе си. Валкирия обърна гръб на молбите и хлипането, отново погледна назад, когато мъжът се отскубна и блъсна жената на земята.

— Ей! — извика момичето и преди да се усети, вече крачеше през улицата.

— Моля ви! — плачеше жената. — Моля ви, помогнете ми!

Мъжът я изруга и вдигна ръка да я удари, но Валкирия щракна с пръсти. Пламъкът лумна в дланта й, мъжът се дръпна, обърна се и побягна. Момичето изгаси огъня, изпълнена със съзнанието, че улицата зад нея вече се е опразнила почти изцяло, а отражението укорително поклати глава. Все така на колене, жената се вкопчи в крака й.

— Моля ви, помогнете ми.

— Чакай сега — отвърна Валкирия. — Изправи се. Спри да плачеш. Какво е станало?

Жената се остави да я изправят на крака, пусна коляното на Валкирия, но сега пък се вкопчи в китката й.

— Моля ви. Сина ми. Отведоха сина ми.

— Защо?

— Той си говорел с един приятел, просто си говорел. Нищо повече. Не е казвал нищо за Съпротивата или за революция, само… Нищо лошо не е имал предвид. Не се оплаквал. Но Надзирателите на чувствата изведнъж изникнали и го арестували, преди дори да успее да им обясни.

Валкирия изстина.

— Надзирателите патрулират и тук?

— Те патрулират навсякъде — отвърна жената. — Арестуваха го. Само него, а приятелите му — не. Това е грешка. Той никога не би мислил нищо срещу Меволент. Моля ви. Моля ви, ако можете, поговорете с тях, кажете им, че синът ми не е опасен…

— Съжалявам, с никого не мога да говоря. Никого не познавам.

— Но вие сте магьосница, нали? Вие сте… — очите на жената се ококориха. — Вие сте от Съпротивата!

— Няма такова нещо.

Хватката на жената се стегна още по-здраво.

— Можете ли да му помогнете? Можете ли да го спасите?

— Не мога — отвърна Валкирия. — Съжалявам. Аз дори не съм от тук.

— Отведоха сина ми. Моля ви. Може да го екзекутират. Трябва да ми помогнете. Вие, няма кой друг.

— Ако са го отвели отвъд стената, нищо не мога да направя.

— Още не са го отвели — настоя жената. — Шлепът ще стигне в Двореца чак след три часа.

Не се забърквай в неприятности, беше й казал Ревъл и в онзи момент тази заръка й се беше видяла лесна за изпълнение.

— Шлепът, значи — рече момичето. — Той къде е?

— Тръгва след няколко минути оттук, после се събира с други Шлепове и заедно се връщат в Двореца. Моля ви. Времето изтича.

Валкирия въздъхна.

— Почакай тук.

— Моля ви, не ме оставяйте!

— Трябва да говоря със сестра ми, окей? Просто ме почакай една минутка.

Валкирия освободи китката си и изтича при отражението, застанало в най-близката сянка и свело ниско глава.

— Ще отида да видя дали не мога да помогна на жената — каза Валкирия.

— Скълдъгъри ти поръча…

— Знам какво ми поръча. От теб искам да ме следваш. Където и да ида и каквото и да правя, искам да ме следваш. Не се месиш обаче, докато не стане ясно, че се канят всеки момент да ме убият или нещо от сорта.

— Мислех, че трябва винаги да се държим на една ръка разстояние.

— Промяна в плана.

Отражението вдигна очи.

— Наистина не искам да остана само тук, а ти да се върнеш у дома без мен.

Валкирия се поколеба.

— Знам. Слушай сега, ако това стане, върни се в Хагард, на мястото, на което пристигнахме. Ще се върна за теб.

Отражението кимна, после каза:

— Моля те, не допускай да те убият.

Валкирия се усмихна колебливо.

— Не мога да обещая.

После момичето остави жената да я заведе до полето в покрайнините на града. Насред него се мъдреше превозно средство с размерите на пътнически самолет. Всъщност, ако човек вземеше пътнически самолет, само че изработен от черен метал, откъснеше крилата му и го сплескаше така, че цилиндричното тяло да добие правоъгълна форма, щеше идеално да наподоби силуета на Шлепа. А, да, колела, прозорци и каквито и да било видими врати също липсваха.

— Ти сериозно ли искаш да вляза с взлом в това чудо?

— Можете ли?

— Не виждам как. Дори не мога да разбера що за машина е. Откъде се отваря? Къде е вратата?

Жената я изгледа.

— Вие наистина ли никога преди не сте виждали Шлеп? Откъде сте?

— От другаде.

Жената прехапа устни, после кимна.

— Ще ви покажа вратата. Когато Шлепът тръгне, можем да избързаме и да влезем, без да ни забележат.

— Не, ти остани тук и се крий.

— Няма да намерите вратата без мен. Мога да съм бърза, когато се наложи — жената вдигна един камък от земята. — А и ако дойдат Червените качулки, ще се бия с вас.

— Ако е възможно, напълно ще избягваме схватки с Червените качулки — поправи я Валкирия. — Ако ги видиш, бягай веднага, окей? Остави битките на мен.

Жената кимна, но не пусна камъка.

Двете залегнаха, когато малък отряд Червени качулки се появи на полето. Скриха се зад Шлепа, а минута след това се разнесе дълбокото ръмжене на двигатели.

— Пригответе се — каза жената.

Шлепът се разклати, после бавно се издигна от земята.

— То лети? — възкликна Валкирия. — Не ми каза, че лети!

— Хайде — рече жената и хукна през откритото поле. Противно на всеки свой инстинкт, Валкирия я последва. Мушнаха се под сянката на Шлепа и когато застанаха точно под него, жената спря и посочи.

— Виждате ли? Ето. Виждате ли люка?

Валкирия се смръщи. Коремът на Шлепа беше съвършено гладък, дори и да се издигнеше с помощта на въздуха, нямаше за какво да се хване горе.

— Това ли е единственият вход? Няма ли друг от горната страна?

— Само за този знам.

— Значи имаме проблем — отвърна Валкирия. — Може и да мога да се издигна дотам, но няма как да отворя…

Жената замахна и камъкът удари Валкирия по главата. Момичето дори не си даде сметка, че е паднала. Просто остана да лежи по гръб, мислите й се сгъстиха до нещо лепкаво и гъсто, докато пред очите й люкът високо горе се отвори. Летяща платформа се сниши до земята и от нея слезе мъж. Изглеждаше й познат, но бавната мисъл на момичето не можеше да го свърже с нищо конкретно. Беше висок и с широки рамене. Посребрена коса. Волева челюст. Жената му заговори, сключила ръце като за молитва. Мъжът дори не я погледна. Очите му бяха приковани върху Валкирия, докато нейното съзнание се бореше да се проясни.

— … доведох ви я — говореше жената. — Пуснете сина ми. Моля ви. Той сбърка. Няма да се повтори. Вземете нея вместо него. Знам, че нея търсите.

— Синът ти ще бъде разпитан — отговори мъжът. Гласът му беше дълбок, тежък и авторитетен. — Ако не е извършил никакво сериозно престъпление, ще ти бъде върнат като награда за службата.

Жената избухна в сълзи.

— Благодаря ви, о, благодаря! Кога ще го пуснете?

Но мъжът не похаби нито миг повече от времето си с тази смъртна, а се надвеси над Валкирия с белезници в ръка. Пъхна крак под тялото й и я преобърна по корем. Едно име плуваше сред мислите й. Малко остана да не го познае изобщо без брадата.

Барон Венгос окова китките й зад гърба и я изправи насила на крака.