Дерек анди
Царството на злото (37)

36.
Старецът с оковите

Една Червена качулка я отведе в тъмницата под Двореца: долу мракът се разпръскваше само от някоя и друга пращяща факла, пъхната в ръждясалите скоби по стените. Килиите нямаха врати, затворниците лежаха вътре. Повечето бяха твърде тежко наранени или твърде слаби, за да се опитват да бягат. Достатъчно силните бяха оковани с вериги към стените. От вонята на болка, мръсотия и ужас очите на Валкирия се насълзиха, а кисела жлъчка се надигна в гърлото й.

Червената качулка прокара дълга верига през белезниците на момичето и я остави в една празна килия. Тя покри носа си с ръка и задиша чрез устата.

— Свиква се — рече един глас.

В килията от отсрещната страна на коридора имаше мъж. Мъжът имаше дълга сива коса, дълга сива брада и изглеждаше така, сякаш е в килията от много, ама наистина много време. Тялото му беше старо и кокалесто, освен това висеше от тавана, окован на китките си, но този факт, изглежда, не му причиняваше ни най-малко неудобство.

— Миризмата — обясни мъжът. — Свиква се. След няколко дни няма и да я забелязваш.

Валкирия отиде до вратата на своята килия и се взря в мъжа в мрака. Отвори уста, но не се сети какво да каже. Някой някъде плачеше. Друг си мърмореше нещо. Нейде в тъмнината се водеше и весел разговор и момичето не беше съвсем убедено, че говорещият действително разполага със събеседници. Прехапа устни.

— Опитай се да не се паникьосваш — рече й висящият старец.

По устните на момичето се мярна сянка от усмивка.

— Да, бе — рече тя.

— Опитвай се, опитвай се — настоя мъжът. — Рано или късно ще се паникьосаш, разбира се, но поне тогава ще знаеш, че си се постарала. Повечето хора се паникьосват на секундата, в която ги доведат тук, и на мен все ми се струва, че после се срамуват като си спомнят как са си изпуснали нервите.

Нещо във вида и в гласа на стареца предизвика далечна асоциация в ума на момичето.

— Върховен маг? — невярващо попита тя.

Еакан Мериторий се засмя.

— Върховен маг? Много отдавна никой не ме е наричал така. Ти трябва да си по-възрастна, отколкото изглеждаш, мила. Как се казваш?

— Валкирия — отвърна момичето. — Валкирия Каин. Какво… Какво се е случило с вас?

— Боя се, че трябва да зададеш въпроса малко по-ясно.

Веригата на Валкирия беше достатъчно дълга. Момичето пресече коридора и влезе в отсрещната килия.

— Невинаги сте били в това положение.

— Напълно вярно — отвърна Мериторий. — От време на време ме заканват с главата надолу.

— Нямах това предвид.

— Смятат го за смешно. Предполагам, че са прави от определена гледна точка. Когато си пазач в тъмница, трябва сам да се грижиш за забавлението си, прав ли съм? Та, кажи ми сега, ти какво направи, че те хвърлиха тука? Признавам, не е най-оригиналната тема за разговор в затвора, но се боя, че малко съм поизпуснал нишката на световните проблеми в последно време.

— Опитах се да помогна на един човек.

— Благороден жест.

— Опитах се да помогна на смъртен.

— Напразен жест. И защо, за Бога, ти трябваше да правиш подобна глупост? Тия килии са пълни с благородни и глупави хора като теб, плюс смъртните, на които са се опитали да помогнат.

— Върховен маг, аз не съм от тук.

— Туристка, а?

— Не съм от тази реалност.

— Хмм — изкоментира Мериторий. — Тук долу не ти трябва много време, за да ти се разхлопа дъската.

— Не съм луда.

— Не те съдя, мила. Някои от най-добрите ми приятели са напълно луди — Мериторий кимна към отсрещния ъгъл. — Виж Уолъс, например. По-луд не може и да бъде, нали, Уолъс?

Валкирия се смръщи.

— Ъм… Там няма никого.

Мериторий въздъхна.

— Това ние, старите затворници, наричаме тъмничен хумор. След някоя и друга годинка ще се научиш да го цениш.

— Не съм луда и не лъжа. Идвам от друга реалност. Виж — Валкирия извади мобилния си и го тикна под носа на стареца. — Това е мобилен. Виждаш ли екрана? Не е магия, а технология. Смъртна технология. Виждал ли си нещо такова преди?

— Не — отговори Мериторий, — но причината вероятно е във факта, че последните няколко десетилетия прекарах затворен в тъмница. Какво може да прави този мобилен?

— С него мога да разговарям с хора, които ги няма тук.

Това не впечатли Мериторий.

— Ами това всички го можем, мило момиче.

— Да, но те ми отговорят.

— Сигурен съм, че ти отговарят.

— Не съм луда! — подразни се Валкирия. — Мобилният е средство за комуникация. С него мога да си говоря с всеки човек по света.

— Чакай, чакай, чакай — прекъсна я старият магьосник. — Имаш предвид мобилен телефон? Мила, телефон съм виждал и макар прогресът несъмнено да е нещо хубаво, на света съществуват някои неотменими истини. Ако това е телефон, къде са му жиците?

— Не му трябват.

— И продължаваш да твърдиш, че не става въпрос за магия?

— Телефоните вече работят без жици.

— Как тогава другият те чува? И как набираш номера? Къде са цифрите? Този предмет е твърде малък, за да може да прави всички тези прекрасни неща, не мислиш ли?

— Той прави много повече от това — отвърна Валкирия. Отвори една игра и му я показа.

Старецът се ококори.

— Що за чудо с това?

— Казва се „Енгри бърдс“. Сега вярваш ли ми?

Мериторий се замисли за момент.

— Смъртна технология, а?

— В нашата реалност на смъртните им е позволено да се развиват — обясни момичето и прибра телефона в джоба си. — Един маневрист ме изпрати тук. В реалността, от която идвам, Меволент е мъртъв от много време. Като го няма него да зароби всички смъртни, цивилизацията им се е развила бурно.

Мериторий кимна.

— И това, което ми показваш, тези „Енгри Бърдс“, са черешката на тортата за смъртната цивилизация?

— Ъм — обърка се момичето. — Една от черешките, предполагам…

— Забележително. Прости скептицизма ми. Доколкото ми е известно, приложението на способностите на един маневрист е крайно ограничено. Шансът някой от тях да открие измерение, в което животът изобщо е възможен, клони към нула, да не говорим пък за измерения, чиято история да се е развивала паралелно с историята на неговата родна реалност.

— Знам колко рядко се случва това — отвърна Валкирия, — но въпросният маневрист го стори и ме прати тук.

— Какво да ти кажа, нещастно стечение на обстоятелствата. И в твоя свят Меволент е мъртъв, така ли?

— Да. И ти си присъствал на смъртта му. Участвал си в ликвидирането му.

Старецът се засмя.

— Е, стопли ми сърцето. Поне някоя версия на личността ми някъде в мултивселената не се е провалила. И ти познаваш тази моя версия, така ли? Все още ли съм Върховен маг в твоя свят?

— Беше — отвърна Валкирия след известно колебание. После умря.

— А.

— Храбро.

— Значи в измерението, в което доброто побеждава злото, съм мъртъв. А в измерението, в което злото побеждава доброто, съм в тъмница. Трябва да призная, че се чувствам леко раздразнен. По всичко личи, че със съществуването като цяло не се разбираме.

— Мисля, че цялата работа е в Меволент. Той е основната разлика. В историята на моята реалност той умира. В твоята реалност — не. А след това дори идва на власт и от този момент всичко тръгва в различна посока.

— Да, както виждаш, в нашето измерение той спечели войната — отвърна Мериторий. — После уби или прати в затвора всички, които се биха срещу него. Някои се измъкнаха от ръцете му, но бяха малцина. По разказите на други затворници съдя, че Съпротивата едва ли е толкова силна, колкото се говори.

— Ако Меволент с толкова могъщ, защо не е върнал Безликите?

— Слава Богу, това не му е по силите. Някои тайни все още са недостижими за него.

— Ами Книгата на Имената? Не може ли да я използва, за да узнае всичко, което му е необходимо? А може и просто да научи от там истинското си име и след това ще е достатъчно само да поиска Безликите да се върнат и те ще дойдат.

— Права си — кимна Мериторий. — Но Книгата на Имената е скрита на тайно и безопасно място и единствен аз знам къде е. Защо, мислиш, Меволент още не ме е убил, както уби Морвена и Сагейшъс?

— Сагейшъс Тоум?

— Най-смелият мъж, когото познавам. Рязаха го къс по къс и той пак не ме издаде. В твоя свят Сагейшъс жив ли е?

Валкирия обмисли възможността да навлезе в подробности, но се отказа.

— Не — отвърна. — И той, и Морвена са мъртви.

— Клетите ми приятели — рече Мериторий. — Но те поне се отърваха. Мен вече ме изтезават веднъж на няколко месеца. Разбира се, никога нищо няма да издам, а Надзирателите никога няма да успеят да проникнат в ума ми. Мисля, че Меволент изтезава по навик, а не защото се надява да научи нещо.

— Но при него на служба има телепортатори, нали? А ако разполага с телепортатори, той лесно може да отвори портал между измеренията, достатъчно е да се сдобие с Гротескния.

— Боя се, че не знам кой е Гротескния.

— О — поправи се Валкирия. — В моята реалност Венгос намери останки от един Безлик, които впоследствие използва като котва-провлак и…

— Спри! Прошепна старецът. — Не казвай нищо повече. Ако знаеш къде са били тези останки в твоята реалност, значи в тази те са на същото място и ако ги намерят…

— Но аз не знам къде са били — сниши глас Валкирия. — Венгос ги е намерил по време на войната. Не знам изначалното им местонахождение.

— Значи между хронологичното развитие на нашите две измерения съществува и друга основна разлика — рече Мериторий. — В края на краищата, явно мястото, където историите ни са поели в различни посоки, не е смъртта на Меволент. Някой друг момент е. Интересно.

— Положението по целия свят ли тук е толкова лошо?

— На някои места е и по-лошо. Африка вече не съществува, знаеш ли? Те паднаха последни и Меволент ги наказа за назидание на останалите си врагове.

— Звучи адски зле.

— Ами има някои сходства с евентуалните преживявания в ада, права си. А твоят дом ми звучи като рай. Рай, в който смъртните сами контролират съдбата си и изстрелват гневни птички срещу прасенца в малки квадратчета. Може ли пак да ги видя?

Валкирия извади телефона си.

— Искаш ли вместо това да послушаме музика? Слуша ми се „Зеницата на окото ми“. Във вашето измерение имате ли си Деймиън Демпси?

— Не съм съвсем сигурен.

— Добре тогава — усмихна се момичето. — Сега ще научиш нещо много хубаво.

 

 

Валкирия беше задрямала, подпряна на стената. Някой я разтърси за рамото, тя отвори рязко очи и се взря в една фигура в мрака.

— Валкирия Каин? — прошепна събудилият я мъж. — Отражението ти ни помоли да дойдем да те измъкнем от тук.

Преди момичето да отговори, човекът стана и се отдалечи в мрака да събуди и други затворници. В тъмницата изведнъж закипя безмълвна дейност. Хора бързаха под светлината на факлите, вериги дрънчаха, отключваха се белезници. Бягство от затвора.

С надежда в сърцето, Валкирия скочи на крака. Насред коридора стоеше коленичил мъж с вързани зад гърба ръце и запушена уста. На врата му имаше въже с клуп, подобно на каишка, а другият край на въжето беше в ръцете на мъж, когото момичето отлично познаваше.

— Декстър Векс — поздрави тя.

Векс се смръщи, но и й се усмихна в същото време.

— Познавам ли те?

Валкирия едва се удържа да не му се хвърли на врата.

— Донякъде. В известен смисъл. Всъщност не. Виждал ли си отражението ми?

Векс кимна.

— Чака ни на мястото на срещата.

— Вие Съпротивата ли сте?

— Съпротивата сме — отвърна той. — И благодарение на теб вече можем да освободим братята и сестрите си оттук.

— Благодарение на мен ли? Че какво съм направила?

Векс се ухили.

— Даде ни пропуск за затвора.

После дръпна каишката и коленичилият мъж вдигна лице към светлината. Александър Ремит.

— Оставила си го на един покрив и когато нашите хора го намериха, клетникът беше толкова дезориентиран, че дори не можа да се телепортира навреме.

Ремит изръмжа нещо през запушената си уста.

— От години се мъчим да хванем някой от телепортаторите им — продължи Векс, — но никога не сме се и надявали да попаднем на някой като този. Той е бил навсякъде. Във всяка част на Града, във всяко кътче на Двореца. Даде ни се възможност и ние се възползваме от нея. Благодарение само на теб.

— Радвам се, че съм помогнала — отвърна момичето. — А кой ще освободи Мериторий?

Векс погледна към увисналия на ръцете си стар магьосник.

— Не можем да го освободим — рече. — Оковите, които го държат, не са по силите на никого от нас. Меволент се е погрижил Върховния маг да остане негов затворник независимо от обстоятелствата.

— Значи просто ще го оставите?!

— Нямаме избор — отвърна й друг от мъжете наоколо. Същият, който я беше събудил. Как не го беше познала по гласа?

— Гастли! — възкликна момичето.

Гастли Биспоук се обърна и я изгледа.

— Ти и отражението ти знаете много за нас. Имаш ли нещо против да ме осведомиш откъде сте го научили?

Валкирия се поколеба.

— По-късно — рече. — Обещавам.

Неестествено беше да гледа Гастли и да усеща по очите му, че той не я познава. Чак сега забеляза в какво бяха облечени неколцина от Съпротивата — защитни черни дрехи от същия материал като онези, които тя самата носеше в собствената си реалност. Тукашният Гастли беше малко по-строен от онзи, когото познаваше у дома. Имаше същите широки рамене, но ако нейният Гастли имаше физиката на боксьор, този тук приличаше повече на спринтьор. По-слаб физически, но по-бърз.

Той пристъпи към Мериторий и Валкирия го последва.

— Съжалявам — каза Гастли.

Мериторий се усмихна в отговор.

— Не си виновен, приятелю. Направете, каквото ви е по силите. Спасете, когото можете. Ето това момиче например — отведете и нея. Историята й е интересна.

— Не се съмнявам — отвърна Гастли. — Ще вземем всички. Трябва да тръгваме вече.

— Тръгвайте.

— Ще се върна за теб, Еакан. Все някак си ще те измъкнем.

— Аз съм вече стар и животът ми е към края си, така че не се тревожете твърде много за мен. Не съм толкова ценен, колкото си мислите, а и със сигурност не съм толкова мъдър, на колкото се преструвам. Ако те видя отново някъде под слънцето, на свобода, прекрасно. Ако се наложи да умра тук в мрака, ще се погрижа да разчистват цяла седмица след мен.

Писък разцепи въздуха.

— Вайл! — изкрещя някой. — Лорд Вайл!

Внезапно всички изпаднаха в паника. Гастли грабна Валкирия за ръката и я повлече подире си. Тя мерна черна фигура, крачеща по коридора между килиите, мерна и хората, които се мъчеха да се дръпнат от пътя й.

Мракът се завихряше около бронята му и запълваше плътно цялото пространство зад гърба му. От него като камшици плющяха сенчести пипала, налитаха като нападащи кобри, пронизваха всеки, който се опиташе да избяга. После вдигаха мъртвите и умиращите като с куки и ги носеха нататък, телата висяха пред Вайл, който крачеше ли, крачеше, изтерзаните крясъци на още живите намушкани увеличаваха ужаса на онези, които още имаха възможност да се спасят.

— Задръжте го! — изрева Гастли и на секундата петима магьосници се хвърлиха край Валкирия и се наредиха рамо до рамо, за да пресекат пътя на сенчестия Лорд. Елементали и адепти, те хвърлиха срещу него всичко, с което разполагаха. Повечето от заклинанията срещнаха телата на висящите във въздуха безпомощни жертви, а онези, които все пак достигнаха черния магьосник, на секундата бяха погълнати от сенките.

Гастли изтича до една стена и трескаво започна да дращи по нея с парче тебешир.

— Зад мен! — изкрещя. — Всички зад мен!

Хората се втурнаха и се сбутаха, като едва не събориха Валкирия. Гастли завърши първия магически символ и се хвърли към отсрещната стена и продължи да рисува. В свободната си ръка държеше къс хартия, откъдето прекопираше символите, които трябваше да изобрази.

Сенки се надигнаха зад гърбовете на петимата, които задържаха Вайл, те се обърнаха да ги посрещнат, но сенките само се люшнаха и отстъпиха, застинали в очакване на безгласната команда за атака. А после се стрелнаха напред, разпориха телата на защитниците и ги вдигнаха във въздуха, за да ги прибавят към зловещия парад на увисналите трупове, а Вайл не спираше да крачи все напред.

Гастли привърши рисунката, притисна длан към символа, а после отстъпи към Валкирия.

— Бягайте!

Всички побягнаха. Вайл рязко захвърли телата на всичките си жертви настрани и избърза напред, докато се оказа точно между нарисуваните символи. Блесна зелена светлина, толкова ярка, че заслепи Валкирия. Тя се препъна и заопипва безпомощно наоколо. Полека зрението й се върна и момичето се обърна, примигвайки, и видя Вайл паднал на земята, борещ се да се изправи на крака.

Гастли отново стисна ръката й, обърна се към останалите десетки затворници, които се държаха за ръце, образували верига с Векс и Ремит, застанали насред групата.

— Всеки ли се е хванал за другия? — високо попита Векс.

Валкирия пак погледна през рамо. Вайл се беше изправил отново.

— Давай! — нареди Гастли. Векс опря острието на ножа си в гърлото на Ремит и групата се телепортира, всички до един, рязко сменяйки потискащите стени на тъмницата с откритото вечерно небе над голяма ливада.

В покрайнините на ливадата се бяха събрали непознати, които с викове се втурнаха към новопристигналите. Отначало Валкирия помисли, че ги нападат, но после видя, че магьосниците всъщност се хвърляха един другиму в прегръдките. Тя загледа как хората край нея се срещат отново с изгубените си приятели и близки, докато Гастли лека-полека я изведе от тълпата. Момичето зърна над множеството да стърчат върхове на коси и се стегна, но после видя не червени роби, а познатите сиви униформи. Секачи. Истински секачи, а не червени качулки стояха на пост.

— Чакай тук — нареди Гастли и се провря сред охраната. Валкирия го изгуби от поглед и се завъртя в търсене на други познати лица.

— Срещна ли се с Меволент? — попита я отражението й, изникнало внезапно до лакътя й. Валкирия чак сама се изненада колко се зарадва да го види отново.

— Да — отвърна с усмивка. — Не е какъвто си го представях. Очаквах да… нали се сещаш, да бълва огън и жупел и да е в кръв от глава до пети. Но той всъщност си е обикновен. Не съвсем обикновен, де — висок е три метра и е напълно откачен — но достатъчно обикновен. Лорд Вайл е с него.

Отражението я загледа напрегнато.

— Може би затова Меволент е още жив.

Валкирия пристъпи напред и сниши глас.

— И аз това си мислех. Това значи, че ако нашият Скълдъгъри не се беше отскубнал от злото и не беше захвърлил бронята преди толкова години, Меволент щеше да управлява и нашето измерение. А при теб как се стекоха нещата? Как ги срещна тия типове от Съпротивата?

Отражението сви рамене.

— Те ме намериха. Явно непознато момиче в града, при това в чужди дрехи, е достатъчно странно, за да привлече вниманието на Съпротивата. Векс дойде да се срещне с мен. Той е толкова красив!

Валкирия сръга отражението с лакът.

— Не викай, де.

Отражението повдигна вежда.

— Само си казвам мнението.

— Да, ама няма нужда той да го знае.

Отражението се усмихна.

— Извинявай.

Гастли се яви отново сред тълпата и закрачи към тях.

— Валкирия, тя е готова да се срещнете.

Врътна се на пети и пое обратно. Момичето се поколеба за миг, но после го последва, а отражението тръгна по петите й.

— Тя? — прошепна му Валкирия.

Отражението се подсмихна.

— Водачката на Съпротивата.

Тълпата се разтвори пред жена в дълга бяла рокля, най-красивата жена, която Валкирия беше виждала през живота си. Косите й бяха черни като беззвездно небе, а очите — сини като лед и два пъти по-студени. Чайна Сороуз измери момичето с поглед и се усмихна.

— Дете — рече. — Длъжници сме ти. Без телепортатора, който ни поднесе в дар, хората ми още щяха да гният в тъмницата.

— Благодаря, че ме изведохте от там заедно с останалите — отвърна Валкирия. — Вие ли… Вие ли сте водачката на Съпротивата?

Веждите на Чайна се повдигнаха.

— Изненадана си сякаш. Познавам ли те?

— Не — отвърна момичето. — Но аз съм слушала за вас.

— Отражението ти каза, че си елементал, права ли съм? На нас постоянно са ни необходими нови хора за каузата.

— Готово — отвърна Валкирия с половин уста. — Аз обаче не знам колко време още ще съм тук.

Чайна вече й беше обърнала гръб. Поканата беше изречена и нищо повече не я интересуваше.

Гастли пристъпи към момичето.

— Обеща да ми кажеш откъде са ти известни толкова неща за нас — каза. — В тъмницата видях, че ме позна. Срещали сме се преди, нали? Не си спомням кога обаче.

— Сложно е — отвърна момичето. — Аз не съм от тук.

В този момент ръката отново започна да я боли.

— О… А и май пак съм се запътила към дома.

— Така ли?

Валкирия му се усмихна.

— Много се радвам, че се запознахме, радвам се и че успях да помогна. А ако ти някога срещнеш момиче на име Танит, направи си услуга и мигновено я покани на среща.

Гастли се усмихна.

— Странна птица си ти.

Валкирия кимна.

— И преди са ми го казвали.

Отражението застана помежду им, загледано отляво на Валкирия.

— Кой е този?

Валкирия и Гастли се обърнаха да видят. Сред радостните сълзи и прегръдките съвсем сам стоеше мъж в парцаливи дрехи. Беше навел ниско глава, но очите му шареха безспирно.

Гастли се позамисли.

— Не знам. Може би още един невинен, арестуван от Червените качулки.

— Изглежда разтревожен — отбеляза отражението.

— Ами и ти, ако избягаш от затвора, ще си разтревожено.

— Но виж го, все се оглежда, сякаш чака нещо да се случи.

Валкирия се свъси.

— Меволент знаеше, че сте заловили телепортатор — рече, разтривайки ръката си. — Спокойно е могъл да сложи агент-провокатор в тъмницатау в случай че опитате да освободите затворниците, а после да прати Вайл, за да е сигурен, че ще избягате набързо, без да проверите кого точно вземате със себе си…

Гастли я изгледа, после пак погледна парцаливия мъж.

— Би ли ми направила една услуга? — рече, без да го изпуска от очи. — Би ли казала на госпожица Сороуз, че е време да се махаме? А Декстър Векс помоли да разпръсне тълпата. Благодаря ти.

Без да дочака отговор, Гастли закрачи към парцаливия. Мъжът го видя, че приближава, обърна се и се заотдалечава. Гастли ускори крачка. Валкирия чу вик някъде отляво и се обърна точно навреме, за да види как от вихрушка от мрак на ливадата стъпва Лорд Вайл.

Хората най-близо до него закрещяха и се люшнаха назад. Лордът вдигна ръка и с широк жест описа дъга, а под ръката му като широко крило се разстла мрак, от който наоколо се пръснаха сенки. Те зашибаха тълпата като камшици, режейки крайници, пронизвайки тела, после се отдръпнаха, оставили поне пет-шест трупа след себе си.

Гастли смени посоката, забравил парцаливия, и се насочи към Вайл. Изтласка въздуха, за да прескочи над главите на ужасената тълпа, и се приземи приклекнал точно пред врага. Щракна с пръсти и в двете му длани лумнаха пламъци.

Хвърли се напред, а Вайл запрати срещу му сянка-бръснач, която разряза Гастли от рамото до хълбока. Пред погледа на Валкирия тялото на Гастли се раздели на две парчета и рухна.

Момичето усети движение над главата си, някаква сянка надвисна отгоре, Валкирия вдигна очи и видя Шлеп, чийто люк тъкмо се разтваряше. От него като дъжд се посипаха Червени качулки. Векс запрати срещу им енергиен лъч, но отнякъде замахна коса и отсече ръката му. Отражението на Валкирия се приведе и опита да се измъкне от ръцете на една Качулка, но червеният беше твърде бърз. Валкирия дори не видя как отражението падна. Тя изтласка въздуха и щракна с пръсти, но получи ботуш в корема за усилието си. Преви се, въздухът излезе от дробовете й и мускулите й болезнено запулсираха.

Пред замъгления й от сълзи поглед бойците от Съпротивата се бореха да задържат Червените качулки, докато Чайна успее да се спаси. Не удържаха дълго обаче. Косите бляскаха алени, крясъци изпълниха въздуха. Валкирия не можеше да диша. Главата й запулсира, стори й се, че ще припадне. После светът затрепка и запримигва.

Момичето падна и се затърчи на тревата, пред очите и лъснатите ботуши на Качулките закрачиха към отражението. Очите му срещнаха очите на Валкирия, то разбра, че предстои маневра и запълзя към нея. Валкирия му протегна ръка, светът затрепка отново и точно преди пръстите и да докоснат пръстите на отражението, и то, и цялото чуждо измерение изчезнаха и Валкирия, задъхана, се озова насред улица под светлината на приближаващи фарове.

Изсвириха спирачки, момичето се надигна на четири крака, изправи се с усилие и залитна настрани. Шофьорът излезе от спрялата кола, започна да вика и да сочи нанякъде, обяснявайки на света, че е видял как пред колата му отникъде се е появило момиче. Валкирия продължи да крачи напред, обвила ръце около тялото си. Никой нямаше да повярва на шофьора. До утре сутрин той сам щеше да се съмнява дали в действителност е видял нещо. Нямаше смисъл да се тревожи за него.

Трябваше да се тревожи само за отражението си, пленено в един неразбираем за него свят. Уплашено. Беззащитно.

Само.