Дерек анди
Царството на злото (49)

48.
Дилемата на Китана

За първи път от седмици Китана беше изплашена.

Оставила Дорън да играе на някаква видеоигра, беше излязла да полети и да потърси Шон, доверявайки се на инстинкта си да я поведе в правилната посока. Безграничната тъпота на Дорън вече й лазеше по нервите. Шон поне можеше да мисли сам. Летеше над облаците, чувствайки, че се приближава все повече и повече до изгубения член на групата им. Най-сетне долетя до някакво забутано градче насред нищото, клекнало до заблатено езеро, заобиколено от мъртви дървета. Приземи се на едно хълмче, от което се откриваше отлична видимост. На края на градчето имаше ниска кръгла сграда. Китана ясно чувстваше Шон. Той беше някъде наблизо. Както и Елси. Китана усещаше и нея, и устата й се изкриви от гняв. Тъпата дебела грозна Елси. Вечното присъствие. Вечно се мотаеше с тях, влачеше се подире им, още откакто бяха деца. Нямаше отърване от нея. Лепнала се беше като лоша миризма.

Китана още стоеше на хълма, когато четирима души в роби се появиха и увиснаха във въздуха пред входа на кръглата сграда. Китана знаеше кои са. Не, че знаеше имената им. Не знаеше нито имената им, не знаеше нищо за живота им. Но разпозна онова, което всички те споделяха. Тези хора бяха посетени от Аргедион, точно както и тя.

А миг по-късно вратите на сградата се отвориха и той излезе. Аргедион.

Русокосото момиче го позна, нищо че не можеше да различи лицето му от такова разстояние. Присъствието му беше категорично. След него излязоха още някакви хора. Почувства Елси, но с удоволствие не й обърна никакво внимание. Съсредоточи се върху Аргедион, който също се издигна във въздуха и четиримата магьосници в робите го наобиколиха. Китана се усмихна от радост.

А после от четиримата се отделиха кълба светлина и потънаха в тялото на Аргедион, а по начина, по който четиримата рухнаха надолу, Китана разбра, че са мъртви, още преди телата им да докоснат земята.

Момичето гледаше и гледаше. В случилото се нямаше никаква логика. Тя залегна, за да не я види Аргедион. Не искаше да я вижда. Не искаше да й стори същото, каквото беше сторил на тези четирима магьосници. Китана полетя, колкото сили имаше, все по-бързо, убедена, че Аргедион я преследва. Но всеки път, когато се обръщаше през рамо, виждаше само пусто синьо небе.

Прекара часове в полет, докато се изтощи. Най-сетне се върна в къщата, в която се криеха сега. Поколеба се, преди да отвори вратата, ужасена, че Аргедион може да я чака вътре.

Вместо това завари Дорън, все така зает с нелепата си видеоигра.

Разказа му какво е видяла и чак тогава си позволи да седне.

— Той ги уби — каза Китана. — Уби ги като мухи. Както си летяха, изведнъж… бум!

Дорън се ококори.

— Експлодираха?

— Не, идиот такъв! Паднаха мъртви.

Дорън сви рамене.

— Щеше да е по-яко, ако бяха експлодирали.

— О, Господи Боже, може ли поне веднъж да помислиш малко? Той ги уби. Нямаше нужда дори да маха с вълшебна пръчица или нещо такова, те просто паднаха мъртви. За него това не представляваше никакво усилие. Може да убие и нас по същия начин.

— Че защо ще иска да ни убива?

— Защото, когато експериментът му приключи, вече няма да има нужда от нас. Ще ни убие, защото срещу него нямаме шанс.

— Аргедион няма да ни убие. Той ни направи такива, каквито сме. Нали го чу как ни нарече. Негови деца. Няма да убие децата си.

— Той не ни нарече негови деца, нарече ни просто деца. Той не ни е съюзник, Дорън. Единствените ни съюзници сме си самите ние.

Момчето примигна тъпо.

— Е, какво ще правим тогава?

— Ще трябва ние да убием него.

— Как?

— Ти как мислиш, гений? С магията, която ни е дал. Ще го изненадаме, ще го нападнем и ще го разкъсаме на парчета.

— Както го казваш, звучи много лесно.

— Защото ще е лесно. Няма да смята, че ние сме заплаха за него, ще бъде спокоен с нас. Ние му дължим всичко. Няма да очаква да го нападнем.

— Може ли… да си довърша първо играта?

Китана го погледна, взря се в широкото му глупаво лице и изведнъж закопня за компанията на Шон.

— Разбира се — рече. — Можеш да си довършиш играта.

Дорън въздъхна облекчено и продължи да играе. Китана се зачуди дали да не му смачка черепа с юмрук, но после се насили просто да иде в съседната стая. Кретен. Кретен. Повече от всякога имаше нужда от Шон, имаше нужда от чувствителността му, която да компенсира тъпото мъжкарско излъчване на Дорън.

И в този момент Шон с препъване влезе през задната врата. Вторачи се в Китана, сякаш не можеше да повярва, че я е намерил.

— Време беше да се върнеш — рече му момичето. — Имаме задача. Ще убием Аргедион. С нас ли си?

— Аз… Китана, тъкмо избягах от магьосническия арест, не знам дали съм…

Китана го загледа злобно.

— Проклет да си, Шон, спри да мрънкаш! Не можем да отлагаме, защото не знаем колко време ни остава. Ще убием Аргедион, при това възможно най-скоро. Ако малката ти чувствителна душичка не може да го понесе…

— Ще го понеса — предизвикателно отговори Шон.

Китана му се усмихна сладко.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб.