Дерек анди
Царството на злото (47)

46.
Проблемите със смъртните

Мъжът със златните очи седеше на масата срещу момчето и му се усмихваше.

— Здравей, Шон — рече.

— Моля ви — отвърна момчето. — Съжалявам. Съжалявам за всичко, което направих. Никога не съм убивал. Останалите убиваха, но аз — не. Наистина много съжалявам. Искам само да си отида у дома.

— Малко е късно за това, не мислиш ли?

— Моля ви.

— Знаеш ли какъв е проблемът със смъртните, Шон? — попита мъжът със златните очи. — Под смъртни имам предвид всички тези хора, които се скитат по света без какъвто и да било достъп до магически сили. Имам предвид такива като теб, такъв, какъвто беше допреди две седмици. Проблемът със смъртните е, че са твърде много на брой. Нещата щяха да са значително по-прости, ако магьосниците бяха доминиращият вид на планетата. Тогава нямаше да има нужда да се крием. Да се свираме по сенките. Разбира се, съществуват и други проблеми със смъртните. Смъртните са тъпи и скучни. Влачат дребния си животец, слепи за чудесата край тях. Подли са, злобни и дребнави. Сред нас има такива, които с радост биха сторили онова, което сте сторили ти и приятелите ти, които биха обявили на висок глас пред света, че магията съществува и че ние поемаме властта. Но… за нас има правила. А където има правила, има и хора, които да гарантират спазването им. Затова на нас ни се налага да действаме крадешком.

— Какво искате?

— А, ето го и въпросът, който чаках — мъжът със златните очи се изправи и пристъпи към вратата. — Ще те пусна да си отидеш от тук, Шон. Мои съмишленици те чакат и ще те изведат на свобода през един от тайните ни тунели, а вън ти можеш да се присъединиш отново към приятелите си и да продължите да сеете ужас.

— Няма да го сторя, кълна се.

— Не, Шон. Не те изпитвам. Наистина искам да продължите да сеете ужас. Ние всички искаме това. Ние сме горещи последователи на Аргедион. Да даде магия на масите? Това е прекрасна идея! Ако всички на света са магьосници, вече няма да има нужда да се крием, нали така? Тайната ще излезе наяве.

Момчето кимна.

— Добре.

— Ще ви помагаме с всички сили. Ако отново те заловят, не казвай нищо, не споменавай, че си ме виждал и до няколко часа отново ще си свободен. Не си сам, Шон. Целият град Роърхейвън е зад теб. Ти си местният герой.

Момчето кимна бързо.

Мъжът със златните очи отвори вратата. Отвън стояха двама други магьосници. Мъжът се обърна към момчето.

— По-добре побързай. Сигурен съм, че приятелите ти се тревожат за теб.

Момчето се поколеба, но в следващия миг буквално се изстреля от стола. Мъжът със златните очи го проследи с поглед как затича, следвано по петите от двамата магьосници в коридора.

— Успя ли?

Мъжът се обърна към мадам Мист, която леко се плъзна до него.

— Мисля, че да. Момчето е уплашено, но когато се върне при другарите си, бягството му ще повиши самоувереността и на тримата. Ако мислят, че имат магьосници на своя страна, ще станат още по-дръзки.

— Планът ти е опасен — рече Мист. — Не можем да контролираме тези деца. Нямаме начин да ги убием, когато изпълнят задачата си. — Мъжът сви рамене.

— Дотогава светът вече ще знае, че магията съществува. Всички Убежища по света ще обединят сили и в крайна сметка ще се справим с децата. Аз не се тревожа. Ти също не бива да се тревожиш.

— Старият план ми допадаше повече — отвърна Мист.

— Все още можем да се върнем към него, ако този не сработи. Но ако се получи, помисли само колко време и усилия ще сме си спестили. Дори без да се налага да замесваме уорлоците.

— А убийците? От тях ще имаме ли нужда?

— Те ти дължат услуга, нали? Нека ти я върнат.

— Избрал ли си жертвата?

— О, да — отвърна мъжът със златните очи с усмивка.