Дерек анди
Царството на злото (19)

18.
Буркан с изглед

Ако си глава в буркан, животът за теб е съвсем простичък.

Първо на първо, на Скейпгрейс не му трябваха панталони. Нито обувки. Нито пък ризи. В интерес на истината, към момента самата концепция на облеклото като такова нямаше ни най-малко отношение към неговите желания и нужди. Шапките правеха изключение. Можеше да носи шапки. Можеше да носи богата гама от модели във всякакви форми и стилове. Сламени шапки, каубойски шапки, бомбета. Списъкът можеше да се продължи още доста. Борсалино, шапки-идиотки, барети и панамени шапки. Цилиндри, калпаци, траперски шапки с опашка отзад. Шапки с широки козирки, шапки с тесни козирки, шапки без козирки. Можеше да носи фесове. Фесовете бяха яки. Не беше ли казал някой, че фесовете са яки? Скейпгрейс беше сигурен, че е чувал този израз. Пък и фесовете бездруго бяха яки, не беше нужно някой да го казва. И той можеше да ги носи. Можеше да носи всички видове шапки на света.

Не и докато беше в буркана, разбира се. Вътре беше твърде тясно, пък и пълно догоре с формалдехид, за да не се разложи окончателно и малкото останала плът по главата му. Е, в буркана май можеше да носи само вълнена шапка или пък онези, ямайските, стига да не го притесняваше фактът, че вътре шапката щеше да се намокри. Реши, че не би носил рапърски бейзболни шапки. „Кралят на зомбитата“, мислеше си, „не бива да носи рапърски бейзболни шапки, нито пък от онези с мрежичката отзад, дето ги носеха шофьорите на тирове по американските шосета.“ Подобни шапки бяха под достойнството му. Чисто и просто.

В положението си на отрязана глава би могъл да носи и слънчеви очила, но пречката се състоеше в това, че в момента имаше само едно ухо, а и носът му беше паднал. Последното се беше случило съвсем наскоро, при това в отсъствието на Бияча, така че Скейпгрейс беше принуден в продължение на три часа да гледа как окапалият му нос плува напред-назад из формалдехида. Преживяването беше най-малкото разстройващо. Никой мъж не биваше да вижда носа си в състояние на подобна самостоятелност.

Когато Бияча се върна, той, разбира се, се разби от извинения. Хлипаше от срам, докато се мъчеше да улови носа във формалдехида с помощта на кепче за аквариумни рибки, което беше отмъкнал от някакъв зоомагазин. Всеки път, когато ръгваше неволно Скейпгрейс с кепчето, Кралят на зомбитата надаваше вой от болка. Не за първи път на Скейпгрейс му се приискваше да беше ухапал най-напред някого другиго.

За да се влошат нещата още повече, бурканът беше поставен върху една маса, така че докато траеше борбата с носа, Скейпгрейс през цялото време беше принуден да гледа корема на Бияча. Няколко месеца по-рано идиотът някак си беше успял да се самоизкорми с една отварачка за консерви. Инцидентът, макар отначало изключително забавен, постепенно се беше превърнал в ужасно стресиращ за Скейпгрейс, тъй като вътрешностите на Бияча продължаваха упорито да изпадат навън. В опит да се задържи цял, Бияча беше омотал около кръста си чаршаф и в момента изобщо не осъзнаваше факта колко тъпо изглеждаше в тази си одежда. Освен всичко останало, чаршафът дори не вършеше кой знае каква работа, защото малко крайче напълно изсъхнало и спаружено черво беше успяло да се измъкне от превръзката и се кандилкаше весело при всяко движение на Бияча.

Докато зомбито крачеше днес към Убежището обаче, мандахерцането на червото беше придобило почти хипнотичен ритъм — факт, в който Скейпгрейс беше твърдо убеден, тъй като идиотът носеше буркана, обърнат в погрешната посока. Внезапно и двамата се заковаха на място.

— Какво сте вие, мътните да ви вземат? — попита някакъв магьосник.

— Аз съм зомби — заяви Бияча, — а това е моят господар.

— Господарят ти е буркан?

— Не, господарят ми е вътре в буркана.

Скейпгрейс се опита да погледне нагоре, но продължаваше да вижда единствено корема на Бияча.

— О, Господи, това е отвратително — рече магьосникът. Какво правите тук? Защо сте дошли? Искате да ви отървем от мъките ви ли?

— Не! — стресна се Бияча. — Не, господине, покорно благодарим, но се чувстваме идеално в мъките си. Просто искаме да говорим с Кларабел. Тя работи с доктор Най? Негова асистентка е?

— Знам я коя е. Лудата със синята коса. Тя очаква ли ви?

— Не точно — отвърна Бияча, — но ние с нея сме приятели. Тя ще ни се зарадва.

— Съмнявам се. Миришете адски лошо. Но, както и да е, можете да влезете. Но не правете поразии и не яжте никого!

— Благодаря ви — каза Бияча и внезапно Скейпгрейс отново се оказа в движение, а крайчето черво се люшкаше напред-назад, напред-назад…

Минаха през няколко двойни врати и Скейпгрейс чу гласа на Кларабел.

— Джералд! — провикна се тя. Звук от тичащи крака, после мрак, когато момичето притисна Бияча в прегръдките си. Последваха няколко напрегнати мига на подплискване, но поне движението извъртя Скейпгрейс в буркана и той се накриви диагонално. Сега вече гледаше корема на Кларабел, вместо този на Бияча, което определено беше по-добре. Блузката й се беше повдигнала нагоре и зомбито виждаше пиърсинга на пъпа й. Едно малко сърчице.

Кларабел отпусна прегръдката си и отстъпи крачка назад.

— Мислех, че си умрял! Така де, ти си си умрял, но си мислех, че си умрял както си му е редът, с онова умиране, след което вече никой не може да се разхожда насам-натам. Валкирия рече, че чудовищата в ония пещери сигурно са те изяли. Много се радвам, че не си изяден!

— Благодаря ти — отвърна Бияча поласкан. Идиот. Най-сетне си спомни задачата си и постави буркана на поредната маса.

Скейпгрейс трябваше да изчака плискащата се течност да се уталожи и тогава рече:

— Здрасти — местопребиваването му към момента не беше много благосклонно и към гласовите му изпълнения. Всяка негова дума излизаше чрез бълбукащи мехурчета.

Кларабел се огледа.

— Кой каза това?

— Аз — рече Скейпгрейс. — Погледни надолу. Не толкова надолу. Погледни нагоре. На масата. Виждаш ли буркана?

Кларабел надникна през стъклото и цялата разцъфна в усмивка.

— Леле! Скейпи! И ти си жив! О, толкова съм щастлива! — тя плесна с ръце от радост. Ако имаше ръце, Скейпгрейс би направил същото.

Кларабел клекна, за да бъдат очите им на едно ниво и се намръщи.

— Има нещо различно в теб.

— Ами в буркан съм.

— Да, може би той създава това впечатление. Да не си се подстригал?

— Не. Но съм в буркан.

Кларабел замърмори неразбрано, все още недостатъчно убедена.

— Мисля, че си по-нисък, отколкото беше преди — обяви накрая.

— Да — отвърна Скейпгрейс, — защото съм в буркан. Аз съм само глава.

Кларабел сви рамене.

— Ако се замисли човек, всички ние сме само глави. Единствената разлика между теб и нас е, че ние имаме и ръце, и крака, и тела и не живеем в буркани. Но бурканът ти е хубав. Откъде го взе?

— Аз го намерих — обади се Бияча. — Беше пълен с бонбони, но аз го изпразних.

— Толкова си умен!

Бияча се изкикоти.

— Благодаря ти.

— Кларабел — рече Скейпгрейс, преди кикотенето да мине всякакви граници, — имаме нужда от помощта ти.

— Нов буркан ли ти трябва? — попита момичето. — Май нямам толкова големи. Но имам една саксия. Би ли искал да живееш в саксия? Има дупка на дъното, но иначе е идеална.

— Кларабел, положението ми е ужасяващо. Аз съм човек без тяло. Ако враговете ми ме нападнат, ще бъда беззащитен.

— Ти имаш ли врагове?

— Всички велики хора имат врагове.

— Но ти лично имаш ли?

— Аз… да. Аз съм… Аз съм велик човек.

— О.

— Освен това съм и Крал на зомбитата, а мнозина биха искали да убият Краля на зомбитата, защото се боят от мен и от моята армия от мъртъвци.

— Имаш армия от мъртъвци?

— Казвам го като… метафора.

— Метафора на какво?

— Метафора на… — Скейпгрейс се поколеба. — … на Бияча. Но от мен въпреки всичко се боят, а без тяло аз съм само… само…

— Една глава — подсказа Бияча.

— Млъкни, глупако.

— Простете.

Кларабел се отпусна на пети.

— Как мога да ти помогна?

— Трябва да говоря с доктор Най.

— Ти вече го моли веднъж за помощ преди сума ти време. То ти каза „не“. А доктор Най реши ли веднъж нещо, не се отмята.

— Казах му, че не трябваше да идваме — тихо се обади Бияча.

Ако имаше врат, Скейпгрейс щеше да се обърне гневно към първия си подчинен.

— Бияч!

— Простете, господарю — побърза да отвърне Бияча, — но докторът не е кой знае колко благо същество и аз му нямам доверие. Чух, че изтезавал хора по време на войната. Чух също, че провеждал странни експерименти с живи същества.

— И аз съм чувала същото прошепна Кларабел. — Чух, че веднъж превърнал човек в коза. Или беше коза в човек. Или пък коза в друга коза. Не знам, не си спомням.

Сега и Бияча клекна до Кларабел и надникна в буркана. Гледката вътре не беше приятна.

— Виждате ли, господарю? Да дойдем тук може би беше грешка. Веднъж молихме доктора за помощ и то ни каза да се махаме.

— Това беше преди да се превърна в глава в буркан.

— Мислиш, че докторът може да прикрепи обратно главата към тялото ти? — попита Кларабел.

Скейпгрейс си даде момент, в който демонстративно да кипне от гняв.

— Не виждам как ще стане, при положение че орда от плъхоподобни същества избяга с тялото ми и после така и не го намерихме. А и много добре знаем чия е вината за това!

— Моя — мекушаво се обади Бияча.

— Твоя — натърти Скейпгрейс.

— Но, господарю, не можех едновременно да нося тялото ви и вас.

— А опита ли се? Опита ли се поне? Не. Не се опита.

— Защото Белият секач сновеше из пещерите, както и Скълдъгъри Плезънт и Валкирия Каин, а Валкирия Каин и преди ви е наранявала.

— Стига с извиненията! — ревна Скейпгрейс сред облак бълбукащи мехурчета.

— Простете, господарю — промълви Бияча, навел ниско глава.

— Скейпи — сгълча го Кларабел, — не бъди лош с Джералд. Той се старае, нали, Джералд?

— Да — изскимтя Бияча.

— А и не знам дали доктор Най въобще ще се съгласи да се срещне с вас. То е много заето точно в момента. Пак се занимава с топ секретните си проекти, за които не ми казва нищо, защото смята, че много приказвам и не може да ми се има доверие. Не ми позволява дори да надзърна. Чух при него друг глас с американски акцент и този глас каза една лоша дума. Искате ли да знаете коя? Започва с „ш“. Не е тази, за която си мислите. Друга е. Завършва на „п“. Искате ли да ви кажа думата? Думата беше „шруп“ — момичето набръчка чело. Чакайте. Това въобще не е дума.

— Кларабел — обади се Скейпгрейс, — ти си напълно права. Помолих веднъж доктор Най за помощ и то каза „не“, но това си беше за тогава. Тогава бях просто едно зомби. И въпреки че тогава ни отказа, сигурен съм, че беше заинтригуван.

— Доктор Най е „то“, а не „той“.

— Че беше заинтригувано. Възможността да вдъхне обратно живот на едно зомби може би е отвъд неговите възможности.

— При все това — извряка писклив дрезгав глас зад тях, — все пак ти отказах.

Скейпгрейс се свъси. Видя реакцията на Бияча, когато доктор Най влезе в стаята, но идиотът отново не се сети да обърне буркана в правилната посока.

— Разбира се, че ни отказа — високо проговори Скейпгрейс — и не мога да те виня за това. Да върнеш две зомбита към живота? Скука! Банално! Това не е задача, достойна за вашите дарби!

Коленете на доктор Най изникнаха пред очите на главата. Краката му бяха невъзможно дълги и невъзможно гънки, престилката му беше мърлява, оцапана с кръв. Коленете се присвиха и цялото тяло на Най се огъна, когато съществото се наведе над буркана. Цирей вместо нос, малки жълти очички, уста, зашивана с гнил, пробил устните конец и всичко това се сгърчи в усмихната гримаса.

— А работата, която ми предлагаш сега, вече е достойна за дарбите ми, така ли? — попита създанието.

— Разбира се — отвърна Скейпгрейс. — Аз съм зомби глава в буркан. Аз съм уникален. Аз съм предизвикателство.

— И какво искаш да направя?

— Искам да ме прикрепите към ново тяло, докторе. Искам отново да живея.

Най се засмя и се изправи, издигайки се далеч извън полезрението на Скейпгрейс.

— Мисля да пропусна — рече то и се отдалечи.

— Мога да ти платя — обади се Скейпгрейс.

Най се поколеба. Главата виждаше дългите му пръсти, гърчещи се като грамаден паяк. Най отново се наведе, малките му очи надзърнаха в буркана, уголемени от стъклото му.

— Колко?

— Няма да ви дам пари, докторе. Ще ви платя с нещо много по-ценно.

— Аз не съм сред най-търпеливите, зомби глава. Казвай какво предлагаш или…

— Белия секач — произнесе Скейпгрейс. — Притежавам Белия секач.

Най го наблюдаваше внимателно през стъклото.

— Белият секач беше унищожен. Лорд Вайл го разкъса на парчета.

— Така е, но дори и разкъсан, секачът остана жив. Парченце пръст на земята, потрепващо сред локвите кръв. Дясното му око беше непокътнато и се оглеждаше наоколо. Затова накарах Бияча да събере парчетата от Секача — всичките, едно по едно — и да ги сложи в отделни пластмасови кутии.

— Тялото функционира ли?

— Само трябва да го сглобите — отвърна Скейпгрейс. — Направете го, пришийте ме към ново тяло и Секачът е ваш.

— След като пришиете и мен — обади се Бияча.

— Няма да делим тялото — сряза го Скейпгрейс.

— Имам предвид мое собствено ново тяло, господарю. Това гние и вътрешностите ми все изпадат.

Скейпгрейс въздъхна.

— Добре. Намерете ни нови тела, доктор Най, и можете да вземете Белия секач. Някой като вас, някой с вашия опит положително ще му намери приложение.

Най се усмихна.

— Сигурен съм, че ще му намеря приложение, зомби глава. Добре, имаш съгласието ми. Но помисли — идеята за пришиването на главите ви към нови тела е смешна. В края на краищата, главите ще продължат да се разлагат. Вместо това ще трансплантирам мозъците ви. Ще трябва да се сбогуваш с остатъците от лицето си.

— Това вече едва ли може да се нарече „лице“, докторе. Договорихме ли се?

— Договорихме се, зомби глава. Договорихме се. Ще уредя нещата така, че твоят помощник-идиот да ми донесе частите от Белия секач през един таен частен вход и когато ги получа, ще направя така, че да заживеете отново.

Моментът беше много драматичен, но Бияча го развали с едно тихичко:

— Юпи!