Дерек анди
Царството на злото (26)

25.
Неизбежното завръщане на Флетчър Рен

Ламент ги въведе в голяма стая с четири магически символа, изрисувани на четирите стени. После ги остави и Валкирия застана до Скълдъгъри в средата на пода. След миг символите засветиха и пред тях се изправиха замъглените фигури на Ревъл и Гастли.

— Съжалявам за извънредните неудобства — почна Гастли, — но ни трябваше сигурна линия за връзка — силуетът му беше прозрачен, но гласът му звучеше така ясно, сякаш наистина стоеше в стаята.

— Трябва да си намеря такова приложение за телефона ми — отбеляза Валкирия.

— Проблеми с Върховния съвет? — попита скелетът.

— Всъщност не — рече Ревъл. — Е, всъщност да, но не се обаждаме заради това. Намерихме Усилвателя. В добро състояние е, но не работи.

— За това не се тревожи — отвърна Скълдъгъри. — Ламент е сигурен, че ще може да го подкара. Какъв е другият проблем?

— Нападнаха ни — каза Гастли. — Роърхейвънски магьосници. Хора, с които сме работили рамо до рамо през последната година. Засега успяхме да запазим всичко в тайна. Изобщо не искам да обяснявам на Стром как така собствените ни хора се опитват да ни убият.

— Засега нашите пишман атентатори не отговарят на въпросите ни — продължи Ревъл. — Долавящите се опитват да пробият защитите на съзнанието им, но те явно са обучени да блокират подобни атаки.

— Смятате ли, че са ви нападнали заради Усилвателя? — попита скелетът. — Как изобщо са разбрали, че го търсите?

Гастли погледна Ревъл, който задъвка долната си устна. Най-сетне Върховният маг заговори:

— Смятаме, че телефоните ни се подслушват. И това не е единственият проблем. Явно всички секачи в района, в който ни атакуваха, в последния момент са били пренасочени към други постове, за да разчистят терена за нападателите. Говорихме с този-онзи и никой не може да обясни как се е случило това.

— Аз мога да обясня — обади се Валкирия. — Направила го е мадам Мист.

— Не знаем това — побърза да отговори Ревъл. — А дори и тя наистина да е искала да ни убие, опитът беше твърде нескопосан за професионалистка като нея.

— Може да се е отчаяла — предположи Скълдъгъри. — Ако е знаела за съществуването на Усилвателя, просто не е можела да допусне вие двамата да налетите на него.

— А ако не е знаела?

— Може да е научила от подслушаните разговори по телефона, а после да е видяла в това възможност да се отърве от вас и се е вкопчила в нея, но в крайна сметка не е успяла да я осъществи както трябва.

— Може и така да е — отговори Ревъл. — Но все още не съм убеден.

— Все едно, опит да се отнеме животът ви е много мащабна крачка, независимо кой я е предприел. Щом е посмял да направи нещо подобно, този някой ще стигне и по-далеч.

— Нужен ни е по-цялостен контрола над секачите — каза Гастли. — Те не поставят заповеди под въпрос. Ако Мист или който и да е там ги е използвал срещу нас веднъж, може да се пробва да ги използва пак, а на мен никак не ми се нрави идеята да се изправям срещу косите им.

— Съгласен съм — отбеляза Скълдъгъри. — Ърскин, отсега нататък единствено ти трябва да имаш контрол над секачите — ще приемат заповеди само от Върховния маг и толкова. Мист разполага с целия Роърхейвън на своя страна. Секачите трябва да са на наша.

— Но бройката на секачите все още е редуцирана — изтъкна Ревъл. — Ако Мист наистина е мозъкът на тази операция, няма гаранция, че ще можем да я надвием дори с помощта на секачите и на останалите верни ни магьосници. Трябва ни още нещо. Трябва ни някакво предимство.

Всички замълчаха. Никой не желаеше да изтъкне очевидното.

— Можем да помолим Върховния съвет за помощ — обади се Валкирия.

— Хайде да сменим темата, преди да съм цапардосал някого — отвърна Гастли, а Ревъл веднага направи крачка встрани. — Какво ни е необходимо, за да накараме тоя Усилвател да проработи?

— Ламент трябва да го погледне — отвърна Скълдъгъри. — Ще можете ли да ни го докарате тук?

Ревъл поклати отрицателно глава.

— Не може да бъде местен. Доколкото можахме да схванем, самото Убежище действа като гигантски гръмоотвод към машината. Ако искаме да използваме енергията му, за да подсилим клетката на Аргедион, ще се наложи нея да я докараме в Роърхейвън.

— Окей — отвърна Скълдъгъри, — няма да се наложи да увещавам дълго Ламент да приеме този план. Мисля също, че бившето гадже на Валкирия ще ни свърши отлична работа за тая задача.

Ревъл се намръщи.

— Мъртвият вампир?

Валкирия го загледа злобно.

— Мисля, че Скълдъгъри има предвид Флетчър.

— О. Прощавай.

— Сийлън никога не ми е бил гадже.

— Не исках да…

— Не говорим за Сийлън — промърмори Гастли.

— Много съжалявам, Валкирия — рече Ревъл. — Флетчър е страхотен. Чудесен. Сигурен съм, че с удоволствие ще ни помогне, а да имаме телепортатор на разположение със сигурност ще реши голяма част от проблемите ни. Ще уредим това, ще ви пратим момчето и можем да задействаме плана. Още веднъж, прощавай, че споменах вампира.

Гастли го стрелна и прошепна:

— Защо продължаваш да говориш за това?

— Не мога да се сдържа — отвърна Ревъл. — Само за вампира мисля.

— Нали осъзнавате — отбеляза Валкирия, — че отлично ви чувам?

Гастли на секундата си затвори устата. Ревъл бавно кимна.

— Ясно. Край, млъкваме. Сигурна ли си, че чу всичко? Чу ли ме, когато ти направих комплимент и ти казах, че си прекрасна?

— Май съм го пропуснала.

— Срамота. Сериозно, аз… — Ревъл погледна нейде вдясно и повдигна вежди. — Какво чувам? Някой ме търси спешно? Важна работа?

Гастли въздъхна.

— Никой не те търси.

— Валкирия, Скълдъгъри, ще се свържем с Флетчър и пак ще ви се обадим — избъбри Ревъл, загледа злобно Гастли и образите и на двамата постепенно избледняха и изчезнаха.

 

 

Четири часа по-късно същият грамаден самолет, който беше докарал детективите в Швейцария, отново се появи над планините, дребен като точица. Валкирия зачака и запали огън в дланта си, за да се топли. Знаеше, че Флетчър не е на борда. Той вече рядко си причиняваше неудобствата на нормалното пътуване. Тъй като магьосниците с неговите способности можеха да се телепортират само на места, на които са били преди или които виждат в конкретния момент с очите си, момчето си беше изградило тактика, която прилагаше, когато в пътуването се включваха самолети, влакове или кораби.

Първо се беше телепортирал в Ирландия, където се беше представил на пилотите на самолета и се беше качил на борда, за да го огледа отвътре. След това се беше телепортирал обратно у дома в Австралия и следващите няколко часа беше прекарал зает със свои си работи. Когато самолетът достигнеше крайната точка на пътуването — горе-долу мястото, на което Валкирия сега го виждаше — пилотът трябваше да се обади на Флетчър, той от своя страна да се телепортира на борда на самолета, да погледне през илюминатора към мястото, на което го чакаше момичето, и съответно да се телепортира директно при нея. Това беше прост и ефективен начин да се посещават всякакви места по света, без да се налага реално да се извършва пътуването дотам. Типично за Флетчър.

Самолетът приближи и Валкирия свали маската си, после изпрати над белия сняг сноп черни сенки, за да привлече вниманието на пилотите. Миг по-късно срещу й се изправи Флетчър Рен.

— Господи! — възкликна той. — Страшен студ!

Валкирия се ухили.

— Заради снега ще да е. Ела, вътре е по-топло.

Момчето изгледа намръщено процепа сред скалите, докато Валкирия се промушваше пред него с усилие.

— Тия хора не са ли чували какво е това врата?

— Така Йети не могат да влязат.

Флетчър зяпна.

— Ти сериозно ли?

— Две Йети. Едното се опита да ми отхапе главата.

Момчето хвана Валкирия за ръка, клекна и надникна през процепа, а в следващия миг двамата се озоваха вътре в пещерата. Момичето вече изобщо не усещаше гадене след телепортацията, нито пък повръщаше, както й се случваше при първите й опити с този тип пътуване. Флетчър се изправи и й се усмихна.

— Здрасти — рече й.

— Здрасти — Валкирия му се усмихна в отговор. — Добре изглеждаш.

Чистата истина. Беше забравила колко е сладък.

— Косата ти обаче си е все така смешна.

Флетчър кимна.

— Благодаря ти. Трябваше хубавичко да си помисля, преди да реша, че ще бъдеш мила повече от няколко секунди.

Момичето се разсмя.

— Извинявай. Лош навик. Наистина изглеждаш добре. Австралия ти влияе положително.

— Австралия да се благодари, че живея на нейна територия. Ама и на теб ти трябваше малко време, но все пак реши, че не можеш без мен. Да ти кажа, беше ли необходимо да съчиняваш цялата тая история с някакъв си Аргедион само и само да ме видиш? Признавам си, поласкан съм.

— Толкова си самовлюбен. Защо трябва да си толкова самовлюбен? Сладък си, секси си и ако не си отваряш и устата, цена няма да имаш.

Момчето сви рамене.

— Все устата ми ме вкарва в големите неприятности. Ти поне го знаеш.

— А се правиш и на глупав. Глупав самохвалко. Добре се справяш.

— Старая се — момчето изведнъж се смръщи. — Трябва ли да се прегърнем или нещо от тоя сорт? Мисля, че трябва да се прегърнем, след като не сме се виждали от толкова време?

— Защо не? — отвърна Валкирия и го прегърна. За секунда си припомни колко приятно е усещането от прегръдката с него и побърза да се дръпне.

Очите му се стрелнаха над рамото й и Флетчър изопна рамене пред приближаващия Скълдъгъри.

— Скълдъгъри.

— Флетчър.

Флетчър протегна ръка. Скелетът я погледа неподвижно миг-два, после попита:

— Извинявай, какво правим?

— Стискаме си ръцете — отвърна момчето. — Като възрастни хора. Просто искам да знаеш, че през последната година съм се променил. Пораснал съм, като личност, искам да кажа. Вече не съм онзи Флетчър, когото познавахте.

— Много приличаш на него.

— Е, да, но…

— И имаш същата нелепа прическа.

— Може ли просто да си стиснем ръцете?

— Разбира се, че може — отвърна скелетът и стисна ръката на момчето. — А сега какво?

— Аз, такова… Не знам. Какво правят възрастните, след като си стиснат ръцете?

— Най-често всеки пуска ръката на другия.

— О, вярно — Флетчър пусна ръката на детектива. — Та, значи, как си, Скълдъгъри? Добре изглеждаш. Страхотна вратовръзка.

— Синя е.

— Прекрасен нюанс наистина.

Скълдъгъри погледна Валкирия.

— Обеща ми, че той няма да ме дразни.

Момичето го стрелна злобно.

— А ти обеща да не се държиш гадно с него.

Скълдъгъри въздъхна и погледна пак Флетчър.

— Е, Флетчър, как вървят тренировките ти? Тъй като си последният телепортатор на света, трябва да гледаш сериозно на задълженията си.

— Така е — отвърна момчето. — Сериозно гледам.

— Когато бях на твоята възраст, срещнах последния кинетик. Знаеш ли какви са тези магьосници? Имат способността да попиват кинетичната енергия и да я трупат в себе си под формата на физическа сила. Най-общо казано, колкото повече удряш такъв магьосник, толкова по-силен става той. Когато този кинетик умря, с него умряха и тайните на неговата дисциплина. Преди известно време един млад магьосник реши да се обучава и да стане първият кинетик четиристотин години по-късно. И знаеш ли какво стана?

— Не — отвърна Флетчър. — Какво?

— Не се справи.

Флетчър направи физиономия.

— О.

— Нека това да ти е за урок — обобщи Скълдъгъри, врътна се и си тръгна.

Флетчър пристъпи по-близо до Валкирия.

— Мислех, че историята ще има по-драматичен финал — прошепна й.

— И аз — прошепна му тя в отговор.

После момичето поведе телепортатора из базата. Калвин ги посрещна в градината и му обясни с какво трябва да се съобрази, когато транспортира животните и птиците. Беше решено Флетчър да пренесе градината наведнъж — с дърветата му и с всичко останало — като прехвърли отделните екосистеми на съответни пусти територии на различни места по света, където флората и фауната от планината да продължи да съществува необезпокоявана в естествена среда. Валкирия стоеше отстрани и слушаше разговора, като полека-лека се впечатляваше все по-силно от Флетчър и от начина, по който той попиваше цялата необходима му информация.

Когато приключиха, Валкирия заведе момчето да се запознае с Ленка, която имаше незабравима реакция, когато го видя. Флетчър влезе и Ленка се разсмя толкова силно, че падна от масата, върху която седеше.

— Косата му! — пъхтеше и се превиваше тя от смях. — Господи Боже, косата му!

Флетчър въздъхна.

Влезе и Ламент, стисна ръка на момчето и го помоли да се абстрахира от истеричното момиче, въргалящо се по пода. После заведе Валкирия и телепортатора при Куба и Флетчър загледа Аргедион.

— Сигурни ли сте, че спи?

— Доскоро бяхме сигурни — намръщи се леко Ламент. — Напоследък обаче имаме някои съмнения. Затова и времето ни е толкова ценно.

Флетчър кимна и плъзна поглед по машината, в която беше затворен белият магьосник.

— Значи всичко това трябва да бъде преместено едновременно?

— Да — отговори Ламент. — Бурята — това е ей тая пирамида тук — вече няма да ни е необходима, когато свържем Куба директно към Усилвателя, но самото свързване ще отнеме около ден работа. Междувременно всичко, което виждаш, трябва да си остане както си е, само че пренесено в Убежището. Дали ще е проблем?

— Не бих казал — отговори Флетчър. — Всички части са свързани една с друга, така че не би трябвало нито една част да остане непренесена. Би трябвало всичко да мине гладко: едно директно телепортиране от тук до стаята, която ми показа Гастли.

— Виждал си Усилвателя?

— Дам — рече момчето. — Странна машинария.

Ламент се усмихна.

— Благодаря ти, че ни помагаш, Флетчър. Не знам как щяхме да се справим без теб.

Флетчър сви рамене.

— Просто ви давам едно рамо — отвърна и излезе от стаята по-наперено от обикновено.

Валкирия извъртя очи и тръгна подире му.

 

 

Опразването на базата под планината отне няколко часа. През повечето време Валкирия стоя с Флетчър, двамата си бъбреха и се смееха, докато чакаха следващата порция апаратура или животни, или каквото и да е там да бъде приготвена за транспортиране. Очите на Ленка се наляха със сълзи, докато си вземаше довиждане с някои от маймунките, но Флетчър ги пренесе на хубави безопасни места по света и тази мисъл помогна на момичето да спре да подсмърча. Последен беше пренесен самият Аргедион, заедно с машините, които поддържаха съня му.

Флетчър изглеждаше напрегнат. Валкирия му съчувстваше. Ако нещо се объркаше, щяха да пуснат на свобода най-могъщия жив магьосник на света.

Ламент и останалите трима от екипа се събраха и се хванаха за ръце.

— Това място е нашият дом — започна Ламент. — Дойдохме тук преди трийсет години, за да защитим света от една заплаха, но едновременно с това попаднахме на място, което заобичахме. Животът тук — в самота и изолация — не беше лесен, но ние се справихме. Не смятам, че някога ще се върнем пак тук. Сега обаче, благодарение на хората, които срещнахме през последните дни, невъзможното стана възможно и ние получаваме шанс да заживеем втори живот. Това място ще ми липсва — после се усмихна тъжно. — Но не много.

Чу се смях, после всички стиснаха здраво ръце, Флетчър положи длан на стола, свързан към машината и после, мигновено и по-лесно, отколкото предполагаше сериозността на ситуацията, всички се озоваха в голямото помещение в подземията на Убежището пред един апарат, който можеше да бъде само Усилвателя.

И толкова. Не последваха експлозии, нито писъци, нито всемогъщ магьосник закрачи свободен по света. В очите на Валкирия патосът се оказа малко попресилен.

Ревъл пристъпи да ги поздрави е добре дошли, а Ленка се обърна настрани и повърна върху обувките си.

Докато течаха представянията и поздравленията, Флетчър и Валкирия се измъкнаха. Излязоха от Убежището и тръгнаха на разходка край езерото. Неподвижната вода не беше особено красива, но това беше единственият възможен маршрут за разходка край Роърхейвън.

— Добре се справи — рече момичето. — Благодаря.

Флетчър сви рамене.

— Не е лесно да си онзи, при когото всички тичат, когато стане напечено, но аз се справям забележително добре.

— Така си е — засмя се Валкирия. — Сега тръгваш ли си?

— Да, стига да не трябвам още на някого за нещо.

Момичето спря и вдигна очи към него.

— Ами — рече. — Аз нямам планове за следващите няколко часа…

Флетчър я погледна в очите и усмивката му повяхна.

— О.

Валкирия се засмя.

— Леле. Това определено не беше реакцията, която очаквах.

— Не, извинявай, не исках да те засегна. Просто аз…

Валкирия вдигна ръка.

— Флетчър, спокойно. Нищо не е станало.

— Не, Вал, аз просто срещнах един човек и сега сме заедно.

Сега беше ред на Валкирия да го погледне втренчено.

— О.

— Тя е много мила — рече момчето. — Излизаме само от около два месеца, но тя е направо невероятна. Смятам, че ще я харесаш. Чакай малко, аз ей сега.

И телепортаторът изчезна.

Валкирия примигна. Той излиза с друго момиче? Пръв си е намерил друго гадже? До този момент, без да си е представяла нищо точно във времето, Валкирия някак си беше убедена, че ще продължи напред по-бързо от Флетчър. В края на краищата, тя беше зарязала него.

Флетчър се появи пред очите й, хванал за ръка едно непознато хубавко момиче.

— Валкирия — рече, — това е Майра.

Майра имаше светлокестенява коса и мила усмивка, а Валкирия се преизпълни с желание да я фрасне право в тъпата физиономия.

— Здрасти — рече.

— Радвам се да се запознаем — отвърна Майра и двете се ръкуваха. Валкирия беше сигурна, че спокойно може да смачка мъничката й ръчичка в своята. После Майра заговори със силен австралийски акцент. Беше ужасно дразнещо.

— Флетчър ми е разказвал толкова много за теб. Честно казано, тайничко смятах, че си негова измислица. Той така те описва, че все си мислех, че не е възможно да съществува толкова страхотен човек като теб.

Валкирия намери сили да се усмихне.

— Бива си ме от време на време — каза. — Вие двамата как се запознахте?

Майра прегърна Флетчър през кръста.

— Той ме спаси. В сградата на колежа ми избухна пожар и той ме изнесе от пламъците. Моят рицар.

Валкирия примигна.

— Ти си смъртна?

Флетчър се засмя.

— Мислех, че мразиш това определение.

— Какво? О, да, мразя го, не, искам да кажа, че не си магьосница, така ли?

Майра поклати отрицателно глава.

— Опасявам се, че съм потискащо смъртна. Но не се тревожи, пазя тайната ви. Флеч ми разказа какви неща умееш и какъв страхотен боец си. Това е толкова яко! Честно казано, за мене е немислимо да се преборя с каквото и да било. Би било страхотно, ако можех да правя магии, но май също толкова страхотно е да имам гадже, който може.

На Валкирия вече не й се искаше да я фрасне. Майра беше твърде мила. Но Валкирия все пак искаше да фрасне някого. Може би Флетчър.

— От известно време искам да ви запозная — обади се той, — но не се сещах как да стане, без да изглежда сякаш се мъча да натрия нечий нос. Нещо като, я ме виж, Вал, имам нова приятелка и нов живот. Но… ето ти на, късмет. Вал, просто исках да знаеш, че не тая никакви лоши чувства нито след онова, което стана между нас, нито след скъсването ни и че се радвам, че с теб още сме си… така де, приятели.

— Да — отвърна момичето. — И аз така.

Последва неловко мълчание, а тримата стояха един срещу друг, трима млади хора, обявили се за приятели.

— Ами време е ние да вървим — най-сетне продума Флетчър. — Грабнах я, точно когато се канеше да вади кексчетата от фурната.

Валкирия изгледа Майра.

— Можеш да печеш кексчета?

— Не кой знае колко добре — отговори австралийката. — Преди с мама правехме непрекъснато. Толкова старомодно, нали? Печенето на сладкиши? — момичето се позасмя. — Радвам се, че се запознахме.

— Аз също.

Майра се усмихна, а Флетчър се ухили по онзи свой си начин, от който сърцето на Валкирия се разтупкваше бързо-бързо, а после и двамата изчезнаха.

— Е — високо рече Валкирия, — това беше гадно.