Дерек анди
Царството на злото (57)

Епилог

Беше неделя следобед, птичките пееха, а слънцето грееше. В дома на Фъргъс и Берилия Еджли нямаше никой друг, освен Каръл и отражението на Валкирия, застанали една до друга в стаята на близначката.

— Благодаря ти, че ми помагаш — каза Каръл. — Обещавам, ще се упражнявам всеки ден, докато не стана добра като теб. И няма да казвам на Кристъл, ако така предпочиташ. Мога да пазя тайна.

— Знам, че можеш — отвърна отражението.

— Мога ли да те наричам Валкирия? — попита Каръл. — Само когато сме сами. Обещавам. Може би трябва да си измисля и име за себе си? След като ще се упражняваме заедно?

— Да, трябва ти ново име — отговори отражението. — Въпреки че аз лично предпочитам да ме наричаш Стефани.

— О — рече Каръл. — Да, добре. Както кажеш. Как ще започнем? Какво има в тази торба? Може ли да видя?

— Още не — отвърна отражението. — Първо трябва да се съблечеш.

Каръл се намръщи.

— Сериозно?

— Остани само по бельо. Ще работим с огън, а дрехите лесно се запалват.

— Но… ъм…

— Не се притеснявай — каза отражението. — Няма да ти се смея. Няма от какво да се срамуваш — Каръл се поколеба, но после започна да се съблича. Докато я чакаше, отражението нарисува символ на голямото стенно огледало в стаята на близначката. Когато Каръл остана само по бельо, отражението й подаде листче хартия. — Прочети го.

Каръл погледна написаното.

— Какво е това? Заклинание ли?

— Точно така.

— Но аз мислех, че магьосниците не използват заклинания.

— Това не е такова заклинание — отговори отражението. — Това тук се използва за фокусиране на магията у хора като теб — които са още съвсем начинаещи.

Каръл прочете написаното:

— Повърхност, говори, повърхност, чувствай, повърхност, мисли, повърхност говори — вдигна очи. — Това ли е? Добре ли го направих?

— Не знам — отвърна отражението. — Докосни огледалото.

Каръл се поколеба, после вдигна ръка и притисна пръсти до огледалото. После отдръпна ръка. Отражението й в огледалото не отдръпна своята.

Каръл направи крачка назад.

— О, Господи — прошепна. Защо прави така? То… мен ли гледа?

— Да — отговори отражението. — Теб гледа.

Каръл се извърна. Очите й искряха.

— А сега какво ще правим? Ще ме научиш ли да хвърлям огън?

Отражението на Валкирия се усмихна.

— Това отнема време.

— Колко време? Покажи ми какво ще мога да правя.

— Боя се, че не мога.

— Защо не?

— Защото аз лично не притежавам никакви магически сили.

— Какви ги говориш? Ти притежаваш сериозни магически сили, Валкирия. Изключителна си.

— Дори и да можех да те науча на нещо — отговори отражението на Валкирия и направи крачка напред, — това с нищо нямаше да ти помогне. Всъщност, аз те поизлъгах. Мисля, че като ти разкажа как всъщност стоят нещата, ще ме разбереш. Няма да ти хареса, но ще разбереш. А може и да не разбереш, не знам. Ти никога не си била умната близначка, нали така?

Каръл примигна, влажните й очи гледаха объркано и в този момент отражението на Валкирия пристъпи напред и заби кухненския нож в корема й. Каръл издаде някакъв звук, нещо средно между хъркане и ахване, ръката й стисна китката на отражението. Стискаше удивително здраво за момиче с такова отпуснато тяло.

— И ти казах да не ме наричаш Валкирия — допълни отражението.

Каръл залитна назад, изгубила равновесие, преви се и падна на едно коляно. После падна по очи, посегнала напред да се опре на нещо, но не успя и остана на пода.

— Умирам ли? — попита. Гласът й беше съвсем слабичък.

— Да — отговори отражението.

Дишането на Каръл стана накъсано.

— Защо?

— Трябваше ми някой с магически сили — отговори отражението. Бръкна в торбата, извади Скиптъра и изтри калта от него. — Върнах се за него, намерих го под един камион. Даркесата така и не разбра, че в края на краищата го е донесла със себе си. А пък после Валкирия дори не се замисли по въпроса. Аз съм тази, която си прави труд да подрежда спомените ни, защото съм единствената, която заслужава да ги има. Твоята смърт ще зареди Скиптъра със сила. Поне така се надявам. Ако аз имах магически сили, щях да го направя сама и нямаше да има нужда никой да умира. Но аз нямам магия в себе си, а не мога да помоля никой за помощ, нали разбираш? Не мога да поискам от Валкирия да зареди Скиптъра, защото така тя ще разбере, че планирам да я убия с него — отражението се наведе и сложи Скиптъра в ръката на Каръл.

— Моля те — прошепна близначката. — Повикай линейка.

— Не — отговори отражението и се изправи. Обърна се към огледалото. — Излез.

Отражението на Каръл се подчини, прекрачи през стъклото и стъпи в стаята. Изправи се над истинската Каръл.

— Сега ти ще заживееш живота й — обясни му отражението на Валкирия. — Много е вероятно сестра й да забележи, че нещо не е наред. Няма да ти е лесно, но гледай да я избягваш максимално. Избягвай и всички магьосници по принцип. Стой далеч от Валкирия. Няма нужда да го правиш вечно — само докато я убия.

— Скълдъгъри Плезънт ще разбере, че ти не си Валкирия — каза отражението на Каръл. Гласът му беше безжизнен, лишен от всякакви емоции.

— Естествено, че ще разбере — отвърна отражението на Валкирия — и когато узнае какво съм направила, ще ме унищожи. Именно по тази причина ще убия и него. Ще убия и Танит. И Гастли. Както и всеки друг, който дойде и се опита да ми отнеме онова, което съм си заслужило — отражението на Каръл не разбра нито дума от това, което му казваше. — Може би и ти си като мен — продължи отражението на Валкирия. — Може би ще израснеш, ще се развиеш. Може би ще престанеш да бъдеш просто отражението на това момиче и ще станеш нещо друго. А ако успееш, ще бъдеш страхотна късметлийка, защото единственият човек, който може да ти попречи да се развиваш, в момента лежи в краката ти. Аз те отървах от този проблем. Сега ти трябва да ми помогнеш да се справя с моя проблем.

Отражението на Каръл сведе очи.

— Тя изглежда мъртва.

Отражението на Валкирия вдигна Скиптъра. Черният кристал грееше.

— Стана — каза. Беше доволно. — Почисти кръвта. Никой не трябва да вдига тревога, разбираш ли?

— Да — отговори отражението на Каръл.

— Слушай ме сега. Слушаш ли ме?

— Слушам.

— Мъртвата в краката ти беше едно глупаво момиче. Едно глупаво, невежо, егоистично момиче. Това означава, че ти също си едно глупаво, невежо и егоистично същество. Но можеш да се промениш. Можеш да се развиеш към по-добро. Можеш да станеш по-добра, отколкото тя някога е била. Можеш да бъдеш по-добра Каръл, отколкото истинската Каръл въобще щеше да бъде някога. Разбираш ли какъв дар ти поднасям?

— Не.

— Ще разбереш. След няколко години ще разбереш. Ще се превърнеш в нещо по-добро. Виж мен. Преди и аз бях като теб. Всичко в мен беше фалшиво. Но вече не е така. Валкирия Каин изостави завинаги Стефани Еджли от мига, в който си избра новото си име. Остави Стефани зад гърба си, като монета, остави я, за да я вземе някой друг. Някой като мен. Това съм аз сега: аз съм Стефани. И съм по-добра Стефани, отколкото Валкирия изобщо някога можеше да се надява да стане. Аз не съм куха обвивка, ти също няма нужда да бъдеш такава. Този Скиптър се подчинява на хора, а не на предмети. Аз не съм предмет. Аз не съм нещо. Аз съм личност. Аз съм тя.

Стефани насочи Скиптъра към тялото на Каръл, кристалът проблесна и черната мълния превърна мъртвото момиче в купчинка прах.

— Имам семейство, което ме обича. Имам родители и малка сестричка, за която ще се грижа. Имам приятели в училище и искам да отида в колеж. Искам нормален живот. Щастлив живот. Живот. И ще си го взема.

Стефани се усмихна на собственото си отражение в огледалото на Каръл. Хареса й как очите й блеснаха при последните думи. Прибра Скиптъра обратно в торбата и пое към вратата.

— Отърви се от тия останки — заповяда, без да се обръща назад. — С прахосмукачката.