Дерек анди
Царството на злото (22)

21.
Аргедион

Надвечер светещите кълба, които осветяваха пещерата, постепенно започнаха да гаснат, по стените плъзнаха ярки алени и оранжеви отблясъци, постепенно заменени от сребърните, сиви и сини нюанси на лунната светлина.

Вечерта прекараха в общата дневна. Ленка обясни, че през различни периоди са я наричали просто „общата стая“ и „място за общуване“, преди да решат, че „дневна“ звучи най-удобно. В стаята имаше дивани и кресла, маси, снимки по стените, а до едната стена — грамаден екран.

— Как си прекарвате времето тук? — попита Валкирия, когато Ленка приключи с обясненията.

Върнън Плайт се разсмя.

— Понякога ни наляга голяма скука — призна той. — Гледаме телевизия, свирим, но най-вече си търсим разни начини да се развличаме един друг.

— Сериозно? — продължи Валкирия. — Например?

Усмивката на Плайт угасна.

— Принасяме човешки жертви.

После стисна едната ръка на Валкирия, Ленка стисна другата й ръка и момичето изписка.

Двамата магьосници я пуснаха със смях.

— Нее — отвърна Плайт. — Играем разни игри.

Ленка направо се превиваше от смях.

— Само да си беше видяла лицето! — пищеше тя. — Само да си беше видяла лицето, помисли си, че ще те убием!

Валкирия я изгледа разстроено.

— Това — рече — не беше смешно.

— Смешничко си беше — обади се Ламент от вратата.

— Изобщо не беше смешно — натърти Валкирия. — Скълдъгъри, кажи им.

— Щеше ми се да си носех фотоапарата — поклати глава скелетът.

— Мразя ви. Всичките.

Калвин Акорд също влезе.

— Тя се хвана! — ахна Ленка насреща му. — Хвана се на майтапа за човешките жертвоприношения!

Калвин се изкиска, направо се изкиска, обърна се и отново си излезе.

— Мразя ви — нещастно повтори Валкирия.

 

 

Може би причината беше в планинския въздух, но на другата сутрин Валкирия се събуди отпочинала, преливаща от енергия, настроена позитивно и изпълнена с хубави мисли. Изкъпа се, облече се и отиде да се види с Ленка, за да закусят заедно. Хапнаха току-що набрани плодове и прясно изцеден портокалов сок.

— А сега — рече Ленка и потърка стомаха си, — ще хапнем прясно заклано прасенце.

Валкирия направи отвратена физиономия.

— Сами си убивате животните?

— Ами не е като да можем да се отбием до супермаркета — със смях отвърна Ленка. — Прасе. Пържолки. Бекон. Боже мили, бекон…

Тя затвори очи и се усмихна блажено. Валкирия продължи да се мръщи.

Ленка въздъхна и вдигна поглед нагоре.

— Тук нямаме прасета — тъжно призна тя. — Имаме разни животни и птици в градината, но не ги закачаме. Сърце не ни дава. Маймунките са твърде сладки.

— А защо не сте довели прасета с вас, когато сте дошли? В самото начало, искам да кажа.

— О, доведохме. Но те избягаха. Скитосват някъде из планината и от година на година стават все повече. Понякога нощем ги чуваме как се викат едно друго. Страшничко си е, по един определен квичащ начин.

— Аз… не знам дали изобщо да ти вярвам.

— Мъдро. Не, просто още отначало всички преценихме, че най-лесно ще бъде да станем вегетарианци и така и постъпихме. Ти ядеш ли месо?

— Да.

Ленка я загледа с грейнал поглед.

— Какво беше последното месо, което яде?

— Ъм — почна Валкирия. — Не знам, беше… Беше преди да се качим на самолета за насам. Носех си сандвич. Пилешко и някакви други неща.

— Пиле! — възкликна Ленка. — Как беше? Какъв вкус имаше?

— Хубаво беше. Хубав вкус. На пилешко.

— Леле — рече Ленка. — Вкусвала си пилешко. Толкова ти завиждам, че можеш да ядеш пилешко и да правиш… разни неща. Бих искала да прекарам само един ден в света навън. Просто така, да се разхождам. Да седя в офис.

— В офис?

— О, да! И всички край мен да носят ризи и вратовръзки, да спорят за годишните доклади и за това, че ксероксът пак не работи… Би било райско.

— Сигурна ли си?

— А как само жужат флуоресцентните лампи… Спомням си колко успокояващ беше този звук. Още ли е така?

— Ъм…

— Толкова ми липсва това жужене.

Ленка отвърна очи и след малко Валкирия осъзна, че другото момиче е започнало да издава тих жужащ звук. Валкирия се прокашля.

— Може ли да те питам нещо?

Ленка спря да жужи.

— Разбира се.

— Как дойде тук? Искам да кажа, не мога да си представя как се взема подобно решение — да изоставиш всичко, за да пазиш един човек, когото дори не познаваш.

Ленка се усмихна.

— Тайрън ме помоли. Как можех да му откажа? Тъкмо бях почнала работа за Убежището, преливах от идеали и чисти помисли. Когато почнеш да работиш там, автоматично се обричаш да защитаваш едни по-високи идеали, нали така? Ставаш защитник на хората. Трябва да си готов да дадеш живота си за безопасността на другите.

— Това е доста драматичен начин за възприемане на света.

— Аз съм си такава. Но съм сигурна, че ти си същата.

— Драматична?

— Готова да пожертваш живота си за безопасността на другите.

— Ъм, не мисля така. Ти тия други срещала ли си ги? Повечето са кръгли идиоти.

— Значи на света няма човек, за когото си готова да умреш?

Валкирия помълча за момент.

— Бих умряла за родителите ми и за малката ми сестричка.

— Виждаш ли? — рече Ленка. — Вън в света има хора, за които аз пък бих умряла. Те са причината да съм тук. Те са причината, поради която пожертвах нормалния си живот. Тук съм, за да ги пазя.

— Надявам се, че го оценяват.

— За съжаление, те не знаят и никога няма да узнаят. Мислят, че просто съм изчезнала без вест. Дори не им оставих бележка.

— Господи. Това е най-… безкористната постъпка, за която съм чувала.

— Значи трябва да си поговориш с останалите от екипа — засмя се Ленка. — Всички са пожертвали толкова, колкото и аз, ако не и повече. Но сме се посветили на мисията си, за да направим света по-безопасен за живеене. Когато тук стане студено, ама наистина студено, тази мисъл ме сгрява.

— Иска ми се да… те прегърна.

— Прегръдките също сгряват.

Валкирия я прегърна и Ленка отново се засмя.

— Да не ви притеснявам? — продума Скълдъгъри зад тях. Валкирия скочи на крака.

— До после? — рече на Ленка.

Ленка разтвори ръце примирено.

— Неизбежно ще се засечем.

Валкирия настигна скелета.

— Тия хора са наистина мили. Не съм свикнала с добри хора. Свикнала съм с теб.

— Че аз съм мил — отвърна детективът.

— Направо не мога да повярвам, че теб съм почнала да те мисля за нормален и сега истинските добри хора ми се виждат откачалки.

— Аз съм си много добър даже.

— Обиждаш всеки срещнат.

— Е, не всеки. Нямам време да обиждам всеки един. А да съм обидил някого, откакто сме дошли? Не, не съм, защото съм, както вече отбелязах, мил и добър.

— Не мисля, че аз щях да съм толкова мила като тези магьосници тук, ако бях стояла затворена в пещера в продължение на трийсет години. Що за човек трябва да си, че да прекараш трийсет години под планина?

— Не знам — отвърна Скълдъгъри. — Трябва да обичаш планини, предполагам.

— Не мисля, че аз бих могла да се справя.

— Нито пък аз. Ти ще станеш доста кисела, предполагам. Ламент обаче не е подбрал екипа си случайно. Всеки от хората тук притежава точния темперамент. Имат едно малко качество, наречено търпение.

Валкирия щракна с пръсти.

— Виждаш ли, ето защо аз бих била безполезна тук.

— Да, определено това е една от причините.

Момичето се смръщи срещу него.

Коридорът се разклони и двамата завиха наляво, докато се озоваха в единственото помещение, чиито стени не бяха от естествените скали наоколо. Всичко в лабораторията беше от неръждаема стомана, блестеше полирано, беше подредено прецизно, както бяха подредени нещата в Убежището. Предметите бяха елегантни, практични и така компактни, че момичето за малко да пропусне да забележи, че всъщност отвсякъде е заобиколена от апаратура и монитори.

В ъгъла седеше Ламент и пиеше чай.

— Здрасти — поздрави го Валкирия, когато двамата със Скълдъгъри го приближиха.

— Не те чува — обясни скелетът. — Погледни му очите. Виждаш ли как се движат? Той работи.

— Той пие чай.

— Тялото му пие чай. Съзнанието му е в системата.

Момичето хвърли поглед наоколо.

— Какво, вътре в тия машинарии?

— Защо да си даваш труд да зяпаш в компютъра, при положение че самият ти може да бъдеш компютър?

— Това си е… страшничко.

Ламент се изправи.

— Страшничко си е.

— О! Извинявай…

— Няма нужда да се извиняваш. Когато бях на твоята възраст, майка ми положи всички усилия да ме убеди да изучавам някой по-конвенционален дял от магията, но още тогава науката ми беше по сърце. Благодаря, че ме изчакахте. Трябваше да довърша някои проби. Добре ли спахте?

— Аз спах отлично — отвърна Валкирия. — Благодаря.

— Всъщност, аз трябва да помоля да ме извините за поведението ми вчера. Както се досещате, хванахте ме малко неподготвен. Дошли сте чак дотук, за да видите как сме успели да удържим Аргедион и ще бъде грубо от моя страна да не ви покажа всичко. Моля, насам — Ламент поведе детективите към една врата, отвори я и се дръпна встрани, за да демонстрира постижението си, грейнал от гордост.

Помещението зад вратата представляваше плетеница от метални сплави и дърво, всяка повърхност беше покрита с магически символи. Четири стоманени ръце се протягаха от ъглите към средата на залата, където почти се срещаха. Между краищата им във въздуха висеше енергийна клетка, по която с пукот пробягваха електрически вълни, а вътре в клетката лежеше човек. Облечен от главата до петите в бяло, Аргедион бавно се въртеше във въздуха, очите му бяха затворени, а изражението — напълно спокойно. Изглеждаше млад, може би около трийсетгодишен. Черната му коса беше подстригана късо, а лицето — гладко обръснато. Не приличаше на човек, който, ако се събудеше, би унищожил света.

Точно под клетката стоеше висока около метър стъклена пирамида, в която бушуваше малка енергийна буря. От дъното на пирамидата излизаха множество кабели и жици, които стигаха до тапициран стол, поместен под метална арка, изпъстрена със символи и свързани помежду си знаци.

— По шест часа всеки ден — обясни Ламент — един от нас седи тук, вързан за стола и включен в системата.

— За какво служи пирамидата? — попита Валкирия.

Скълдъгъри превари Ламент:

— Магията се източва от седящия на стола магьосник и се складира в пирамидата, нали? Предполагам, за да зарежда с енергия клетката на Аргедион.

— Много добре — похвали го Ламент, явно впечатлен. — Обаче ние наричаме клетката „Куба“. „Клетка“ е нещо, в което се държат затворени животни. Пирамидата пък се нарича „Бурята“. Нашата магия се трупа вътре, бушува доста силно, но не е опасна, а впоследствие се източва в клетката, за да поддържа целостта й.

Скълдъгъри кимна.

— По един човек на ден е достатъчен, така ли?

— Когато Кубът беше създаден за първи път, изискваше доста енергия — отвърна Ламент, — но сега вече е необходимо само малко количество, което да го поддържа активен. В това се състои цялата красота на изобретението.

— Ами ако нещо се обърка? — обади се Валкирия.

Ламент кимна към един голям червен бутон.

— Това — рече, — е Големият червен бутон. При спешен случай човек го натиска, Бурята се изпразва цялата в Куба и така го подсилва извънредно. След това Кубът може да издържи три последователни дни без захранване. Надяваме се, че три дни биха ни били достатъчни, за да се справим с какъвто и да било спешен случай и да се върнем към нормалния режим на работа. Досега не сме прибягвали до него. Дано не ни се наложи.

— Страхотна машина — отбеляза Скълдъгъри, оглеждайки отблизо свързания към системата стол. — Ако всички затвори разполагаха с подобно ниво на технологична защита, изобщо нямаше да има бягства.

— Но тогава стигаме отново до проблема „Надир“ — намеси се Валкирия. — Какъв е смисълът да пращаме престъпниците в затвора, ако те ще си проспиват присъдата?

Ламент поклати глава.

— Не е нужно затворниците да спят — отвърна. — Около една трета от магическата енергия на Бурята отива за поддържането на Аргедион в състояние на кома, но той съвсем спокойно може да бъде оставен и в съзнание. Естествено, ако говорим за Аргедион, това не е добра идея, защото, ако е буден, Кубът няма да може да го удържи. Но за задържането на обикновен магьосник, енергията му е повече от достатъчна.

Скълдъгъри пристъпи към Куба.

— Забелязали ли сте той да старее? — попита. — Толкова дълго време без магическа активност би трябвало да остави отпечатък върху него, макар и малък.

— По нищо не личи да старее — отвърна Ламент. — Честно казано, не сме го и очаквали. Може би причината е в по-високото еволюционно стъпало, на което Аргедион се намира, може би е страничен ефект от комата, но според тестовете ни, той не е остарял и с един ден.

— Какъв, значи, ви е планът? Ще го държите тук затворен, докато вие не измрете от старост? А после?

— Все още не сме намерили решение на този проблем.

— Но сте обсъждали варианта просто да убиете Аргедион, нали?

— Това не е вариант.

— Унищожете мозъка му, Тайрън. Унищожете го преди инстинктите му за оцеляване да са се намесили.

— Не сме си дали целия този труд, само за да убием човека, за когото се грижим.

— Може да звучи подло, но си е едно съвсем практично решение на проблем, който иначе не предлага много изходи.

Ламент поклати глава.

— Винаги има други вариант.

— Да, но те невинаги са по-добрите варианти.

— Скълдъгъри, дори и да искахме да отнемем живота му, не сме сигурни дали изобщо можем да го сторим. Мозъкът му може и да спи, но тялото му все така притежава способността да се самолекува. Ако трябва да се разправиш с някого от мащаба на Аргедион… Дори не съм сигурен дали съществува нараняване, което бихме могли да му причиним, за да го убием мигновено.

— Как тогава ще му попречим да разпространява магическата зараза сред смъртните? Имаме си върколак в Ирландия, Тайрън. Това трябва да спре.

— Не съм убеден, че Аргедион е замесен в тази история. Човекът е в кома.

— Подсъзнанието е по-могъщо, отколкото си представяш, Тайрън. Сам съм го виждал и изпитвал лично. Възможно е подсъзнанието на Аргедион да влиза във връзка със съзнанията на податливи смъртни и да им прехвърля магически сили от разстояние. И тъй като цялата тази работа започна едва преди няколко седмици, това ме навежда на един-единствен извод.

Ламент се навъси.

— Аргедион бавно се пробужда.

— Да и съзнанието му постепенно се активизира отново.

— Невъзможно. Не, съжалявам, Скълдъгъри, но уредите не отчитат никаква промяна в мозъчните вълни. Никаква необичайна мозъчна активност, нищо подобно. Ленка е тук всеки ден и сканира мозъка му подробно. Ако той се събужда, то един долавящ ще го усети, нали?

— Не е задължително. Възможно е той да й подава умишлено грешни сигнали. Случвало се е.

— Но само много мощни долавящи могат да го правят.

— А нима Аргедион не е най-могъщият жив магьосник в момента?

Ламент се поколеба.

— Прав си — продължи Скълдъгъри. — Нито един долавящ в целия свят не е имал видение за Аргедион. Но с Валкирия бяхме в един затвор, в който по-нестабилните психически затворници, по-податливите на внушение, драскаха името му по стените на килиите. Той посещава хората в сънищата им, Тайрън. Прави нещо на смъртните, нещо, свързано с Лятото на светлината. Имаме по-малко от четири дни, за да разгадаем какво е това нещо. Той трябва да бъде спрян.

— Вече ти казах, че не знам как може да стане това.

— Ами ако кажем на Старейшините? — попита Валкирия. — Знам, че преди не е било безопасно, но сега Гастли Биспоук и Ърскин Ревъл командват парада, на тях можете да се доверите.

— А можем ли да се доверим на мадам Мист? Тя е дете на Паяка.

— Е — рече Валкирия, — на нея не, но пък можем да я държим настрана. Ще получите помощ от Убежището, то ще ви подкрепи. Искам да кажа, няма да бъде нужно да живеете повече тук, ще можете да се върнете към нормалния си живот. Всички ние ще споделим отговорността и, кой знае, може дори да направим Куба още по-здрав.

— Това е идея — бавно продума Скълдъгъри. — Ако подсилим Куба, той ще попречи на подсъзнанието на Аргедион да се скита насам-натам и да заразява хората. Видях схемите на машината, но не виждам причина Кубът да не може да бъде подсилен два или дори три пъти.

— Я чакайте малко — прекъсна ги Ламент. — И двамата малко избързвате.

— Но на теория е възможно, нали? — прекъсна го Скълдъгъри.

Ламент се поколеба.

— Да, възможно е.

— А и един подсилен Куб би означавал, че Аргедион няма да се събуди.

— Да, но рискът да огласим публично съществуването на Аргедион…

— Автоматично ще бъде засенчен от риска в някакъв момент Аргедион да отвори очи.

— Не знам. Карате ни да изоставим предварителния си план.

— В секундата, в която сте осъзнали, че Аргедион не старее, планът ви се е оказал неработещ. Кубът може да бъде подсилен, нали?

— Да, разбира се, че може, но енергията, която ще е необходима да се поддържа ежедневно работата на този подсилен Куб, би убила автоматично онзи, който седне на стола. Бурята на секундата ще източи от него не само цялата му магическа сила, но и живота му и ще стане нужно друг магьосник да заеме мястото му, който също би загинал. Не, съжалявам. Не е възможно.

— Не виждам защо процесът по поддръжката да трябва да е различен от този в момента. В края на краищата, Бурята е просто акумулатор, нали така?

Ламент поклати глава.

— Не и когато става дума за подобни нива на концентрация на енергия. Тогава няма да има повече складиране — всичко ще става мигновено. Магията ще се дарява от магьосника на стола, Бурята ще я изсмуква и само наносекунди по-късно тя вече ще циркулира в Куба. За да успее планът ви, Кубът трябва да е непрекъснато свързан към изключително мощен постоянен източник на енергия. Съжалявам, но това не може да се…

Гласът му се пречупи.

— Какво? — попита Валкирия.

— Нищо — отвърна Ламент. — Това не може да се направи.

— Щеше да кажеш нещо. Какво?

Ламент отвърна поглед.

— Трябва да говоря с колегите — и без да чака отговор, излезе от лабораторията.

Валкирия погледна Скълдъгъри и той сви рамене.

— Е, това си беше обещаваща реакция.