Дерек анди
Царството на злото (41)

40.
Стари приятели

Летяха половин час, преди да стигнат полесражението, което Валкирия беше напуснала набързо последния път. Цели ивици трева бяха опърлени, други — напълно овъглени. Локви засъхнала кръв. Тук се беше водила яростна битка, чието начало Валкирия беше мернала. Зачуди се дали отражението й изобщо е оцеляло и стомахът й се сгърчи от притеснение.

Скълдъгъри се заиздига, докато полето не се превърна в килим от пъстри кръпки, отделени една от друга със синори, канавки и плетове. Най-близкото село беше на юг и детективите полетяха право натам. Като наближиха, Скълдъгъри намали скоростта.

Неудовлетворени от нападението над Съпротивата, силите на Меволент явно бяха почувствали нужда да си изкарат гнева върху местното население. Къщите в селото бяха изгорени и разрушени, трупове гниеха под слънцето, покрити с ята черни мухи. Скълдъгъри дори не се приземи. Премина над улиците, докато се убедиха, че оцелели няма. Мъже, жени и деца. Дори кучетата. Необуздана ярост се беше изляла върху това селце и подире й не беше останал камък върху камък. Валкирия се зачуди колко ли от тези невинни животи са били отнети от Лорд Вайл. По мълчанието на Скълдъгъри се досети, че той мисли същото. Прегърна го и се притисна още по-силно към него.

Полетяха над основния, макар и черен път, водещ вън от селото. На няколко километра южно имаше ферма и двамата детективи се приземиха в двора й. Фермерът и двамата му синове ги проследиха с поглед, но не помръднаха.

— Поговори ти с тях — рече Скълдъгъри. — Едно хубаво момиче не е толкова страшно, колкото ходещ скелет.

Валкирия бавно пристъпи напред.

— Здрасти — поздрави, когато приближи достатъчно.

Синовете бяха на около десет-единайсет години и се дръпнаха зад баща си, слаб мъж с каменно лице.

— Не искаме проблеми — рече той.

— Не сме дошли да ви сторим нищо лошо — отвърна момичето. — Тук нагоре по пътя има село. Знаете ли какво се е случило там?

Фермерът я изгледа, после погледна над рамото й към Скълдъгъри и кимна.

— Ние не сме от Града — продължи момичето. — Не работим за Меволент.

— Не искаме проблеми — повтори фермерът.

— Моля ви, трябва да се свържем със Съпротивата.

Фермерът поклати отрицателно глава.

— Не знам нищо за тях. Моля ви, вървете си.

— Разбирам, че се плашите…

— Не мога да ви помогна.

— А познавате ли някого, който може да ни помогне?

— Не. Никого. Нищо не знам.

— Господине, нямаме много време.

— Моля ви, оставете ни.

Скълдъгъри пристъпи, докосна я по лакътя и Валкирия въздъхна.

— Добре. Извинявайте, че ви обезпокоихме — детективите се издигнаха отново във въздуха, а момчетата на фермера пристъпиха пак пред баща си. Валкирия им помаха за довиждане, но те не помахаха в отговор.

— Това беше ужасно — рече момичето, докато летяха. — Видя ли колко бяха уплашени децата?

— Не мога да ги виня — отвърна скелетът. — Току-що бяха погребали майка си.

Валкирия се свъси.

— Как разбра?

— На простора висеше рокля, но, когато ни видя, бащата не прати децата вкъщи, защото там явно нямаше никой, който да ги пази. А и на количката до тях беше метнато одеяло.

Валкирия стисна очи.

— Била е в селото. С количката са докарали тялото й у дома. О, Господи, а ние долитаме да ги разпитваме, ние, точно такива същества, с които тези хора не искат да имат нищо общо…

— На страхотна реалност си налетяла.

— Къде отиваме сега? Да травмираме още някое нещастно семейство?

— Всъщност, аз се сетих вече къде сме. В нашата си реалност най-близкият град е Ратоат. Надявам се и тук да има такъв град.

— Значи отиваме да травматизираме цял град? Супер. Ще ни заобичат.

 

 

Ратоат тук се оказа доста голям град, сградите бяха малко по-големички и по-стабилни от постройките по селата, които бяха подминали пътьом. Някои от къщите бяха дори красиви, с градинки отзад, в центъра имаше пазар, който гъмжеше от хора. Те носеха същите кафяви дрехи, които показваха, че са прости смъртни, но затова пък ходеха с високо вдигнати глави и изправени рамене. Хората тук се чувстваха по-самоуверени от останалите, които Валкирия беше виждала.

Приземиха се незабелязано зад една пивница. Валкирия се смръщи и огледа сградата. Точно така. Пивница си беше. В тази реалност векът беше двайсет и първи, както и у дома, но това тук не беше кръчма, не беше и бар. Не, беше си пивница. Странен, изостанал свят.

Скълдъгъри спря на ъгъла и кимна към голямата сграда на отсрещната страна на улицата.

— Ако тук има хора, които знаят нещо за Съпротивата, те ще са ето там — рече.

Момичето го смушка с лакът и му показа постройката от дясната им страна. Беше църква с рухнал покрив, която отчаяно се нуждаеше от ремонт. Двата познати кръга бяха изрисувани над вратата й, но явно храмът беше напълно изоставен.

— Сигурно във всяко населено място трябва да има църква — отбеляза Скълдъгъри, — но очевидно можеш да накараш хората да я построят, но не и да я посещават.

— Какво означават двата кръга? — попита момичето.

— По-големият кръг символизира Безликите. Вседържатели, всезнаещи. Малкият кръг сме ние, носим се покрай Ръба на големия кръг, едва-едва го докосваме. Означава, че ние сме просто мушици, неспособни дори да започнем да проумяваме пълното великолепие на съществуването. Доста снизходително за религиозен символ, а и донякъде пропито със самосъжаление.

— Тукашната версия на Елиза Скорн влачи окови.

— Да, в нашето измерение също имаше такива фанатици преди. Винаги се намира по някой отчаян вярващ, който да се нагърби да страда за греховете на всички ни. Трябва да е нещо като алтруистично и самоотвержено дело, но аз лично винаги съм гледал на тези хора като на доброволни мъченици, търсещи внимание. Хмм… Това вече е интересно.

— Кое?

— По всичко личи, че към нас приближава господин с ловна пушка.

Валкирия надникна иззад ъгъла. Да, ето го, смъртен на около шейсет години с ловна пушка, подпрял приклада на корема си.

— А добър ден — рече смъртният.

Скълдъгъри помълча за момент, после направи крачка напред и се показа, а Валкирия последва примера му.

— Ама че работа — рече мъжът с пушката. — Скелет-костюмар. Човек не вижда такива работи всеки ден.

— Говорете за себе си — обади се Валкирия.

Мъжът се усмихна.

— Хийли ми викат. Аз представлявам закона в Ратоат, ако мога тъй да го река.

Скълдъгъри му кимна.

— Радвам се да се запознаем, господин Хийли.

— Ма то и говори — рече с усмивка Хийли. — Чудесата край нямат. И аз се радвам, господине, и аз се радвам. Ама при все това ще ви се помоля да си вдигнете ръцете.

— Няма да правим проблеми — рече скелетът, след което двамата с Валкирия се подчиниха.

— Само луд човек би правил проблеми в Ратоат — отвърна Хийли. — Имаме си правила тука. Като законно избран полицай, не ме обичат много-много, щото в задълженията ми влиза на всеки няколко седмици да прибирам тия, дето правят проблеми, и да ги предавам на Шлеповете. Ама арестуването на хора като вас направо ще ми спести сума ти работа.

— Хора като нас?

— Магьосници — отвърна Хийли. — Магьосници от Съпротивата.

— Откъде знаете, че сме от Съпротивата? — попита Валкирия. — Може да ни е пратил самият Меволент.

Хийли поклати глава.

— Тия на Меволент не се промъкват крадешката. Като дойдат, всички разбират и почват да им треперят мартинките. Не, вие сте от Съпротивата, от десет мили срещу вятъра личи.

Скълдъгъри наклони глава по маниера си.

— Не ми се струва това да ви притеснява, господин Хийли. Ако сме магьосници от Съпротивата, значи сме опасни хора.

— Никой от Съпротивата не наранява смъртни. Това и децата го знаят.

— Адски уверен сте, че не ви грози опасност.

— Ми като насочиш пушката към някого, да знаете каква увереност те изпълва…

Китката на Скълдъгъри само трепна и пушката изхвърча от ръцете на Хийли. В същия миг револверът на скелета се озова от кобура в дланта му и той запъна ударника.

— Знаете ли? — рече Скълдъгъри. — Напълно сте прав. В момента определено преливам от увереност.

Хийли бавно вдигна ръце.

— Аз не ви гръмнах — отбеляза — и ще съм ви благодарен, ако ми върнете услугата.

Пушката се вдигна от земята и отлетя в ръцете на Валкирия. Тя я отвори и извади патроните.

— Ами ако грешите? — попита. — Ако все пак ни праща Меволент?

Хийли сви рамене.

— А аз ви заплаших с пушката? Ами просто ще сринете тоя град до основи.

— И това все още не ви притеснява?

— Не, госпожице. Никак даже.

— Бихте ли ни казали защо?

Хийли се усмихна и очите му бавно се преместиха. Валкирия и Скълдъгъри се обърнаха. Зад гърбовете им се беше изправил Антон Страха.

Страха дори не мигна. Загледа Скълдъгъри, сякаш бяха прекарали заедно всеки ден през последните двеста години.

— Моля те — рече скелетът, — да не проиграваме.

Както обикновено, Страха дори не направи опит да се усмихне.

— Защо сте тук? — попита.

— Трябва да говорим с Чайна.

Страха не отговори.

— Искаме да влезем в Града — продължи Скълдъгъри. — Смятаме, че тя може да знае как може да стане. Ако ли пък не, може ти да знаеш и да ни кажеш, за да не се налага да я притесняваме. Дори май така ще е най-добре.

— Не правя нищо без позволението на госпожица Сороуз.

— Какъв пълноценен живот водиш!

— Отражението ми — попита Валкирия. — С вас ли е?

Страха премести очи върху нея.

— Отражението ти беше арестувано заедно с тринайсет души от нашите. Други деветима бяха убити снощи, а още четирима умряха междувременно от раните си.

— Може ли да говорим с нея? Чайна сама каза, че сте ми длъжници. Ако не бях аз, никога нямаше да се доберете до телепортатора.

— Телепортаторът, когото хората на Меволент проследиха от тъмницата? — рече Страха. — Телепортаторът, който ги доведе право при нас?

— За това не съм виновна аз.

— Кажи на Чайна, че имаме предложение за нея — обади се Скълдъгъри.

— Аз съм неин телохранител — отвърна Страха, — не съм й съветник. Ако искате да кажете нещо на госпожица Сороуз, кажете й го сами — после ги подмина и закрачи към голямата сграда на отсрещната страна на улицата.

— Май искаше да ви каже да го последвате — обади се Хийли с усмивка.

Валкирия му подаде пушката и тръгна след Скълдъгъри. Влязоха след Страха, пред краката им част от пода се отмести, откривайки стълбище, което водеше надолу. На дъното на стълбището стояха секачи в сиво, с онези шлемове, които преди така силно плашеха Валкирия. Сега й вдъхнаха спокойствие. Определено предпочиташе сивите секачи пред облечените в алено Червени качулки.

Страха ги поведе и бутна една врата. В стаята вътре на стол седеше мъж. Беше гол до кръста и на ръката му беше залепен черен диск с размера на подложка за бира. Чайна Сороуз изрязваше със скалпел върху гърдите му някакъв символ.

Красивата магьосница спря да работи, вдигна глава и изумителните й сини очи се спряха върху Скълдъгъри.

— Кой си ти?

Валкирия се смръщи.

— Не го ли познаваш?

Чайна се върна към работата си върху мъжа на стола, който явно не изпитваше никаква болка при процедурата.

— Всички скелети си приличат — рече тя. — Разбира се, аз познавам само един скелет, който може да ходи…

— Здравей, Чайна — продума Скълдъгъри.

Може би беше трик на светлината, но Валкирия можеше да се закълне, че Чайна рязко си пое дъх и бавно се изправи.

— Това си ти — каза. — Къде беше? Къде беше досега? Всички… Всички мислехме, че си умрял.

Скълдъгъри свали шапката си.

— На умрял ли ти приличам?

— Отказвам да отговарям на нелепи въпроси.

— Чайна Сороуз… Колко само сме преживели заедно. Смайващо, нали? Влиянието, което сме оказали един върху друг? Ти ме превърна в мъжа, който съм днес.

Чайна не отговори. Вместо това погледна седналия мъж пред себе си.

— Ще довършим по-късно — мъжът кимна, свали черния диск от ръката си, подаде го на Чайна, примигна от болка и си излезе.

— А аз — рече скелетът, докато Чайна чистеше скалпела, — съм уверен, че съм въздействал върху израстването ти като личност по също толкова значим начин. Всички тези години, през които бяхме врагове, преследвахме се, дебнехме се и воювахме… От разглезена последователка на Безликите до ръководител на Диаблерията, а виж се сега. Водачка на Съпротивата. Променила си се.

— Надявам се. Къде беше през цялото това време?

— Няма значение.

— Има, за мен има значение — Чайна прибра скалпела в дълга кутийка и затвори капака. — Първо Валкирия Каин и отражението й се появяват изневиделица, после ставаме свидетели на завръщането на живия скелет след, колко, сто и петдесет години? На всичкото отгоре, с Валкирия сте си дружки. Така че въпросите напират в мен. Къде беше досега, защо си се върнал и кой си всъщност ти?

— Знаеш кой съм — отвърна Скълдъгъри.

— Знам кой беше — рече Чайна. — А за теб, Валкирия, поразпитах доста хора, но никой не знае нито коя си, нито откъде идваш. Цялата работа е крайно тайнствена. Аз не обичам тайни. Тревожат ме.

Валкирия внезапно си даде сметка колко уязвими бяха двамата със Скълдъгъри в присъствието на Страха и куп секачи, застанали зад гърба им.

— Ние не сме от тук — отговори скелетът.

Погледът на Чайна се премести върху него.

— Обясни.

— Тук ни изпрати един маневрист — отвърна Скълдъгъри. — Ние не сме от този свят.

— Очакваш да повярвам, че идвате от паралелна реалност? Така ли? Кажи ми, във вашата реалност съществува ли Чайна Сороуз?

— Съществува.

— И глупачка ли е?

— Не.

— Защо тогава допускаш, че аз ще ти повярвам?

— Можем да докажем думите си, ако искаш. Аз например мога да ти кажа нещо за теб, нещо, което тукашната версия на Скълдъгъри няма как да знае. Да кажем, фактът, че ти предаде съпругата и детето ми на Серпин, за да може той да ги убие пред очите ми. Нещо от тоя сорт мога да ти кажа.

Чайна замълча.

— Откога знаеш за това?

— От миналата година, но в моята реалност.

— А моята версия в твоето измерение… Бързо ли я уби или я мъчи дълго?

— Нито едното, нито другото. Тя е още жива.

— Не разбирам.

— Може да съм всякакъв, но не съм лицемер.

— Аз имам пръст в убийството на семейството ти, в собственото ти убийство и в превръщането ти в това, което представляваш в момента… И ти не искаш да ме убиеш заради всичко това?

— Разбира се, че искам да те убия — отвърна Скълдъгъри. — Но аз принципно искам да убия повечето от хората, които срещам. Но в такъв случай къде ще му излезе краят? Ще се окажа сред камара трупове и няма да е останал никой, с когото да си приказвам.

— Различен си от онзи Скълдъгъри, когото познавам.

— Може да съм различен. А може и да не съм.

— Какво търсиш тук? Начин да се върнеш у дома?

— Този проблем ще се реши от само себе си. Не, трябва да влезем в Двореца на Меволент.

— Защо?

— Там държат отражението ми — обади се Валкирия.

— Че да си го държат — отвърна Чайна. — Най-обикновено отражение. Не, вие търсите нещо друго.

— Така е — отвърна скелетът. — Трябва да вземем нещо от там. Нещо много ценно.

— Какво е? Може да имам резервно и да ви го дам още тук.

— Съмнявам се.

— Ще трябва да ми кажете, защото иначе няма да ви помогна. Можете и да ме излъжете, естествено, но аз ще позная, ако е така.

— Нашият свят е в опасност — отговори Скълдъгъри. — Нужно ни е оръжие, с което може да се убие бог.

Чайна се засмя.

— Искате Скиптъра? Невъзможно. Меволент го държи в тройната зала, при това защитен от Знака на Арайъти, а когато излиза от Двореца, го носи със себе си. Никога не можете да го вземете.

— Дай ни пленения телепортатор назаем и може и да те изненадаме.

— Бих ви го дала, ако можех — отвърна Чайна. — За съжаление, в хаоса при нападението на Лорд Вайл и Червените качулки той избяга. В момента е при Меволент, заедно с десетина от моите най-добри бойци. Онзи ден беше много лош за нас.

— Тогава ни дай карта и ни остави да се оправяме сами. Какво имаш за губене?

— Една карта, нищо повече — отвърна Чайна. — Дори и да успеете да влезете, как смятате да се докопате до Скиптъра? Имате ли представа колко Качулки патрулират по ония коридори? Ами Венгос, ами Лорд Вайл? Ами самият Меволент?

— И преди сме се били с Венгос и Вайл — отвърна скелетът. — Ще се справим с тях. Колкото до Меволент, ще се надяваме да спи. Планът не е идеален, но все може и да свърши работа.

Валкирия кимна.

— Планът наистина е далеч от идеалното.

— Не можете да използвате Скиптъра — прекъсна я Чайна. — Не и докато Меволент е жив. Скиптърът действа само в неговите ръце.

— Не и след като го занесем у дома през измеренията. Ще го използваме, за да спасим нашия свят, а освен това — което е най-важното за вас — ще лишим Меволент от най-мощното му оръжие.

За един много дълъг миг Чайна просто ги гледаше сериозно и съсредоточено. После взе кутийката със скалпелите от масата.

— Ще ви дам водач, който да ви преведе отвъд стената — рече. — Предполагам, че времето е жизненоважен фактор в случая?

— Че кога не е било така?

— Прав си — отвърна красивата магьосница. — Прав си. Ще имате нужда от това — и тя подаде на скелета черния диск, който беше стоял прикрепен за ръката на мъжа, върху чийто гърди Чайна беше изрязвала символа одеве. Скълдъгъри протегна ръка, дискът се понесе във въздуха и кацна в дланта му. — Ако ви заловят — продължи Чайна, — ще ви бъда много благодарна, ако проявите любезността да умрете, преди да ви подложат на разпит. Този град е изключително важен за Съпротивата. Не мога да си позволя да го изгубя.

— Ще направим всичко възможно да загинем в битката.

— Това ми стига. Почакайте тук, ще ви пратя някой да ви покаже водача ви. Валкирия, много се радвам, че се видяхме, Скълдъгъри… — красавицата не си даде труд да довърши изречението, просто се поклони на детективите и напусна елегантно стаята.

Валкирия погледна черния диск, който им беше оставила.

— Какво е това?

— Регулатор на болката — отвърна скелетът, докато човъркаше нещо по обратната страна на диска. — Използва се или за потискане, или за причиняване на болка — пръстите му отделиха една малка пластинка от гръбчето на диска. Беше гладка, с изписан върху й бял символ. Скелетът пъхна и двете в джоба си.

Момиче на около двайсет години дойде и ги отведе до една друга сграда наблизо. Името на момичето беше Хармъни. С бледа кожа, красива, с дълъг белег, който сгърчваше кожата й от ъгълчето на окото до ъгълчето на устата й. Поведе ги надолу по стари оронени стъпала, осветявайки пътя с факлата в ръката си.

— Водачът ни живее тук? — попита Валкирия с леко съмнение.

— Свободното му придвижване е ограничено — отговори й Хармъни. — Той не е човек, на когото спокойно можеш да се довериш.

Скълдъгъри се обади:

— И въпреки това му имате доверие да го пуснете с нас и да му възложите да ни вкара в Двореца?

— О, да — отвърна Хармъни. — За това му имаме пълно доверие. Въпросът е какво ще се опита да направи след като ви вкара в Двореца. Но вие ще се оправите с него. Преди години Меволент издаде заповед водачът ви да бъде убит без съд и присъда, но аз лично не смятам, че ще се опита да предаде вас, както предаде Меволент и хората му.

— Предал е Меволент? — ахна Валкирия. После се сети — Чакай. Значи е бил на негова страна?

— Един от най-добрите бойци на Меволент. Един от тримата му генерали — Хармъни блъсна с юмрук по една затворена врата и я отвори, без да дочака отговор отвътре. В килията Нефариан Серпин лежеше на нара, чисто гол, с изключение на метнатия върху слабините му пешкир. Той почеса брадата си, обръщайки към новодошлите искрящите си смарагдови очи.

— Да? — рече. — Какво искате, мътните да ви вземат?