Дерек анди
Царството на злото (17)

16.
Другото тук

На път към Дъблин Скълдъгъри се обади по телефона да поръча да приготвят самолет, който да откара него и Валкирия до Швейцария. Когато затвори, обясни, че Гастли звучал особено измъчен. Явно Върховният съвет отново напомнял за себе си, а от всички части на страната продължавали да постъпват обаждания за нови тревожни прояви на магия у смъртни. Скелетът зави при следващата отбивка вдясно.

Валкирия въздъхна.

— С поредния инцидент ли отиваме да се разправяме?

— Не — увери я Скълдъгъри. — Е, може би. Изчезнал магьосник, някой си Патрик Зебек. Елементал. Последно е видян в петък следобед.

— Е? Магьосници постоянно изчезват.

— Смятам, че трябва да се срещнем с жена му, да видим тя какво ще ни каже. Това изчезване може да има връзка с цялата каша със смъртните с магически способности.

— Защо? Какво ти каза Гастли?

— Спомена нещо за потоци светлинна енергия, издигала се към небето. Проява на магия на публично място навярно сочи още смъртни, овладели магическа сила. Това не възбужда ли любопитството ти?

Валкирия помисли за момент.

— Не. Но то, моето любопитство, много трудно се възбужда. Предпочитам да не давам прибързани оценки.

— И това е достатъчно.

Паркираха близо до центъра и повървяха няколко минути до квартала, в който се намираше апартаментът на Патрик Зебек. Вратата им отвори съпругата му, французойка с уморени очи.

— Тъкмо говорехме с него по телефона — започна тя. — За какво ли беше, май за котката на съседите и тогава той ми каза, че вижда някакви светлини в небето. Потоци енергия. Казах му да се обади веднага в Убежището, но той реши, че оттам няма да успеят да стигнат навреме до мястото. Каза, че някой смъртен може също да забележи светлините и да разбере, че не са фойерверки. Обеща, че ще ми се обади веднага, щом разбере за какво става дума. Това… Това беше последният път, в който разговарях с него.

— Знаете ли къде е бил, когато е видял светлините? — попита Скълдъгъри.

— Караше през Монктаун. Каза обаче, че потоците били на километри от него. Не уточни в коя посока. С Патрик се чуваме на всеки няколко часа, той никога не пропуска да ми се обади, а за три дни без вест и дума не може да става. Нещо лошо се е случило с него, сигурна съм — жената покри устата си с длан. — Моля ви, детективе, намерете съпруга ми.

— Ще се постараем — отвърна Скълдъгъри.

Докато крачеха обратно към колата, Валкирия усети, че ръката отново я заболя. Скълдъгъри говореше за нещо, което току-що му беше хрумнало, нещо за Грета Дапъл.

— Тя спомена, че рожденият ден на Уолдън е тази събота — рече скелетът, — което означава на първи май, тоест на първия ден от лятото. Съвпадение? Едва ли. Но дали старото гадже на Аргедион има нещо общо със смъртните, които развиват магия? И какво общо има самата тя с Лятото на светлината?

Болката се разпространяваше и полека премина в тъпо, но постоянно туптене, което Валкирия усещаше буквално в гърдите си. Светът наоколо затрепка и момичето спря на място, внезапно замаяна.

— Леле майко.

Скълдъгъри я хвана за ръката и я дръпна зад един ъгъл.

— Валкирия, погледни ме.

Образът на скелета затрепка бързо и силно, а в следващия миг целият свят изчезна. Валкирия залитна и подпря гръб на стената зад себе си.

— Какво става? Скълдъгъри? Всичко изчезна. Какво не е наред с…

Но тогава и Скълдъгъри изчезна, изчезна и сградата зад гърба й, момичето политна назад и падна в някаква локва. Отне й няколко секунди, за да се осъзнае.

— Флетчър! — повика Валкирия. Никакъв отговор. Просто ей така се беше оказала насред локва в някаква мръсна странична уличка.

Не познаваше това място.

Скълдъгъри беше изчезнал.

Беше съвсем сама.

Изправи се. Това трябва да беше номер на Флетчър. Той беше единственият останал жив телепортатор. Никой друг на света не можеше да стори нещо подобно. Момичето измъкна мобилния телефон от джоба си. По някаква немислима причина той сочеше, че няма обхват. Но нейният телефон винаги имаше обхват.

Тя закрачи и излезе от уличката. Сградите наоколо бяха стари, стари и занемарени, и малки, направени от тухли, камък и дърво. Подмина я мъж, облечен в дрехи с цвят на кафява кал. В другата посока пък вървеше жена, облечена в същия цвят. Валкирия я последва, докато излезе на по-широка улица, но още на първия ъгъл се закова на място и заотстъпва назад. Всички хора наоколо бяха облечени в кафяво. Кафяви панталони, кафяви ризи, кафяви палта. От друга страна, дрехите не приличаха на униформа, а изглеждаха така, сякаш кафявото беше единственият цвят, който се продаваше в магазините.

Валкирия пристъпи пак напред и тогава неочаквано хората по улицата започнаха да се обръщат кръгом, когато я приближаваха, сменяха рязко посоката или, ако погледът им случайно попаднеше върху нея, рязко вдигаха глави към небето или забиваха очи в краката си. Изведнъж момичето, облечено от глава до пети в черно, се почувства като бяла врана. Две жени приближиха и тя пристъпи към тях.

— Извинете?

Жените бързо-бързо я отминаха, навели глави, преструвайки се, че изобщо не я виждат.

— Ей — опита отново Валкирия. — Ей, здравейте. Извинете?

— Трябва да се махаш.

Момичето се обърна. Срещу нея стоеше мъж на над четирийсет години в същите кафяви дрехи като останалите. Оплешивяващ и необръснат.

— Къде съм? — попита Валкирия.

— Явно не там, където ти е мястото — отговори мъжът. — Направи си услуга, направи услуга и на всички нас и си върви. Моля те.

И той отмина. Валкирия го последва.

— Не знам къде се намирам. Моля те, кажете ми къде съм.

— Педжънт стрийт — рязко отвърна мъжът.

— Питам в кой град съм.

— В Дъблин.

Момичето продължи подире му.

— Това не е Дъблин. Познавам Дъблин и това не е… — внезапно я порази една мисъл. Ужасна, смайваща мисъл. — А коя година е?

— Година?

Така всичко се връзваше. Старите сгради. Фактът, че наоколо нямаше и следа нито от автомобили, нито от каквато и да било технология. Беше се върнала във времето.

— Кажете ми коя година сме в момента.

Мъжът рязко се закова на място и я зяпна с разширени от страх очи.

— Ти си магьосница — каза.

Валкирия примигна.

— Ъм…

Мъжът заотстъпва.

— О, Господи… Ти си една от тях. Моля те, не ме убивай. Исках само да помогна. Нямах нищо друго предвид.

Валкирия продължи след него, вдигнала ръце, за да се опита да го успокои.

— Познаваш ли други магьосници?

— Нищо не знам, кълна се. Аз съм никой.

Момичето плесна с ръце пред лицето му и мъжът рязко дръпна глава назад.

— Ей! Слушай ме. Няма да ти направя нищо лошо. Просто искам да разбера някои неща. Не съм от тук и не знам какъв е редът. Казваш, че това е Дъблин? Кой век сме в момента?

Мъжът я изгледа, сякаш беше смахната.

— Век ли? Ами двайсет и първи.

О, не се беше върнала във времето. Хубаво.

— Какво се е случило? — продължи да пита тя.

— Как така?

— Искам да кажа, какво се е случило тук? Къде са колите и уличното осветление, защо всичко е толкова мръсно и старо? Защо всички са облечени в еднакви дрехи?

— Не искам неприятности.

— Отговори на въпросите ми.

— Но аз не разбирам какво искаш да кажеш! Нещата винаги са си били такива, каквито са сега.

— Не — отвърна момичето. — Не е вярно. Дъблин е по-голям и по-светъл, и по-лъскав, и… Добре де, не е много по-чист, но хората в Дъблин със сигурност носят по-хубави дрехи. Не знам каква игра играеш, но това не е Дъблин, аз знам, че не е Дъблин, ясно ли ти е? Това…

И тогава всичко й стана ясно. Надир, маневристът през измеренията. Болезненото туптене в ръката. Каквото и да й беше сторил, когато я стисна в затвора, това беше резултатът от докосването му.

— Аз съм в паралелна реалност — каза си тихо.

Оплешивяващият мъж я изгледа.

— Моля?

— Аз не съм от този свят — обясни му момичето. — Разбираш ли? Аз идвам от свят като този, но… различен. Ние имаме коли и електричество, и… Всъщност, тук защо положението е такова? Защо нямате автомобили?

— Не знам — отвърна разстроено мъжът. — Колата нещо като карета ли е? Имаме карети. Теглят ги коне. Мога да ти покажа къде ги държат.

Валкирия се огледа.

— Няма нужда. Но тук има магьосници, нали? Може би те ще могат да ми помогнат.

Мъжът пребледня.

— Не искаш да ги срещаш.

— Защо не?

— Ако не ги познаваш, значи и не искаш да ги познаваш! Трябва да си вървиш. Веднага. Трябва да бягаш.

Една жена наблизо се обърна кръгом и размаха кърпичка близо до тялото си. Оплешивяващият мъж също се завъртя на пети.

— Идват.

— Кои? — попита Валкирия. — Какво става?

Вместо отговор мъжът я улови за ръката и я повлече далеч от улицата. Затичаха между две сгради. Мъжът прескочи някаква ограда и Валкирия го последва.

— Какво става?!

Мъжът не отговори. Поведе я към някаква рушаща се постройка. Входната врата зееше отворена, дъските по пода бяха изгнили. Момичето го последва нагоре по стълбите и до прозореца на един от горните етажи.

— Надзирателите на чувствата патрулират — рече най-сетне мъжът. — Някои от тях четат мисли. Когато ги видиш, просто трябва да се опиташ да не мислиш за нищо, да се съсредоточиш върху това да си напълно празен. В противен случай ще усетят мислите ти и ще дойдат за теб. Те отведоха жена ми преди седем години. Тя не знаеше, че са наблизо и те я грабнаха от улицата, отведоха я. Оттогава не съм я виждал.

— Това е ужасно.

— Ето ги, онези в бялото — каза мъжът. — Това са Надзирателите на чувствата.

Валкирия пристъпи до мръсния прозорец. Долу по улицата минаваха деветима души, трима от които бяха в бели роби с качулки, скриващи лицата им. Вървяха бавно, сключили ръце като за молитва. В кръг около тях крачеха още шестима, облечени в аленочервено. Под робите носеха широки одежди и черни ботуши. На гърбовете им бяха преметнати коси.

— Това пък са Червените качулки — обясни с горчивина мъжът. — От тях няма смисъл да бягаш. Много са бързи. Няма смисъл и да се биеш с тях. Твърде силни са. А остриетата им… веднъж видях как разсякоха един човек на две, сякаш беше от хартия.

— Секачи — отбеляза Валкирия. — Наричат се секачи. Или поне така ги наричаме там, откъдето идвам. А и при нас са облечени в сиво, не в червено.

— Е, тук се наричат Червените качулки — отвърна мъжът. — Ако някой от тях се приближи до теб, трябва да се предадеш. Да си спестиш болката. — Мъжът отстъпи от прозореца, но Валкирия остана на място, взряна надолу. На гърдите на всяка роба беше извезан знак — два кръга, един голям и един по-малък, леко застъпени един в друг. Момичето наблюдаваше как Надзирателите и телохранителите им вървят напред, как хората забавят крачка при приближаването им и напълно спират, докато ги чакат да отминат. Да се обърнеш и да побързаш да се отдалечиш явно беше знак, че криеш нещо, затова хората предпочитаха да спрат, да наведат глава и да затворят очи. Вероятно се съсредоточаваха върху мисълта, че са напълно празни.

Един от Надзирателите обърна глава, качулката му леко се отмести. Той пристъпи вън от кръга, бавно приближи млада жена с остригана късо коса. Тя беше затворила очи, но без съмнение чуваше стъпките на магьосника. Цялото й тяло се скова и дори от мястото си Валкирия виждаше как лицето й се изкриви от обхваналата я паника.

Все така бавно Надзирателят я обиколи от всички страни. Раменете на жената се затресоха. Тя плачеше, но очите й оставаха затворени.

Втори Надзирател излезе от кръга и се присъедини към първия. От огромния му ръкав се подаде бледа ръка и леко докосна главата на жената. Тя се дръпна и зарида, краката й се подгънаха и тя падна на колене. Вдигна поглед към Надзирателите, но те заотстъпваха от нея, а напред пристъпи един от Червените качулки. Стисна жената за ръката и я изправи насила на крака.

— Хванаха някого — тихо се обади Валкирия. — Едно момиче. Не е много по-голяма от мен.

Някъде изотзад оплешивяващият проговори безстрастно:

— Ще я отведат в Двореца. Каквито и тайни да крие, те ще се изсипят от нея и ако са достатъчно страшни, тя ще бъде убита. Ако не, ще я затворят.

— Сигурно има някой, който се бори срещу всичко това.

— Има — отвърна мъжът. — Поне така мисля. А може и да са легенда, бабини деветини, които разказват на децата вечер. Няма да се изненадам. Всеки един магьосник, когото съм срещал през живота си, е мразел смъртните. Смятам, че е наивно да мислим, че някъде има и магьосници, които се борят за нашата защита.

— Аз съм магьосница — отвърна Валкирия, — и ще се боря за вас. Поне докато съм тук.

Мъжът сви рамене.

— Ами тогава слез долу и спаси момичето.

Валкирия се поколеба.

— Онези са деветима.

— И са хванали просто едно смъртно момиче — кимна мъжът. — Едва ли си струва рискът.

Валкирия го изгледа напрегнато.

— Не това имах предвид. Имах предвид, че човек трябва да подбира битките, в кои го да участва. Да се хвърля долу презглава само ще ми струва живота и тогава наистина никой не би имал полза от мен.

— А сега кой има полза от теб?

— Нямам намерение да умирам заради някого, когото не познавам, при това в реалност, която не разбирам. Това дори не е моето измерение, за Бога!

— Права си. Никой не очаква от теб да си правиш какъвто и да било труд.

— Бездруго нямам шанс. Ако вашите Червени качулки са същите като нашите секачи, то дрехите им са неуязвими за всякаква магия. Срещу деветима магьосници няма да оцелея и две секунди — докато говореше, момичето отново хвърли поглед през прозореца. Един от Червените качулки мъкнеше по улицата младата жена, вече окована в белезници. Останалите заедно с Надзирателите, продължиха напред в противоположната посока и Валкирия ги изгуби от поглед. Младата магьосница обърна очи към Червената качулка и младата жена.

— От друга страна… — промърмори.

— Какво от друга страна?

— Може би имам шанс срещу един от тези — червените.

Тя направи крачка към вратата, но мъжът й препречи пътя.

— Не.

Валкирия повдигна вежда.

— Не?

— Не бива.

— Нали току-що каза…

— Казах го, защото не смятах, че изобщо ще се опиташ да направиш нещо. Имаш ли представа какво ще се случи, ако някой от Червените качулки бъде нападнат? Ще обърнат града наопаки, за да намерят виновника. Ще изтезават, ще убиват, ще си излеят гнева върху невинни хора. Не бива да се намесваш.

— Но това момиче…

— Тя е една от безбройните, които всяка седмица биват отвеждани направо от улицата. Не можеш да спасиш всичките, а ако спасиш един, ще влошиш страшно нещата за всички нас, останалите.

— Значи никой нищо не предприема? Как очакваш нещата да се променят, ако не сте готови да отстоявате правата си?

Мъжът се разсмя.

— Аз не очаквам нещата да се променят! Така е устроен светът и толкова. Онези, които владеят магията, властват и живеят вечно, а онези, които не притежават магически сили, работят и загиват. Мислиш ли, че във Франция положението е по-различно например? Или в Англия? Или в онова, което е останало от Америка? Навсякъде е същото — гласът му се смекчи. — Виж, благодаря ти, че искаше да опиташ да помогнеш. Оценявам го, макар че вече се съмнявам, че си магьосница, а не някаква луда.

Валкирия щракна с пръсти и оплешивяващият се дръпна рязко от появилото се в дланта й огнено кълбо.

— Окей — избъбри. Магьосница си.

Момичето угаси пламъците.

— Тъй като не си от тук — продължи мъжът, — трябва да се опиташ да се прибереш у дома колкото можеш по-бързо, преди да си направила нещо, което да навлече тежки последици за всички нас, на които ще ни се наложи да останем тук.

Момичето въздъхна.

— Прав си. Ще ми трябва помощ обаче. Един маневрист ме изпрати тук и сега ще ми трябва друг, за да ме прати обратно.

— Не знам какво е това „маневрист“, но може би трябва да откриеш Съпротивата и да провериш дали те не познават някой такъв.

— Това ли са магьосниците, които защитават смъртните?

— Да. Но не знам къде се крият.

— Леле — отвърна Валкирия. — Много ми помагаш.

Мъжът сбърчи чело.

— Никак даже не ти помагам.

— Вярно. Употребих сарказъм. Нямате ли сарказъм във вашата реалност?

Мъжът не отговори и момичето направо пребледня.

— Господи Боже. Няма сарказъм? О, горките хора!

— Не знам какво означава тази дума.

— Сарказъм? Вид шега, при която казваш едно, а имаш предвид съвсем друго.

— Аз… Пак не разбрах.

— Няма проблем, не е нужно — момичето го потупа по ръката. — „Сарказъм“ просто означава, че към момента аз съм най-остроумният човек на света.

Поеха обратно към стълбите, като този път водеше Валкирия. Цялата сграда скърцаше под стъпките им. Момичето сложи ръка на перилата, понечи да стъпи на първото стъпало и чу как мъжът зад гърба й ахна.

На долната площадка стоеше Червена качулка.