Дерек анди
Царството на злото (30)

29.
Всичко се изяснява

Дружките на Дорън Пърсел бързо бяха идентифицирани като Китана Келауей и Шон Макин, и тримата на по седемнайсет години, и тримата ученици в гимназия „Сент Брендън“. Родителите им не ги бяха виждали от дни, никой друг от приятелите или роднините им нямаше вест от триото. Групата им имаше и четвърти член — момиче на име Елси О’Брайън. Тя също беше изчезнала безследно. На Валкирия не й пукаше особено за нея. В края на краищата, Елси О’Брайън не се беше опитала да я нарита до смърт.

Не помнеше много от последната част от побоя. Болката се забиваше като назъбени шипове в мозъка й, изтривайки спомените за това чий ботуш я изрита най-напред, кой от тримата я рита най-много и колко дълго самата тя успя да издържи, преди мракът да замъгли погледа й. Спомняше си обаче ясно момента, в който въздухът наоколо цял затрепери и припука остро, спомняше си и как Дорън и Шон отхвърчаха от нея и се блъснаха едновременно в Китана. Горе-долу ясен в паметта й беше и Скълдъгъри, който я вдига на ръце, докато задната врата на ремонтирания магазин изхвърча от пантите си. Беше припаднала преди скелетът да се издигне във въздуха и се върна в съзнание едва когато вече се бяха прибрали в Убежището.

Закърпи я Ревъри Синекдох — лекарка от Убежището, която цяла потръпваше всеки път, когато доктор Най я доближеше. Самият Най работеше върху Скълдъгъри, предизвиквайки особеното раздразнение на скелета. Нараняванията, които Китана му беше нанесла, бяха обострили предишните му рани — нахапаните от върколака кости. Затова сега му се налагаше да лежи кротко и да остави Най да върши чудесата си. И така, Скълдъгъри лежеше и почти не се оплакваше.

Ревъл се отби да ги види при първа възможност, чу стоновете на скелета, не посмя да иде при него и остана при Валкирия.

— Търсим ги — рече й. — Магьосници кръстосват града, изрично инструктирани да не се доближават до тримата, освен ако не е крайно наложително. Как си?

Момичето дъвчеше от болкоуспокояващите листа.

— Бясна — отвърна. — Взеха ми куртката. Ами свидетелите?

Ревъл издиша тежко.

— Стараем се — отговори. — Джофри и Филомена работят по въпроса, пратили сме екипи да почистят и да възстановят щетите, но… Няма да те лъжа, Валкирия. Проблемът е много сериозен. Сбиването ви с тези трима смъртни ще бъде разглеждано като драстична грешка от ваша страна.

Валкирия го изгледа остро.

— Действахме по учебник, питай Скълдъгъри. Държахме се настрани до момента, в който изгубихме Дорън Пърсел от поглед. Скълдъгъри влезе след него в кафенето, там го е видял заедно с другите двама. Момичето, Китана, обиждало някаква случайна жена. Понечила да стопи плътта на лицето й и се наложило Скълдъгъри незабавно да се намеси. Следващото, което помни, е как изхвърча през витрината на тротоара. Тези тримата не са магьосници. Не знаят правилата, не се интересуват, че използват силите си на публични места и ако скоро не ги открием, нещата ще се влошат драстично.

— Надявам се неопитността им да работи в наша полза — отвърна Ревъл. — Те не знаят как да се крият и как да изчезват задълго. Просто тийнейджъри са.

— Аз също съм просто тийнейджърка. Нивата на мощност на способностите им са драстично по-различни от силите на когото и да било друг магьосник, който съм срещала някога. Аргедион ги е претоварил, те нямат нито подготовка, нито опит, но въпреки това едва не убиха Скълдъгъри. Той стреля срещу тях и те тримата дори не знаеха, че могат да създават защитно поле, докато то не се появи около телата им.

— Изглежда реагират инстинктивно. Скоро ще ги намерим.

Тогава Валкирия за първи път забеляза секачите, застанали на разстояние. Сбръчка чело.

— Ей, това… твои бодигардове ли са?

Ревъл се свъси.

— Следват ме навсякъде. Където и да отида, съм под непрекъсната охрана. Виж, Гастли си шари необезпокояван навсякъде, но аз?

— Е — рече момичето, — ти си Върховният маг все пак. Важна фигура си. Какво каза Мист, когато й съобщи, че единствен поемаш контрола върху секачите?

— Не много, но тя по принцип говори малко. Нямам представа дали знае, че я подозираме като замесена в нападението над нас с Гастли. Тоя проклет воал крие изражението й. Но, хей, вие все пак донесохте и добри новини. Разгадали сте кой е убил Кристоф Ноктюрнъл.

— Лесна работа. Отключената врата, рана от меч. Убила го е Танит.

— А някаква представа да имате защо го е направила?

— Вероятно заради това, че той изпрати оная женица да убие мен. Танит ме пази ревностно, по някакви си нейни си причини.

— Тъй — отвърна Ревъл. — Като оставим настрана дръзкия пробив в нашата охрана, все пак това е един решен случай. Остават още два. Докарахме ви Сила Надир, в арестантска килия е, ако искате да говорите с него и да го накарате да прекрати скоковете ти между измеренията. А ако Ламент и дружките му някога докарат работата си в мазето докрай, няма да имаме и повече откачени смъртни, следователно и Върховният съвет ще ни се махне от главата.

— Виждаш ли? Нещата вече се подреждат.

Ревъл се усмихна против волята си.

— Сега те оставям. Имам да се главоболя с още куп работи. Бих искал да ти кажа, че имаш достатъчно време да се излекуваш спокойно, но…

— Нямам нужда от време — усмихна се на свой ред Валкирия. — Готова съм за екшън.

— Така те искам — обърна се да си върви Ревъл. — А, да, и когато Скълдъгъри си стъпи на краката, бихте ли били така добри да се отбиете долу при Ламент да проверите как вървят нещата?

— Готово.

— Ти си любимият ми детектив, това известно ли ти е?

— О, бас ловя, че го казваш на всички тийнейджърки.

Ревъл се разсмя и излезе, а секачите поеха от двете му страни.

Минута по-късно на Скълдъгъри му писна. Той стана и пое към вратата, оправяйки пътьом възела на вратовръзката си, а момичето изтича подире му. Разправи му всичко, което беше научила от Ревъл и двамата поеха към работната зала на Ламент, но първо се отбиха в ареста. Сила Надир дори не вдигна глава, когато влязоха при него.

Скълдъгъри седна срещу него на масата за разпити, Валкирия се подпря на стената. Скелетът затропа в ритъм с пръсти по плота пред себе си. Надир наклони глава, сякаш раздвижваше схванатия си врат и най-сетне вдигна очи.

— Виж ти — рече — Скелетът-измамник и помощничката му. Защо изобщо съм тук?

— Тук си, защото имаш право на избор — отвърна Скълдъгъри. — Хамър Лейн затваря, затова те прехвърлят в друг затвор. Ако ни сътрудничиш, може да уредя да те пратят в Кийл или във Фъншог. Ако ли пък не, заминаваш право в Ямите.

Сянка премина по лицето на Надир.

— Не би ме пратил там. Не можеш. Вярно, убил съм неколцина, но… Не можете за това да ме пращате в…

— Можем — отговори Скълдъгъри — и ще го сторим. Освен ако не сътрудничиш.

— Как?

— Поправи онова, което си сторил с Валкирия.

Надир го изгледа продължително, после премести очи върху момичето.

— Моля?

— Поправи го — повтори скелетът.

— Какво да поправя?

— Не си помагаш.

— Слушай, представа си нямам какво искаш от мен да направя или да поправя. Кажи ми какво е и ще го направя веднага.

— Извършил си маневра с мен — обади се Валкирия.

Лицето на мъжа се изкриви.

— Няма такова нещо.

Скълдъгъри се изправи.

— Давай да си вървим.

— Чакай! — избъбри Надир. — Чакай само една секунда. Кажете ми какво смятате, че съм направил.

Скълдъгъри не седна обратно, но и не излезе от стаята.

— Когато нападна Валкирия в Хамър Лейн, си й приложил някакъв вид отложена във времето маневра.

— Не знам за какво…

Скълдъгъри пристъпи към вратата.

— Окей! — викна Надир. — Окей, добре, нападнал съм я, казвате, добре, съгласен съм. Не си спомням да съм го правил, но все пак току-що ме бяхте освободили от машината, така че добре, да, може и да съм я нападнал.

— Какво точно си ми направил? — попита момичето. — Ръката ме боля няколко дни, после внезапно се оказах в друго измерение. Двайсет минути по-късно се върнах обратно тук.

В очите на Надир внезапно блесна вълнение и той приседна напред на стола.

— Как беше там, на другото място? Явно е имало атмосфера, годна за дишане, но какво още? Имаше ли животни? Имаше ли хора?

— Никога ли не си бил там?

— Не — отвърна затворникът. — Господи Боже, не. Да напипаш честотата на друго измерение е едно, но реално да пътуваш до там… Ами ако въздухът е отровен? Ами ако при преминаването се озовеш в сърцето на вулкан? Ами ако в това измерение няма планета, на която да стъпиш? Има си причини маневристите по света да сме толкова малко, сещаш ли се? Повечето от нас са вече прах в някоя изкривена алтернативна реалност, в която законите на физиката действат на обратно. Но измерението, в което съм те пратил, явно е било годно за човешко обитание. Това е невероятно. Знаеш ли каква рядкост е подобен случай? Ти си открила неизвестна досега реалност!

— И ти си тоя, който ме прати там — отговори момичето. — Как?

Надир кимна.

— Така, значи. Феноменът се нарича „ехо“. Случва се, когато една маневра не сработи веднага. Вместо една драстична мигновена маневра си получила ехо от маневра. То отеква ли, отеква, усилва се все повече и повече, и когато достигне определена честота, ти маневрираш и се прехвърляш другаде.

— Ще се повтори ли?

— Зависи. Колко пъти се е случило досега?

— Отидох и се върнах.

Надир се поколеба.

— В такъв случай, да, ще се повтори.

— Спри го — обади се Скълдъгъри.

— Не мога. Ехото вече вибрира вътре в нея. Аз вече нямам нищо общо. Ще спре от само себе си. При случай като нашия, обикновено се преживяват шест до осем повторения на ехото, след това то отслабва и вече не може да те засегне. Вече си извършила две пътувания, сега ти остават още някъде между четири или шест и край.

— Някъде между четири и шест? — попита Скълдъгъри. — Значи може да не са четен брой? Може да не са четири или шест пътувания, може да се окажат три или пет. Това значи, че е възможно тя да се прехвърли в алтернативната реалност и да си остане затворена там завинаги.

— А, да, вярно — отвърна Надир. — За това не се сетих.

— Кога ще се прехвърля отново? — попита Валкирия.

Надир сви рамене.

— Ехото само си наглася ритъма.

— Ако детектив Каин се прехвърли чрез маневра в другата реалност — рече Скълдъгъри, — и не се върне обратно в приемлив срок, ще трябва ние да отидем при нея. Ти ще ни заведеш.

Надир се облегна назад на стола.

— Ще ви заведа значи? Като неделима част от евентуалната спасителна мисия, аз може да имам едно-две условия, с които ще искам да се съобразите. Ще ви уведомя, когато съм готов с тях — и той се захили подигравателно.

Скълдъгъри положи длани на плота на масата и се приведе напред.

— Чувал си за мен. Чувал си за нещата, които съм вършил.

Усмивката понамаля.

— Е, и?

— Историите, които си слушал, са нищо в сравнение с истината, а истината ще е нищо в сравнение с онова, което ще ти причиня, ако нещо се случи с Валкирия. Аз съм най-лошият враг, който някога си си създавал, Сила. Погледни ме и ми отговори искрено. Вярваш ли ми?

Надир преглътна.

— Вярвам ти.

— Хубаво.

Оставиха Надир в килията и поеха към залата с Усилвателя.

— Не трябва да слизаш в подземните коридори — каза Скълдъгъри. — Когато маневрираш, фактически оставаш на същото място, само че сменяш измерението. Не се знае дали в другата реалност на това място съществува Убежище. Ако не съществува, ще се окажеш погребана под скали и пръст.

— А ако съм на повърхността може да се окажа върху покрив, дърво или върху човек. Опасно си е при всички случаи.

— Така е, но…

— Продължаваме да действаме, все едно всичко си е нормално — отвърна момичето. — Налага се. Твърде много работа имаме, за да си позволим друго. Ето какво, когато Ламент подкара Усилвателя и когато Дорън, Китана и Шон са оковани в някоя килия, двамата с теб ще намерим някое хубаво и безопасно място, където ще остана, докато ефектът от маневрата отмине. Окей?

— Докато отмине напълно. Дори и седмици да са.

Момичето кимна.

— Ще си взема някоя голяма книга с дълги думи в нея.

— Става — отвърна скелетът. — А ако междувременно маневрираш и аз не съм наблизо, просто остани на място, по възможност се скрий, пази се и не се забърквай в неприятности, докато изчакваш да се върнеш обратно. Ще се справиш ли?

— Аз? Да не се забърквам в неприятности? Няма проблем, ама никакъв.

 

 

Усилвателят пулсираше като сърце, скрито някъде дълбоко под земята, по електрическите вени под обшивката му ритмично преминаваха потоци топла, нежна светлина. Белият диск, доскоро легнал в основата му, сега висеше на сантиметри над земята, поддържан там от неизвестна сила, оформяйки по този начин повдигната платформа, която Ламент наричаше „подиум“.

Ламент и останалите работеха в пълно мълчание по разкачането на Куба от Бурята в пирамидата, която досега го захранваше с енергия. Може само Ламент и Калвин да бяха инженерите на групата, но Ленка Базаар и Върнън Плайт убедително доказваха, че не падат по-долу от който и да било магьосник-учен. Валкирия реши, че може би това е резултатът след трийсет години живот под планината.

Ревъл редовно се отбиваше в помещението, наречено вече Залата на Усилвателя, жаден да чуе новини за напредък, но Ламент не позволяваше да му припират. Кубът щеше да бъде прехвърлен към Усилвателя, само когато бъдат взети всички предпазни мерки. Валкирия ги гледа мълчаливо как работят, докато се отегчи. Което стана доста бързичко.

После тръгна да поразгледа наоколо. На етажа вече беше прекарано електричество и отопление, така че не беше толкова влажно и тъмно, но все още си беше доволно занемарено. Докато се разхождаше по коридорите, момичето мислеше колко ли още тайни тунели е подминала. В края на краищата, Роърхейвън беше известен с множеството си тайни.

— Как се чувстваш? — обади се Скълдъгъри иззад гърба й.

Валкирия се обърна да го погледне и разтвори ръце.

— Чувствам се страхотно. Защо, не изглеждам ли също толкова страхотно?

— Изглеждаш чудесно — рече скелетът. — Може би само малко премръзнала.

Валкирия се вкисна и плъзна длани по голите си ръце.

— Не мога да повярвам, че тая пача ми взе куртката. Следващия път като я видя, ще й размажа физиономията.

— Бая те поступаха.

— И по-лошо съм виждала.

— Дали?

Валкирия сви рамене.

— Не беше нещо, с което да не мога да се справя. Ами ти?

— Пострада единствено гордостта ми.

— Да. Трима аматьори. Доста конфузно ще да ти е било.

Скелетът наклони глава по маниера си.

— Конфузно за мен, но не и за теб?

— Не съм аз човекът със съсипаната репутация.

— Мисля, че легендата за мен ще оцелее. Подценихме ги и това се оказа сериозна грешка. Магията се е преплела плътно с техните инстинкти и рефлекси — не им е нужно да знаят как се прави нещо, просто го правят. Следващия път ще бъдем готови.

— Следващия път ще й размажа физиономията.

Скълдъгъри кимна одобрително и я загледа внимателно.

— Виж, с всички тия събития от последните дни, така и не ни остана време да си поговорим за Флетчър.

Момичето се засмя.

— Че кога изобщо с теб сме си говорили за Флетчър?

— Май никога — призна скелетът, — но пък сега ти не го беше виждала отдавна, а той се яви малко неочаквано, а си има и приятелка…

— Откъде знаеш, че си има приятелка?

— Той ми каза.

— О. Да, има си приятелка. Мила е. Майра се казва.

Скълдъгъри кимна и не каза нищо повече.

Валкирия повдигна вежда.

— Какво?

— Как те кара да се чувстваш този развой на събитията?

— Ние сериозно ли си говорим за това какво чувствам към бившето си гадже? Нима нямаме по-важни задачи, с които да си запълним времето? Нямаме ли убийства за разкриване?

— Просто ми се стори, че имаш нужда да си поговориш с някого, това е.

— Добре съм. Боже мили, чувствам се страхотно. Все пак той не е любовта на живота ми. Скъсахме, сега той си има нова приятелка, така стават тия неща.

— Ти си нямаш нов приятел.

— Благодаря ти, че услужливо изтъкваш този факт.

— А и Ханзард Крей май не се интересува от теб.

— О… Боже… Може вече да спреш да ми помагаш да се почувствам по-добре.

— Не, аз само да ти кажа, че… Ако в момента се усещаш някак си… непривлекателна…

— Моля?!

— Не исках да кажа „непривлекателна“ — бързо се поправи Скълдъгъри. — Исках да кажа, че ако смяташ, че цял живот ще си останеш сама…

— Не смятам така — отговори Валкирия. — Изобщо не смятам така. Но в момента съм сама. В момента определено съм сама. Смяташ, че цял живот ще остана сама, така ли?

— Изобщо нямах предвид това.

— Какво тогава имаше предвид? За Бога, Скълдъгъри, просто ми кажи. Бъде честен с мен. Флетчър е преодолял раздялата ни, Ханзард не ме харесва… — тя зарови лице в шепите си. — Господи, на седемнайсет години съм и никой никога няма да ме обича. Ще остана сама до края на живота си. Пропуснах шанса си. Пропуснах шанса си да бъда щастлива. Аз съм стара мома. Господи Боже…

Скълдъгъри разтвори примирено ръце.

— Подиграваш ми се.

Валкирия откри лицето си.

— Ами много ясно.

— Просто се опитах да проявя разбиране.

— Не ми трябва да ме разбираш, Скълдъгъри. Трябва ми да си надменен, безотговорен и арогантен. Затова те обичам. Затова се съгласявам да се мотаем заедно.

— Благословен съм значи.

Момичето се ухили.

— Ти също ме обичаш. Признаеш ли си го, всичко ще бъде наред.

— Канят се да скачат Куба към Усилвателя — изрече внезапно скелетът, обърна се и закрачи назад.

Момичето го последва.

— Не можеш да избягаш от чувствата си.

— Да, но мога да се отдалеча от тях физически.

Валкирия се засмя и някъде иззад гърбовете им блесна синя светлина. Двамата детективи се обърнаха. Изпъкнала стена от прозрачна синя енергия препречваше изцяло коридора зад тях. Валкирия сбърчи чело.

— Това пък какво е?

— Силово поле — отговори скелетът, побутвайки стената с пръст. Тя засъска тихо при докосването му. — Съдейки по формата, е сферичен щит, пресичащ подове и стени и формиращ кълбо с определен епицентър.

— Хубаво — отвърна момичето. — Значи сме затворени в голяма топка.

Закрачиха отново.

— Сигурно Ламент го е активирал — предположи скелетът. — Да се надяваме, че е някаква предпазна мярка, а не нещо по-сериозно — забави крачка. — Чакай. Чу ли това?

От съседния коридор се надигнаха гласове. Детективите се прокраднаха напред и надникнаха зад ъгъла.

Силовото поле препречваше далечния му край и държеше вън от него цяла тълпа хора, които се опитваха да го преминат, като го атакуваха с всяка налична магия. Ламент стоеше от вътрешната страна на полето и ги наблюдаваше. Изглеждаше по-висок от обикновено. На Валкирия й трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че той всъщност се носи няколко сантиметра над земята. Той бавно се обърна и момичето видя, че пръстите на обутите му в сандали боси крака сочеха надолу и почти докосваха пода. После се понесе плавно към Залата на Усилвателя, а Скълдъгъри и Валкирия се скриха бързо, преди да ги е видял.

Валкирия измъкна телефона и набра Гастли.

Той вдигна на секундата.

— Къде сте? Имаме проблем.

— Знаем — прошепна момичето. — Ние сме вътре в проблема.

— Зад силовото поле ли сте? Скълдъгъри с теб ли е?

— Да. Чува те в момента. Какво става?

— Ламент ни накара всички да напуснем, каза, че следващата фаза от работата може да се окаже опасна и в следващия момент зад гърба ми се появи силовото поле. Обръщам се и го виждам от другата му страна, носи се из въздуха, затворил очи, и се скъсва да се извинява.

— За какво да се извинява? — попита Скълдъгъри. — Какво точно ти каза?

Гастли заговори напрегнато:

— Каза, че той и хората му не са дошли тук, за да продължат да държат Аргедион затворен. Каза, че са дошли да го освободят.