Дерек анди
Царството на злото (43)

42.
Събиране на резултатите

Гастли стоеше пред огледалото в робата на старейшина. Мразеше я. Мразеше я толкова много, че искаше да я нареже на парчета, да я прекрои в нещо модерно, нещо, заслужаващо си обличането или поне в нещо екстравагантно и стилно. Сега обаче просто смъкна робата, метна я на бюрото си и разтърка очи. Върховен маг Стром беше в арестантска килия, Скълдъгъри и Валкирия приключенстваха между измеренията, Китана и приятелят й продължаваха да сеят хаос, а цяло крило от Убежището беше недостъпно, благодарение на Ламент и хората му.

Като се добави и фактът, че практически непобедимият Аргедион се скиташе на свобода, провеждайки шантавите си експерименти, резултатът от цялата тази ситуация беше, че напоследък Гастли изобщо не си доспиваше.

Липсваше му старото легло. Липсваше му шивачницата. Липсваше му онзи живот, в който хората не тичаха при него за щяло и нещяло и не очакваха от него решения. Беше шивач, а не лидер. Единствената причина, поради която изобщо се беше съгласил да поеме поста, беше, че се надяваше да получи достъп до възможността и ресурсите да издири и излекува Танит Лоу. Но ето ти на, толкова време вече беше минало, а той не се беше приближил до тази цел и на сантиметър.

Избра си вратовръзка, сложи си я, пристегна възела, после го подръпна още веднъж, за да го отхлаби.

Дори не беше виждал Танит след онази вечер при буса не предната, а по-предната Коледа. В един момент си говореха, после сякаш го удари гръм, а след това — пълен мрак. Когато беше дошъл на себе си, Танит вече беше избягала, обладана от Останката. Беше го заболяло истински, когато се разбра, че преди дни е влизала тайно в Убежището, за да убие Кристоф Ноктюрнъл в килията му, а дори не се беше отбила да каже едно „здрасти“ на Гастли.

Знаеше, че не трябва да се разстройва от това, но разочарованието беше по-силно от него.

Закопча елека си и нави ръкавите на ризата — еднакъв брой загъвания на всеки ръкав. В края на краищата, добрият външен вид не можеше да бъде оставен на случайността. Може и да беше обезобразен, но това не беше причина да се изоставя. Поне белезите му бяха симетрични. На вратата се потропа. Гастли отвори.

— Смъртните — рече Типстаф. — Будни са.

Гастли хукна, настигна Ревъл на долните етажи. Двамата зърнаха Елси, Гастли я грабна пътьом за ръката, за да е сигурен, че няма да я изгуби някъде. Когато стигнаха карантинната зона на Медицинското крило, там вече се беше събрала малка тълпа. Гастли си проби път напред, водейки Елси със себе си.

Смъртните стояха прави в единия край на залата, изпънати като свещи, с очи, втренчени в една точка накъде напред. Доктор Синекдох поклати глава.

— Това не би трябвало да се случва рече. — Дълбоко упоени са. Не би трябвало да могат да си отворят очите, камо ли да станат от леглата.

Ревъл пристъпи до най-близката смъртна жена и помаха пред очите й.

— Не реагира — отбеляза. — Това някакъв сомнамбулизъм ли е?

— Може би — отвърна Синекдох. — Искам да кажа, да, сомнамбулизъм, но защо се проявява? Нищо особено не е станало. Няма промяна в средата им. Всичките просто седнаха в леглата едновременно. Всичките.

— Елси? — обърна се към момичето Гастли. — Ти добре ли си?

— Тук има още някой — прошепна Елси. — Усещам го.

— Аргедион?

Елси кимна.

— Усещам присъствието му, както усещам и присъствието на Шон. Аргедион е близо. И приближава все повече.

— Върховен маг — рече Гастли, — Аргедион идва насам. Трябва да ви скрием на безопасно…

— Не — прекъсна го Елси.

— Какво не? Не идва насам?

Момичето поклати глава.

— Аргедион е тук.

Аргедион стоеше в отсрещния край на помещението.

— Здравей, Елси — поздрави той.

Магьосниците и секачите, които се втурнаха към него, се изпариха във въздуха, преди да са направили и две крачки. Гастли остана само с Елси, Ревъл, Синекдох и Типстаф.

Ревъл бавно се огледа и се обърна към Аргедион.

— Какво направи с хората ми?

— Пренесох ги на няколко километра от тук — отвърна белият магьосник. — Не съм ги наранил, не бой се. Аз съм пацифист, забрави ли?

— Какво правиш тук?

Аргедион се усмихна.

— Първата група от опитни субекти изпълни задачата си — рече. — Дойдох да събера резултатите.

Той бавно се заразхожда из редиците смъртни. Гърдите на всичките пациенти засветиха, горещи кълба светлина се отделиха от тях, понесоха се във въздуха и потънаха едно по едно в тялото на Аргедион, докато той бавно пристъпваше. Когато светлината напуснеше съответния смъртен, той рухваше на пода. Синекдох понечи да изтича при тях, но Аргедион вдигна ръка и я спря.

— Те са добре — каза й. — Просто спят. Когато се събудят, ще си бъдат отново нормални хора — такива, каквито са си били преди.

Ревъл притегли Синекдох назад, към Елси и Гастли.

— Вземаш си магията обратно?

— Да. И така поемам и цялата информация, която магията е натрупала в себе си. Как се отразила на съответния човек, какво е развила у него, как го е наранила.

— Защо? — попита Синекдох. — За да можеш следващия път да им дадеш точната доза?

Аргедион се усмихна.

— Точно затова, мила ми докторке. Не искам хората да започнат да откачат, нали така? Първият път непредвидимото поведение беше една тъжна необходимост, но ви уверявам, че когато големият ден настъпи, нещата ще са напълно изпипани.

Стигна до края на редицата и последният от смъртните рухна. Аргедион въздъхна.

— Чувствам изтръпване.

Подмина всички магьосници на вратата и закрачи по коридора. Ревъл и останалите го последваха.

— Не се хабете да ме убеждавате, че това, което правя, е лошо — рече им Аргедион — Скълдъгъри и Валкирия се постараха в това отношение, но аз не си промених мнението. От друга страна, струва ми се, че започнах да променям тяхното мнение…

— Силно се съмнявам — отбеляза Ревъл.

Аргедион сви рамене.

— Значи просто така ми се иска.

Качиха се по стълбите, служещите в Убежището се дърпаха от пътя им, когато видеха Аргедион. Той погледна назад към Елси и се усмихна.

— Ти не прегърна силите си със същото желание като приятелите ти.

— Аз… не исках да наранявам никого — отвърна момичето.

— Разбира се, че не искаш. Защо би искала подобно нещо? Ти не си варварка.

— Останалите нараняваха хора.

Аргедион тъжно кимна.

— Знам. Видях. Разстройващо, нали? Но те ще се научат. Това е едно от прекрасните качества на човечеството като цяло: способността му да се учи от грешките си.

— Не смятам, че трябваше да ни даваш подобни сили.

— Но вие бяхте идеалните субекти. Отговаряхте напълно на изискванията ми. Трябваше да видя как магията ще се отрази на обществото като цяло. Вие четиримата притежавахте всички качества, които търсех в онзи момент — правилна динамика на отношенията в рамките на групата, правилната доза напрежение, междуличностна лоялност, приятелство. Дали групата ви беше съвършена? Не. Но когато всичко приключи, вие ще ми осигурите отговорите, които търся, и после ще знаете, че сте помогнали светът да се превърне в едно по-добро място.

Напуснаха Убежището, излязоха на чист въздух и тогава Аргедион се закова на място.

— Здравейте — поздрави.

Ламент и неговите магьосници висяха във въздуха пред него. Очите им бяха отворени.

— Не можем да те оставим да си тръгнеш — каза Ламент. — Прекалено опасен си. Трябва да бъдеш спрян.

Аргедион ги загледа.

— Трябва да призная, че съм впечатлен. Знаех, че съществува възможност да се освободите от властта ми, но не знаех, че ще успеете да го сторите толкова скоро. Браво, приятели.

— Съжаляваме за онова, което ти сторихме преди трийсет години — продължи Ламент. — Решението не беше взето лесно. Но събитията от последните дни доказват, че сме били прави да се боим от теб.

— Не ви се сърдя — отвърна Аргедион. — Гнездих в съзнанията ви от години. Вие всички сте част от мен и аз ви обичам заради това.

— Благодаря, Аргедион. Но не можем да ти позволим да продължиш започнатото.

— Вие не можете да оцелеете без мен, Тайрън. Нито един от вас. Магията ми ви поддържа живи от десетилетия. Трябва да сте наясно, че ако се опитате да ме спрете, ще се провалите.

— Трябва да опитаме — отвърна Ламент.

— Разбира се — усмихна се Аргедион и също се издигна във въздуха, а четиримата магьосници от планината го обкръжиха и между тях започнаха да припукват енергийни потоци.

— Чест беше за мен, че ви познавах — каза Аргедион. Вълна от светлина се люшна встрани от него и Ламент и хората му паднаха на земята.

Гастли изтича и коленичи до Ленка. Очите й бяха отворени. Не дишаше.

— Какво стори? Какво им направи?

— Взех си обратно силата, която им бях дал — отвърна Аргедион.

Лицето на Ревъл се изкриви от ярост.

— Ти ги уби.

— Те възнамеряваха да използват собствената ми магия срещу мен. Това не беше избор, който направих, а избор, който ми беше даден. В известен смисъл те ми бяха приятели и умряха спокойно.

— Бяха убити. Ти ги уби.

— А те ме държаха затворен, при все че не бяха сторил нищичко — отговори Аргедион и за първи път Гастли чу каменна нотка в гласа му.

Аргедион затвори очи, след миг ги отвори отново.

— Моля за извинение. Нямах намерение да се сопвам така. Просто току-що изгубих четиримата си единствени приятели в целия свят. Разстроен съм.

Той се заиздига нагоре и още нагоре, докато изчезна.