Дерек анди
Царството на злото (32)

31.
Каръл

Валкирия се чувстваше странно. Някак притихнала. Не че преди усещаше Даркесата през цялото време, нито пък чуваше гласа й непрекъснато в дъното на съзнанието си, но сега ясно чувстваше, че част от личността й е внезапно и изцяло смълчана. Не беше честно. Аргедион сам го каза — Даркесата можеше да го победи. Но сега сякаш противникът на най-добрия майстор на ръкопашния бой в света го беше свалил със снайпер от разстояние и така го беше ликвидирал още преди да е започнала истинската битка.

Не че Валкирия искаше да се бие. Разбира се, че не искаше. Но ако се наложеше, искаше да бъде възможно най-силна. Искаше да може да победи всеки, който й се изпречеше. Искаше да може да смаже всеки враг. В това нямаше нищо лошо. Нямаше нищо лошо в това да иска да оцелее. Да победи. Да чувства могъщата сила да тече през тялото й.

Силата й липсваше. Беше свикнала да я има в себе си, да знае, че силата е готова за бой в ключовия момент. Липсваше й гласът в главата й. Независимо че се беше старала да не му обръща внимание, че се беше борила срещу него с всички сили, присъствието на този глас всъщност я беше окуражавало. Да се изправи срещу върколак? Трима биячи да я ритат до смърт? Нищо от тези неща не я беше притеснявало, защото дълбоко в себе си тя знаеше, знаеше, че е достатъчно просто в един великолепен момент да се предаде под натиска на Даркесата и да почувства отново могъществото.

Не сподели това със Скълдъгъри. Не се притесняваше, че той няма да я разбере, напротив — притесняваше се, че ще я разбере твърде добре. А тя не искаше това да става.

Сега обаче скелетът беше зает с нещо друго някъде из Убежището. Силовото поле беше пресякло някои от арестантските килии и присъствието му беше дезактивирало заключващите символи, които отнемаха магическите сили на затворените вътре. Осмина затворници бяха избягали, в това число и Сила Надир. Скълдъгъри не се зарадва много от този факт, но към момента го тревожеха други, по-важни неща.

Валкирия зърна Типстаф и тръгна подире му, просто защото нямаше какво друго да прави. Администраторът я заведе в малка зала с голяма маса, около която бяха насядали старейшините, Стром и Сълт. Типстаф поднесе на всички чай и бисквити. Никой не продумваше.

— Защо всъщност планът на Аргедион да е опасен? — наруши тишината момичето. Магьосниците я изгледаха неразбиращо. — Искам да кажа, разбирам, че нещата ще се променят, че светът ще претърпи драстична трансформация, но кои сме ние, та да твърдим, че промяната ще бъде за лошо?

Куинтин Стром заразбърква чая си.

— Ако всеки един човек по света внезапно развие магически способности — рече той, — мигновено ще настъпи бясна борба за надмощие. Ще се изправим пред възможността за създаване на нов световен ред и човешкото ще бъде погубено в стремежа на всяка нация да завладее върха и да властва над останалите.

— Милиони ще умрат — продължи Ревъл. — Милиарди. Убежищата не съществуват просто така, без причина. Ние контролираме хората си. Озаптяваме ги. Мнозина от магьосниците сами по себе си представляват оръжия за масово унищожение. Помисли какъв е светът ни сега — разкъсан, разделян от най-разнообразни религиозни и политически убеждения. Достатъчна е една малка група екстремисти и ще настъпи краят на човечеството.

— Значи просто трябва да обясним това на Аргедион — отвърна Валкирия.

— Този човек е живял затворен в сапунен мехур в продължение на трийсет години — обади се Гастли, — а преди това пак си е живял в мехур, само че по-различен, мехур, в който никой не е искал да причинява болка на никого. Той никога няма да успее да проумее умствената нагласа на хората на насилието.

— Искаш да кажеш — засече го Валкирия — на хората като нас.

Гастли я изгледа.

— Ние бихме живели в рая на Аргедион, ако това изобщо беше възможно. А може би дори е възможно, прекрасно е дори като си го представи човек. Но за да достигнем този рай, ще трябва да прегазим през едно цяло поколение мъртъвци. Цената, Валкирия, просто е твърде висока.

— Не можем да си позволим да бъдем идеалисти — намеси се и Ревъл, без да поглежда момичето. — Нашата задача е да запазим света такъв, какъвто е. Да оставим смъртните да си го променят. Те може да са непохватни и покварени, но в края на краищата, светът си е техен. Ние просто го защитаваме.

Вратата се отвори и влезе Скълдъгъри. Застана до Валкирия и свали шапката си.

— Нищо — съобщи. — Нито следа от Аргедион. Нямаме представа къде се е материализирал, долавящите не усещат нищо.

— Трябва да разберем кой е изненадващият му гост — отвърна Гастли. — Ако успехът на плана му зависи от Усилвателя и от този гост, трябва да направим всичко възможно да ликвидираме поне едното от тези две условия. Усилвателят е зад силовото поле, но този неизвестен гост може пък да е уязвим. С колко време разполагаме?

— Утре е четвъртък — отговори скелетът. — Имаме време до събота, докато Аргедион довърши експеримента си. Инфектирал е смъртните, които изловихме, само за да намери начин да зарази с магия цялото човечество. Току-що говорих с доктор Синекдох, но в състоянието на упоените в Медицинското крило няма никаква промяна след пробуждането на Аргедион.

— Ами Грета Дапъл? — попита Ревъл. — Ако е замислил всичко така, че да съвпадне с нейния рожден ден — един мил, но несъмнено психопатски жест — значи тя може би играе по-важна роля в цялата тази история, отколкото мислехме отначало.

Скълдъгъри кимна.

— Може би си прав. Жената не си е у дома, не отговаря и на мобилния си телефон. Пратих хора да я търсят. Ако я намерим, тя може да ни заведе право при Аргедион.

— И какво ще правим, когато го намерим? — обади се Сълт. — Какво изобщо бихме могли да направим срещу него?

Той погледна Стром, Стром погледна Ревъл, а той пък от своя страна погледна Скълдъгъри.

— Мисля по въпроса — отговори скелетът.

 

 

Пътуването обратно до Хагард сякаш беше безкрайно. Валкирия на два пъти заспива, но и двата пъти се буди от това, че главата й се удряше в стъклото на колата.

— Ох — рече тя втория път.

— Прощавай — каза Скълдъгъри. Пътуваха по черни пътища, вече беше мръкнало и черепът на детектива тънеше в пълна тъмнина. — Как се чувстваш?

— Не знам — отговори момичето. — Главата ми сякаш е празна. Той просто я… отряза от мен. С нея вече сме разделени.

— Ако това положение на нещата е постоянно, струва ми се, че трябва да празнуваме.

— Но Даркесата и Вайл може би бяха единствените ни оръжия срещу Аргедион — въздъхна момичето. — Какво ще правим сега? Нещата в този случай не са така ясни, както обикновено. Китана, Дорън, Шон, Сила Надир… това са все хора, с които сме свикнали да се разправяме. Убийци. Хора, които нараняват други хора. Но Аргедион… не е като тях.

— Аргедион е точно толкова опасен, колкото всеки друг, с когото сме се сблъсквали — отговори скелетът. — Може и да няма намерение да ни наранява физически, но целите, към които се стреми, са разрушителни. Трябва да се отнасяме с него като с враг.

— Ти би ли го убил? — попита Валкирия. — Той е миротворец, който просто иска да помогне на хората. А и няма никаква гаранция, че човечеството наистина ще се самоунищожи. Планът на Аргедион може да сработи, всичко да потръгне добре. Кои сме ние, та да казваме, че замисълът му няма да успее?

— Ти готова ли си да поемеш подобен риск?

— Просто… Цялата работа ме тревожи. Той иска да направи света едно по-добро място, а ние искаме да го запазим такъв, какъвто си е сега. Не ми звучи особено… героично.

— Трябва да поддържаме статуквото, Валкирия. Не е наша работа да променяме света. Това си е задача на смъртните.

— Значи би го убил?

Пауза.

— Смятам, че в резултат от реализирането на плана му милиарди човешки същества ще загинат. Да, бих го убил.

— Аз… не мисля, че бих могла.

Скелетът се обърна и я погледна.

— Не те карам да го правиш.

 

 

Бентлито спря на кея и Валкирия слезе. Едва минаваше десет вечерта, но тя се чувстваше напълно изтощена. Въздухът я повдигна до прозореца на стаята й и тя се прехвърли през перваза. В стаята нямаше никого. Момичето седна до бюрото си, отрупано с отворени учебници. Валкирия се прозя и в този момент влезе отражението й. Затвори вратата зад гърба си.

— Здрасти — рече му момичето.

— Здравей — отвърна отражението. — Май си имала тежък ден.

— Доста тежък.

— Къде ти е куртката?

Валкирия помръкна.

— Не ми се говори за това. Искам просто да си легна. Приключи ли с домашните ни?

Отражението завъртя глава.

— Имам работа за още половин час. Можеш ли да почакаш дотогава?

— Да, разбира се. Всъщност, мисля да изляза да се поразходя — момичето се изправи. — Ей, искам да ми кажеш мнението си по един въпрос.

— Готово — отвърна отражението и пристъпи към огледалото.

— Не — спря го момичето. — Имам нужда от мнението ти от гледната точка на отражение на мен такава, каквато бях при последната ни среща, а не такава, каквато съм сега. Ако знаеш онова, което знам аз в момента, твоята гледна точка ще бъде моята гледна точка, а аз не искам да чувам собствената си гледна точка. Искам твоята гледна точка.

— За когото и да било другиго подобна задача би била свръхсложна. Окей. По какъв въпрос искаш да си чуеш старата гледна точка?

— Аргедион се измъкна. Свободен е. Иска да превърнем всички смъртни в магьосници и да живее в царство на просветлението и добродетелта. Честно казано, звучи прекрасно, но според Скълдъгъри и останалите подобен план никога не би могъл да сработи и в края на краищата ще стане така, че всички ще се избием едни други. Но Аргедион е наистина могъщ и единственото средство, с което можехме да го спрем, беше аз да се…

— Да се превърнеш в Даркесата — довърши отражението.

— Да. Но вече не мога да го направя. Аргедион влезе в главата ми и я блокира напълно. Вече не мога да изригна и да се превърна в нея, на всичкото отгоре Аргедион взе и бронята на Скълдъгъри и я накара да изчезне. Не я е унищожил, защото тогава цялата й некромантска магия щеше да се върне обратно при Скълдъгъри, но при всички положения я е скрил.

— Разочарована си.

— Аргедион е силен най-малко колкото Даркесата. Имахме нужда от нея.

— Да имаш нужда от нея е опасно.

— Знам.

— Тогава можеше и да спреш Аргедион, до кой щеше да спре теб?

— Скълдъгъри. Поне така се надявах.

— И какво, той пък щеше да нахлузи бронята и да тръгне да се разправя с теб? След всичко, което стана последния път?

Валкирия се срина обратно на стола.

— Не знам. Да. Преди е успявал да ме озапти.

— Да, озапти те, обаче двамата с него помляхте „О’Конъл стрийт“. Ти се опита да убиеш хора. Опита се да свалиш хеликоптер. Ами Скълдъгъри? Сложи ли оная броня и той става убиец. Много добре го знаеш.

— Но последният път…

— Последният път беше една щастлива случайност — отговори отражението. — По някакъв начин той успя да овладее сам себе си и с приказки те накара да се върнеш. Но ако позволиш на Даркесата отново да те надвие, този път тя може да откаже да се скрие тихо и кротко.

— Е, то и без това Даркесата вече не е вариант.

— Тя никога не би трябвало да е вариант. Планът на Аргедион може и да се обърне срещу него, но какво да кажем за твоя план да пратиш по петите му двама убийци? Как ви нарекоха последния път? Разрушители? Да пратиш по петите му двама разрушителя? Съществува риск неговият план да свърши зле и в резултат да се възцарят смърт и разруха. Но, ако освободиш Даркесата, гаранцията, че хора ще умрат, е стопроцентова.

— Скълдъгъри щеше да ме спре.

— Не можеш да си сигурна.

— Имам му доверие.

— И точно там е проблемът.

— Какво? В какво е проблемът?

Отражението клекна и опря скръстените си ръце на коленете на Валкирия.

— Чайна веднъж ти каза, че, ако се наложи, Скълдъгъри ще те убие, без да му мигне окото. В името на мисията би пожертвал и теб, и всеки друг. Когато ти разбра, че си Даркесата, тази мисъл направо ти носеше облекчение. Знаеше, че ако нещата станат много лоши, можеш да разчиташ Скълдъгъри да ти пусне един куршум в мозъка и да ти попречи да убиеш родителите си.

— Това е смешно. Аз никога…

— Себе си можеш да излъжеш — спря я отражението, — но мен — не.

Валкирия побърза да си затвори устата.

— Но нещата се промениха — продължи отражението. — Връзката ти със Скълдъгъри се задълбочи и отлично си даваш сметка за това. Знаеш, че той би сторил всичко за теб, и точно това е проблемът. Валкирия, скелетът би пожертвал целия свят, за да те спаси.

— Не може да съм сигурна в това.

— Не — отвърна отражението. — Но го подозираш.

— Той няма да ме остави да унищожа света. Просто няма да ми позволи.

— Навярно няма. Но ще изгуби време. Ще се усъмни в самия себе си. Ще започне да търси друг начин да те спре, начин, при който няма да те нарани. Когато му се отвори един-единствен шанс да натисне спусъка и да те ликвидира, той няма да го стори и така ще закъснее фатално. Вече не можеш да разчиташ, че Скълдъгъри ще те спре, когато се наложи. В момента ситуацията е вие двамата срещу целия свят. Ти обаче нямаш нужда от това. Имаш нужда той да държи пръста си на спусъка, а пистолета — опрян в главата ти. Трябва да си благодарна. Че Даркесата вече не е вариант. Ако я беше освободила, нямаше начин нещата да не завършат зле.

Валкирия въздъхна.

— И как се предполага да разбера какво трябва да направя?

— Не се предполага — отвърна отражението кротко. — Ти си на седемнайсет години. Предполага се да се занимаваш с училище, с бушуващи хормони и с малоумни родители. Предполага се постепенно да откриваш коя си като личност.

— Но аз вече знам коя съм — отвърна Валкирия. — Аз съм разрушителка.

 

 

Преоблече се. Вън беше още топло, така че момичето навлече чифт дънки и нова тениска, и тръгна да се разходи край кея, заслушана в тъмните вълни, които се разбиваха в скалите. После се обърна и пое към Хагард. Подмина ресторанта за бързо хранене, който беше изникнал на мястото на затворилия „Пица Палас“. Видеотеката до него също вече я нямаше. Много неща се бяха променили през последните пет години.

Каръл Еджли излезе от ресторанта за бързо хранене, стиснала хартиен плик, от който се издигаше апетитна пара. В следващия миг зърна Валкирия и скри плика зад гърба си.

— Здрасти, Стефани — поздрави. Цялата се беше изчервила.

Валкирия й се усмихна.

— Ей, здрасти, Каръл! Божичко, това ухае страхотно.

— Ъм, искаш ли… Искаш ли да си ги разделим?

— Моля те, нали нямаш нищо против? Ще си взема само едно-две.

Каръл се поколеба, после протегна плика и го отвори. Предложи първо на Валкирия, която си грабна шепа горещи пържени картофки. Стомахът й изкъркори; усети, че е прегладняла. Но все пак подуха върху картофчетата, за да изстинат, преди да ги хапне.

— Толкова са вкусни!

Каръл се усмихна и също си взе картофки. Повървяха заедно до ъгъла на „Мейн стрийт“, където пътищата им се разделяха.

— Как са нещата при вас? — попита Валкирия.

— Добре — отвърна Каръл. — Екстра.

— Как е майка ви?

— Добре. Вече членува в един клуб по бридж.

— Не знаех, че харесва бридж.

— Не го харесва, но откакто двете със сестра ми започнахме да те защитаваме при всеки разговор, мама има нужда от по-голяма група от хора, към които да изразява неодобрението си.

Валкирия си взе още картофки и се ухили.

— Виж, ако това ще ви улесни живота, винаги можете да се върнете към предишната позиция и отново да се съгласявате с нея по всеки въпрос.

— Не. Изключено. Това време отмина. Виж само колко неща сме пропуснали, и то защото бяхме твърде заети да бъдем егоистки. Гордън избра теб да преживееш всички тези истински приключения. Спокойно можеше да избере и нас, ако бяхме по-мили, по-готини или, де да знам, по-щастливи. Сякаш мама ние дресирала да бъдем нещастни. Татко ни разглези, мама ни даваше лош пример и погледни докъде се докарахме. А виж твоите майка и татко. Те са готини и забавни, и чудновати, и искрени. Искрени са, нали разбираш? Мама не е искрена.

Повървяха още малко, Каръл дъвчеше картофки, а Валкирия не отделяше поглед от нея.

— Тя не е чак толкова лоша.

— Не — отвърна Каръл. — Не е, разбира се. Тя ми е майка и аз я обичам, но определено не е добър човек. Може би смяташ, че с Кристъл не разбираме това, но не си права. Отлично разбираме.

— Не знам какво да ти кажа — призна Валкирия. — Не искам да се съгласявам с теб, защото би било гадно. Но не мога и да споря искрено…

Каръл се засмя и Валкирия също се усмихна.

— Никой не е съвършен — продължи Валкирия. — Моите родители също могат да бъдат точно толкова дразнещи, колкото всички други.

— Но са ти дали прекрасен старт — отговори Каръл. — Дали са ти го и точно това ги прави готини. Не са те разглезили. Критикували са те, когато е било необходимо. Не са се отнасяли с теб като с малка принцеса, чиято красота виждат единствено те. Дванайсетгодишна, ти беше по-самостоятелна, отколкото сме ние двете с Кристъл сега. Даваш ли си сметка? Ти на дванайсет години беше по-зряла от мен днес, а аз съм вече на двайсет.

— Мисля, че се подценяваш.

Стигнаха до друг ъгъл и Каръл се обърна към братовчедка си.

— Погледни ме, Валкирия. Хубавичко ме виж. Аз съм дебелана.

— Нищо подобно.

— Десет часа в сряда вечер е и аз се прибирам вкъщи с торба пържени картофи, точно както правя всяка друга вечер от седмицата. Дебела съм. Цял живот съм дебела, цял живот мразя това, че съм дебела, но съм и твърде мързелива, за да направя нещо по въпроса. Започвам диети, но те се спазват много трудно, затова се отказвам и почвам да ям дори още повече. Дебела съм, а Кристъл е слаба, твърде слаба е и не ме слуша, когато й казвам, че е отслабнала прекалено. Винаги казва, не, още не съм стигнала желаните килограми, а после слабее и още, и още, вече виждам костите под кожата й. Знам, че си свикнала с такава гледка, защото всеки ден си със Скълдъгъри, но когато става въпрос за сестра ти, нещата стоят по-различно.

— Сигурно си права.

— А виж се ти каква си. Дори оттук виждам мускулите на ръцете ти.

— Трябва да съм силна, за да върша това, с което съм се заела. Ако не се бях забъркала в магьосническите каши, щях да съм си като вас.

— Нищо подобно. Първо на първо, щеше да си си все така висока, а и сигурно щеше всеки ден да плуваш или да яздиш, или нещо такова.

— Е, това е всичко, което ти трябва да направиш, за да се промениш. Ако не работя върху някой случай със Скълдъгъри, тренирам здраво. Упражнявам се в магия, бия се. Вдигам тежести, спортувам. На всеки няколко месеца Скълдъгъри ми води поредния си приятел, майстор в някоя бойна техника, която ми е непозната, и в резултат направо ме спукват от бой. Каквито и мускули да имам, те са дошли след упорити тренировки и много пот. И ми е било адски трудно. Но всичко, което трябва да направиш, е да си намериш занимание, което ти доставя удоволствие, и после вече няма да ти прави впечатление колко са тежки упражненията.

— Аз… май вече си намерих такова занимание — Каръл се огледа предпазливо. — Аз, такова, малко… Упражнявам се в магия.

Валкирия повдигна вежда.

— Разбирам.

— Само с огъня — избъбри Каръл. — С въздуха не се справям много добре, а за водата и земята не знам практически нищо, но вече мога да щракам с пръсти и понякога някакви неща се запалват.

— Звучи ми… опасно.

— Винаги, когато се упражнявам, държа до мен кофа с вода за всеки случай.

— Слушай, не ти казвам да не се упражняваш. Нямам право да ти го кажа. Ти носиш магията в себе си, тя е част от наследството ти, точно както е част и от моето наследство. Но знай, че рискуваш всеки път, когато я практикуваш. Ами ако майка ти те види? Или татко ти? Направо ще откачат, Каръл. Ще се обадят на всички спешни служби, за които се сетят. Сериозно можеш да загазиш.

— Няма, обещавам.

— Опитай се поне да не палиш нищо. Иначе рано или късно ще предизвикаш подозрения.

— Повече няма да го правя у дома.

— Окей. Благодаря ти.

— Искаш ли още едно картофче?

Валкирия се усмихна и си взе.

— В момента по някой случай ли работиш? — попита Каръл.

— Да — отвърна братовчедка й.

— Нещо вълнуващо да ти се е случвало?

— Преди няколко дни се борих с Йети.

— Стига бе!

Валкирия се ухили.

— Да. Беше супер яко. Имат ужасен дъх обаче. Направо отвратителен.

— Уфф.

— А и бях в една паралелна реалност.

— Сериозно? Като в „Стар Трек“?

Валкирия се засмя.

— Че откога се интересуваш от „Стар Трек“?

Каръл отново се огледа, сякаш някой можеше да ги подслушва, и се приведе напред.

— Не казвай на вашите, обаче мама обожава „Стар Трек“. Като деца вкъщи гледахме повторенията на оригиналните серии — „Следващото поколение“, „Дълбок космос 9“… Мама харесва повече „Вояджър“, но никой вкъщи не обича особено „Ентърпрайз“… Тя не иска никой да знае, че е фенка, така че…

— Няма да кажа на никого, обещавам, макар че клюката е много сочна.

— Благодаря ти. Та, какво представлява паралелната реалност? Има ли там зли версии на всички хора? Има ли моя зла версия?

Валкирия се засмя.

— Не, за съжаление. Хронологично сме се развивали паралелно с тях, а преди няколкостотин години нашата история е поела в различна посока от тяхната, но това е било отдавна, нито една от нас не е била родена.

— О. Тъпо — Каръл изяде още едно картофче. — Нямаше ли да е яко да разбереш какво представлява една зла версия на самата теб?

Валкирия направи физиономия.

— Никак даже…

Валкирия изпрати Каръл до дома й и двете доядоха картофките. Каръл й разказа за момчето от колежа, което харесваше, двете се смяха и си шушукаха, и когато Каръл пристъпи към входната врата на дома си, походката й беше бодра и самата тя изглеждаше по-лека от килограмите си. Усмихвайки се на себе си, Валкирия слезе до крайбрежната алея и се разходи покрай плажа чак до дома си. Прибра се в стаята си, отражението й влезе в огледалото, момичето се съблече, докато остана по бельо и тениска, и се пъхна в леглото. Заспа веднага.

 

 

Не знаеше в колко часа я събуди болезненото пулсиране в ръката, но беше още тъмно и Валкирия на секундата скочи от леглото. Грабна телефона и некромантския си пръстен от нощното шкафче и залитна към гардероба. Светът затрепка край нея, зави й се свят и тя се блъсна в огледалото. Изпусна пръстена. Посегна към черните си дрехи в момента, в който отражението пристъпи вън от огледалното стъкло, после стаята й изчезна, и Валкирия пропадна в празното пространство. Падна тежко на земята, претърколи се и остана да лежи по гръб.

Къщата й я нямаше. Момичето седна, простена и погледна надолу към кея, където вълните все така кипяха и се разбиваха. Модерните къщи също ги нямаше. Стари стени без покриви се рушаха, край тях, на мястото на улицата, минаваше коловоз.

Валкирия приседна сред неокосената трева, все така само по бельо и тениска, стиснала телефона в ръка. Не беше успяла да си вземе защитните дрехи. Както и некромантския пръстен. Поне беше успяла да освободи отражението от огледалото, така че поне семейството й нямаше да забележи отсъствието й. И това беше нещо.

— Май имаме проблем — рече иззад гърба й собственият й глас. Валкирия се извъртя рязко и се втренчи в отражението си, седнало зад нея на тревата.