Дерек анди
Царството на злото (2)

1.
Пеперудата и вълкът

— Аз съм пеперудка! — изврещя дебелакът, докато тичаше, пляскайки с ръце като с някакви много тлъсти, много провиснали и много калпави крилца.

— Всъщност не си пеперудка — рече му Валкирия Каин за осми път. Дебелакът тичаше в кръг около нея, окъпан в лунна светлина, а момичето просто стоеше неподвижно с наведена глава. Мъжът не носеше риза и Валкирия трябваше непрекъснато да отвръща очи от неговите тресящи се гърди, защото усещаше как от тях й се повдига. А сега, когато и панталоните му се плъзгаха неумолимо на една страна, тя вече се стараеше изобщо да не го гледа.

— Моля те — каза му, — вдигни си панталоните.

— Пеперудите не носят панталони! — кресна мъжът. Миг по-късно панталоните му паднаха в краката на Валкирия.

Тя извади мобилния си и набра един номер.

— Той е по бельо — рече гневно в слушалката.

Кадифеният глас на Скълдъгъри Плезънт прозвуча необичайно колебливо.

— Прощавай? Кой е по бельо?

— Джери Хулихън — отвърна момичето. — Мисли се за пеперуда. Очевидно, на пеперудите не им трябват панталони.

— А той пеперуда ли е?

— Не.

— Сигурна си?

— Напълно.

— Може би е пеперуда, която сънува, че е човек.

— Ами не е. Той е грамаден дебел мъж, който сънува, че е грамадна дебела пеперуда. Какво да го правя, мътните да го вземат?

Ново колебание.

— Не съм сигурен. Надали имаш подръка по-големичка мрежа за пеперуди?

— Искам да го фрасна. Искам и теб да фрасна, но също така и него искам да го фрасна.

— Не става. Той е обикновен смъртен, попаднал под някакъв тип магическо въздействие. Не е негова вината, че се държи по този начин. Надявам се, че поне си го отвела някъде на скрито? Валкирия? Валкирия, слушаш ли ме?

— Слушам те — тъпо отвърна момичето. — Той започна да подрипва на всяка трета крачка. Хипнотизиращо е.

— Представям си. Секачите ще бъдат при теб след около половин час. Можеш ли да го удържиш дотогава?

Момичето стисна телефона.

— Не говориш сериозно. Не може да говориш сериозно. Ние с теб сме спасявали света. Аз, лично, съм спасявала света. Това, което правя в момента, не ми е в трудовата характеристика. Това, което правя в момента, по принцип го правят други, а после аз и ти си го разказваме и се смеем.

— Вършим, каквото се налага, Валкирия. Среща във Филсбъро веднага щом предадеш пациента си на секачите.

Момичето въздъхна.

— Поредната натоварена нощ?

— По всичко личи, че така ще се окаже. Сега трябва да затварям. Сали Йорк току-що си подпали скута.

Линията прекъсна. Валкирия скръцна със зъби и набута телефона обратно в задния джоб на черните си панталони. Това не е начинът, по който едно седемнайсетгодишно момиче трябва да прекарва вечерите си. Убедена беше, че Старейшините са виновни, задето обявиха тази задача за приоритетна. Да, фактът, че доскоро с нищо незабележими смъртни внезапно бяха започнали да развиват магически способности, представляваше сериозен проблем — с това беше съгласна; освен че бяха реална опасност за себе си и околните, дейността им рискуваше да разкрие съществуването на магическия свят пред широката общественост, а подобен развой на събитията категорично трябваше да бъде предотвратен. Но защо, защо от нароилите се из цяла Ирландия случаи на магия у смъртни точно на Валкирия й се налагаше да се занимава с онези от тях, които включваха хора, мислещи се за пеперуди? В момента в Убежището вече имаше няколко десетки упоени смъртни, но нито един не беше толкова чудноват и противен, колкото Джери Хулихън по долни гащи.

Валкирия се свъси и се зачуди защо ли вече не чува стъпките на Джери. После вдигна очи и го видя да се рее под нощното небе, пляскайки с ръце и квичейки от щастие.

— Джери! — провикна се момичето. — Джери Хулихън, слез долу веднага!

В отговор Джери се изкикоти и запърха — не беше особено стабилен във въздуха, но летеше, определено летеше. После обърна посоката и запляска към Валкирия. Като последна глупачка, тя го проследи с поглед, когато описа дъга точно над главата й. Образът му се запечата в съзнанието й и момичето усети, че още една малка част от всичко детско в нея скоропостижно се спомина.

Джери се отклони от курса си и започна да се отдалечава от безопасността на парка, като се понесе право към ярките улични светлини на Дъблин. Валкирия вдигна ръка, почувства въздуха, почувства как отделните късчета пространство между нея и мъжа-пеперуда се навързаха едно за друго, после дръпна рязко и остър порив на вятъра притегли Джери обратно към нея. Сега й трябваше въже или някакъв канап, та да го върже за нещо долу — като тлъсто, човекоподобно хвърчило.

— Джери — подвикна му, — чуваш ли ме?

— Аз съм пеперудка! — пъхтеше щастливо мъжът.

— Виждам, ти си една много красива пеперудка. Ама не се ли уморяваш вече? Дори пеперудките се уморяват, Джери. Трябва да кацат от време на време, нали? Трябва да кацнат да си починат, защото крилцата им се уморяват от летене.

— Май крилцата ми наистина се уморяват — отвърна мъжът, вече сериозно запъхтян.

— Знам. Знам, че се уморяват. Трябва да им дадеш почивка. Трябва да кацнеш.

Мъжът се гмурна надолу, Валкирия подскочи, опита се да го хване за крака, но той заразмахва ръце още по-енергично и пак се издигна.

— Не! — писна. — Пеперудките летят! Летят високо в небето!

Мъжът вече се бореше за въздух, губеше ритъма на движенията и колкото и да се мъчеше, отново започна да пада полека надолу. Валкирия скочи пак, хвана го, затвори очи и се опита да прати съзнанието си на някое спокойно и тихо място. От цялото усилие Джери беше плувнал в пот, кожата му беше топла, лепкава и космата. Валкирия го задърпа надолу, сантиметър по сантиметър, като през цялото време мислеше за най-хубавите случки в живота си. Мъжът направи последно отчаяно усилие да отлети и, за да го задържи, момичето трябваше да го хване за паласките на кръста. След това Джери се предаде и спря да пляска, а Валкирия с вик рухна под тежестта му.

— Аз не съм пеперудка — хълцаше Джери, докато момичето се извиваше и се мяташе под него.

 

 

Както обикновено, секачите пристигнаха навреме. Придружиха Джери Хулихън до техния бус без отличителни знаци, като се отнесоха към него с нежност, изненадваща за безлични машини за убиване с преметнати на гърбовете коси. Валкирия си викна такси до Филсбъро. Колата я остави точно до лъскавото Бентли на Скълдъгъри.

Скелетът я чакаше, скрит в сенките. Костюмът му беше тъмносив, а шапката си беше нахлупил ниско над очите. Тази вечер беше избрал лице на мъж с дълъг нос и брадичка катинарче. Кимна към един тъмен прозорец на най-горния етаж на жилищната кооперация пред тях.

— Ед Стайнс — обясни. — Четирийсетгодишен. Живее сам. Неженен, без деца. Наскоро се е разделил с приятелката си. По професия тонрежисьор. Вероятно върколак.

Валкирия го изгледа злобно.

— Ти ми беше казал, че върколаци не съществуват.

— Бях ти казал, че върколаци вече не съществуват — поправи я детективът. — Измряха през деветнайсети век. За разлика от някои други създания на нощта — които, ако обстоятелствата бяха различни, бих споменал, но сега няма да го сторя — върколаците по принцип са добри хора, когато са в човешката си форма. До такава степен се ужасяват от хищническите си прояви по пълнолуние, че активно се борят срещу тъмната си половина. Търсят лекове, изолация, правят всичко необходимо, за да са сигурни, че няма да заразят никого с проклятието си.

— За разлика от вампирите — изръмжа Валкирия.

— Ти го каза.

— Но ако върколаците са изчезнали, защо смяташ, че Ед Стайнс е върколак?

— Живущи в района свидетелстват, че миналата нощ са видели наоколо да се навърта някакво едро куче или човек, облечен в меча кожа — обясни Скълдъгъри. — Не е наранил никого — върколаците рядко нападат при първото си превращение, освен ако не са притиснати в ъгъла, разбира се. Но при второто им излизане нещата значително загрубяват.

— Но ако върколаците са изчезнали…

— Заразата се е размила с поколенията, но у една малка част от населението на планетата все още присъства. Вече е твърде слаба, за да се проявява чрез реални превращения, освен ако носителят й внезапно и по напълно необясним начин не се сдобие с магически способности.

— Значи Ед е като моя човек-пеперуда одеве.

— Да. Последният от тревожно дългата поредица прецеденти от последните дни, при които смъртни развиват у себе си магия. За съжаление, в случая на Ед, тя е отключила един дълбоко латентен аспект от физиологията му. Ще имаш нужда от това — и скелетът подаде на момичето дългоцевна пушка.

Очите на Валкирия се разтвориха широко.

— За мен? Даваш ми я? Супер яка е.

— Това е пушка с упойващи стрелички.

Момичето посърна.

— О.

— Нищо де, и така е яка — настоя скелетът. — Но после искам да ми я върнеш. Част от комплект е. Имам две и искам да са си заедно при мен. В момента е заредена с една-единствена упойваща стреличка, в която има достатъчно количество транквилант, че да свали…

— Малък слон?

Скелетът обърна глава към момичето.

— Моля?

— Е, сещаш се. Във филмите, когато се канят да тръгват на лов за някакво опасно нещо, винаги казват, че в упойващите стрелички има достатъчно транквилант, че да свали малък слон.

— Какво против биха могли да имат хората по отношение на малките слонове?

— Ами нищо, просто…

— В твоята стреличка има достатъчно транквилант, че да свали върколак, защото ние сме тръгнали на лов за върколаци. Защо ще ни е да сваляме малък слон, след като не сме тръгнали на лов за слонове?

— Това е просто нещо, което хората по филмите вечно повтарят.

— Във филми, в които става дума за лов на слонове?

— Не, не е задължително.

— Ако бяхме тръгнали на лов за слонолак, референцията щеше да е по на място.

— Няма такова нещо като слонолак.

— Разбира се, че има. На тоя свят има абсолютно-всичко-лаци. Кучелаци, котколаци, риболаци.

— Съществуват риболаци?

— Обикновено не изкарват дълго, освен ако не са близо до вода.

— Не ти вярвам. Хващала съм се на тия ти номера достатъчно често.

— Не разбирам за какво говориш — скелетът тръгна напряко през платното на улицата.

Валкирия го последва.

— Не разбираш, а? Ти ще настояваш, че тия чудеса съществуват и в края на краищата мен ще ме обхванат съмнения, а после ще попитам: Наистина ли съществува такова нещо като риболак? А ти ще ме погледнеш и ще отвърнеш, За Бога, Валкирия, разбира се, че не съществува, не ставай глупава, а аз ще стърча насреща ти и ще се чувствам като последна тъпанарка. Точно както стана с колонията от хора-октоподи.

— Колонията от какво?

— Ти веднъж ми каза, че хората-октоподи са истински.

— И ти ми повярва?

— Ами бях на дванайсет години!

Стигнаха до входната врата на кооперацията.

— Да, но повечето дванайсетгодишни не вярват в хората-октоподи.

— Бях на дванайсет години и бях много впечатлителна. Вярвах на всяка твоя дума.

— А, спомням си онези дни — рече с обич Скълдъгъри, после измъкна револвера си. — При всички положения, риболаци наистина съществуват.

Момичето загледа зареденото оръжие в ръката му.

— Тия куршуми не приличат на заредени с транквилант.

— Щото не са. Сребърни са. Единственият сигурен начин да убиеш върколак. Освен обезглавяването. Но от друга страна…

— Обезглавяването убива почти всичко — довърши Валкирия.

— Именно.

— Освен зомбита.

Скълдъгъри плъзна револвера обратно в кобура под мишницата си.

— Пистолетът е само за съвсем крайни случаи. Ед Стайнс е добър човек и аз не искам да отнемам живота му, само защото през няколко нощи от месеца се превръща в човекоподобен вълк.

Измъкна от джоба си връзка шперцове и се зае с бравата на входната врата.

— Защо не изчакаме до утре сутринта и да го приберем мирно и тихо? — попита момичето. — Няма ли да е по-разумно?

— И да го оставим да върлува и да убива през цялата нощ?

— Тъмно е, луната е пълна, а не чувам вълчи вой. Може би положението не е толкова страшно, колкото си мислиш.

— Не се е превърнал още. Цял ден е бил в по-мрачно настроение от обикновено. Надвечер са започнали главоболията. Щом е паднала нощта, са се появили и спазмите. Ако съдя по положението на луната, разполагаме с петнайсетина минути преди да се превърне. След това около три часа ще е покрит с козина, а когато луната поеме към залез, ще си върне човешкия вид.

— Значи ще го упоим, докато е още човек, преди превращението?

— Не става — отвърна Скълдъгъри, отключи вратата и прибра шперцовете. — Понякога върши работа, но най-често трансформацията настъпва въпреки упойката и приливът на адреналин при нея неутрализира транквиланта в организма. Вълкът се събужда гневен и е нужна втора, двойна доза, за да го приспиш отново.

— Тоест, ще чакаме да се превърне в чудовище, преди да действаме?

— Именно.

— Звучи ми като доста по-опасен вариант.

— Ами по-опасен си е — скелетът измъкна втора упойваща пушка, същата като тази на Валкирия. — Готова ли си?

— Ъм…

— Така те искам.

Качиха се до третия етаж по стълбите. Цялата сграда беше тиха, неподвижна, сякаш затаила дъх. Приближиха до вратата на жилището на Ед Стайнс и скелетът безшумно отвори ключалката. Бутна леко вратата и я открехна. Вътре никъде не светеше. Детективът посегна към костите на ключиците си и докосна магическите символи върху тях. Фалшивото лице се стопи, оголвайки черепа отдолу.

Скелетът влезе, Валкирия се промъкна след него и затвори вратата с тихо щрак. Упойващата пушка тежеше. Тя я държеше с две ръце, както я беше научил Скълдъгъри.

Дотук — никакво зловещо ръмжене.

Влязоха в дневната и се завъртяха във всички посоки, покривайки целия периметър с обхвата на оръжията, за да се уверят, че Ед Стайнс не е заспал на дивана. В сумрака не се виждаше почти нищо, но Валкирия прецени, че след като Скълдъгъри не стреля, значи диванът е пуст. Момичето може и да имаше реални очи, но скелетът виждаше в тъмното далеч по-добре от нея. Прекосиха коридора и провериха малката кухничка. Лунните лъчи огряваха пръснатите по плота хапчета против главоболие. Откъм спалнята долетя силен стон и Валкирия за малко не дръпна спусъка. Скълдъгъри поклати глава и момичето го изгледа злобно.

Скълдъгъри се прокрадна обратно по коридора, тих като сянка. Котка щеше да вдигне повече шум. Валкирия го последва, придържайки се близо до стената, където покритите с килим дъски от дюшемето скърцаха по-малко. Скълдъгъри подмина вратата на спалнята и зае позиция от другата страна на касата.

Валкирия се примъкна напред, използвайки огледалото на отсрещната стена на спалнята, за да огледа стаята незабелязано. Чу ругатня, после движение в мрака, след това нощната лампа светна. Момичето замръзна, адреналинът запрепуска във вените й, но Стайнс само избута завивките и седна в леглото. Беше блед, небръснат. Потеше се. Изглежда изпитваше болки. Простена, когато се изправи на крака. Валкирия хвърли поглед към Скълдъгъри, изрече с устни Да се скрием?, но скелетът само поклати глава и тя остана на място, без да сваля очи от огледалото.

Стайнс направи крачка напред и се преви одве.

— О, Господи… — промълви.

Изправи се рязко с такъв страшен вик, че момичето подскочи.

Пръстите на мъжа се изкривиха, сякаш всичките му мускули бяха опънати на някакво невидимо колело за мъчения, и той отново изкрещя. Валкирия никога през живота си не беше чувала подобен звук.

Под жълтата светлина на лампата момичето видя как по кожата на мъжа започна да избива гъста черна козина, оплитайки се като кече на гърдите и гърба му. Стайнс падна на колене, краката му променяха формата си, костите му се удължаваха и видоизменяха. Той самият в смаян ужас се беше вторачил в ръцете си, защото нормалните му нокти изпопадаха на пода и на тяхно място израснаха дълги и закривени остриета.

— Помощ — ахна мъжът. — Някой да ми помогне…

Рухна на четири крака, нов нечовешки крясък се изтръгна от гърлото му, когато челюстта му изскочи от ставата си. Запука, размести се и започна да се издува напред, кожата се опъна върху новооформената муцуна. Грамадните зъби разцепиха венците и крясъкът премина в животински вой от ярост и болка.

Скълдъгъри вдигна три пръста. Валкирия го проследи как брои — две, едно — после скелетът пристъпи в спалнята, вдигна упойващата пушка в готовност. На Валкирия й трябваше секунда повече да последва примера му: беше твърде смаяна от онова, което беше видяла току-що и затова не беше достатъчно бърза, така че, когато вълкът се хвърли към нея от спалнята, изобщо не го улучи.

Валкирия падна назад в мрака на коридора, мъчейки се да разбере какво става на метри от нея. Нещо се счупи, друго падна, вълкът ръмжеше, Скълдъгъри псуваше, а момичето различаваше само една грамадна камара козина, изправена на два крака. Погледна към празната си длан, чудейки се къде ли е изхвърчала упойващата пушка. Заопипва с ръка наоколо по килима, пръстите й докопаха нещо метално. Тя се хвърли напред, стисна приклада, изправи се, обърна се към вълка с пръст върху спусъка и…

… и нещо я блъсна така, че тя отхвърча чак в дневната. Момичето го избута от себе си — беше Скълдъгъри, който се изправи с труд на крака, а вълкът се хвърли повторно отгоре му, двамата се стовариха върху дивана, преобърнаха го и изчезнаха отзад.

Валкирия се изправи на колене и отново се заоглежда трескаво за проклетата пушка.

Скълдъгъри изкрещя, когато го захвърлиха в другия край на стаята. Той се тресна в телевизора, кинескопът се разби на парчета, скелетът се хвана за щорите на прозореца и ги свлече, а вълкът скочи отново и го прикова за пода. Лапата му замахваше, отново и отново, а Скълдъгъри надаваше силни крясъци. На лунната светлина Валкирия видя колко яростна беше атаката на звяра, ноктите му пореха дрехите на скелета и деряха ребрата му отдолу.

Момичето завъртя китка, сенките се усукаха около врата на вълка, повлякоха го назад, но Валкирия усещаше колосалната неподправена сила, с която съществото се бореше срещу й, не успя да го удържи и то се отскубна. Жълтите му очи се извъртяха и се спряха върху нея.

Момичето скочи и се втурна обратно в спалнята, вълкът я следваше по петите. Валкирия измести въздуха, разби прозореца и изхвърча през него, парчетата стъкло издраскаха дрехите й, но сега поне беше вън от апартамента, падаше свободно, а вълкът…

… вълкът се блъсна в нея, тя изгуби контрол върху въздуха, двамата се запремятаха, летейки право надолу, вълкът тракаше с челюсти насреща й, ноктите му се мъчеха да разпорят куртката й. Паднаха във вътрешния двор на кооперацията, звярът се стовари на земята и изквича, телата им се разделиха, Валкирия отхвърча настрани и се претърколи няколко пъти. Вълкът се изправи, отръска се, за да дойде на себе си, но когато отново погледна към Валкирия, тя вече бягаше.