Дерек анди
Царството на злото (31)

30.
Експериментът

Линията за момент заглъхна, докато Гастли се съветваше с някой друг до себе си. После отново заговори в слушалката:

— С нас имаме долавящ. Казва, че току-що е започнал да усеща психични вълни, които Ламент и останалите са успели някак да крият досега. Смятаме, че всъщност Аргедион ги контролира.

— Прекарали са последните трийсет години в планинска пещера, за да се грижат за него — каза Скълдъгъри. — Явно в някакъв момент той е възстановил съзнанието си, започнал е да опипва с него край себе си, хванал ги е и ги е обладал. Цялата работа е била заговор да го докарат тук.

— Не разбирам — обади се Валкирия. — Ако са искали да го освободят, защо просто не са изключили Куба?

Скълдъгъри поклати глава.

— Не мисля, че това е било най-важното. Проблемът е бил там, че Аргедион се е намирал в изкуствено предизвикана кома през последните три десетилетия. Може би просто не е можел да си събуди сам. Ако бях на мястото на Ламент и хората му, бих използвал Усилвателя, за да дефибрилирам съзнанието му и да го върна към живот.

— Ще го събудят чрез шок — рече Гастли. — Добре, слушайте ме сега. Вие сте единствените ни хора зад силовото поле. Много бих искал да ви кажа, че ви идваме на помощ, но поле с такава мощност дори не съм виждал през живота си.

— Можем да повикаме Флетчър — предложи Валкирия. — Той ще ви прехвърли всичките при нас за секунда.

— Телепортация не може да се извърши през толкова мощно силово поле — отвърна Скълдъгъри. — Ако Флетчър се опита да премине, ще стане на атоми, които ще се пръснат из цялата вселена. Спокойно. Не ни трябва никой друг. Елементът на изненадата е на наша страна, а й двамата се отличаваме със забележителна склонност към крайно насилие. Ще се справим.

Гастли въздъхна.

— Поне се опитайте да не убивате никого. Помнете, че магьосниците на Ламент нямат собствена воля.

Валкирия прибра телефона, Скълдъгъри я погледна и измъкна пистолета. Момичето кимна. Двамата се промъкнаха зад ъгъла на коридора и, без да обръщат внимание на синята стена на силовото поле и струпаните зад нея магьосници, изцяло се съсредоточиха върху вратата на Залата на Усилвателя. Никой не я пазеше. Отвътре не се чуваха гласове. Валкирия приготви сенките, а Скълдъгъри преброи, свивайки пръсти.

Три… две… едно…

Двамата нахълтаха в Залата.

— Здравейте — поздрави ги Аргедион.

Ламент и хората му стояха коленичили в кръг около Усилвателя, свели очи към пода. Кубът — вече само една празна клетка — се въртеше бавно вътре в самия Усилвател. Аргедион се носеше във въздуха над останките от Бурята и се усмихваше на двамата детективи. По тялото му с пукот пробягваха вълни остатъчна енергия, а очите му представляваха искрящи, заредени с мощност сфери.

Валкирия се обърка.

— Хмм — обади се Скълдъгъри. — Това си е… разочароващо, не се свеня да го кажа. Смятах, че ще пристигнем в последния момент и ще предотвратим точно това, което явно вече се е случило. Виня себе си, разбира се. Както и някои други хора. Най-вече други хора. Особено виня хората, коленичили в момента на пода на тази зала. Много, ама много ги виня. Предполагам, че нещата са стигнали дотам, че ако стрелям в теб, няма да постигна кой знае какво, нали?

Аргедион отново се усмихна.

— Но няма да навреди, ако опитам — Скълдъгъри понечи да стреля, но револверът изчезна от ръката му и се появи в ръката на Аргедион.

— Насилие — изрече белият магьосник и заразглежда оръжието. — Защо винаги разчитате на насилието?

— Би ли ми го върнал? — помоли Скълдъгъри. — Любимият ми е.

— Не обичам насилието.

— И така да е, револверът има сантиментална стойност и…

Аргедион разтвори пръсти и пистолетът полека се понесе във въздуха и се върна в дланта на скелета.

— Благодаря — отвърна той и посегна да го прибере. В следващия момент явно премисли, бърз като светкавица се прицели, стреля и куршумът отскочи от главата на Аргедион. — Да, така си и мислех — обобщи и прибра оръжието в кобура.

— Скълдъгъри Плезънт — каза Аргедион. — За мен е удоволствие да се запознаем. Валкирия, чувствам се така, сякаш съм те познавал през целия си живот. Бил съм вътре в главата ти. Мислите ти са нещо прекрасно.

Тревогата прониза тялото на момичето. Ако той беше в състояние да чете мислите й, значи знаеше…

— Да — проговори отново Аргедион. — Знам коя си. Ние с теб си приличаме. Приличаме си, но сме и много различни. И двамата сме узнали истинските си имена, и двамата имаме достъп до неописуемо могъщество… Но докато досега аз съм използвал това могъщество, за да изследвам и да се уча, ти си го използвала, за да нараняваш и рушиш. Кое те е карало да постъпваш така, как мислиш?

— Нали четеш мислите ми — отвърна Валкирия. — Ти ми кажи.

Аргедион се усмихна.

— Ти се смяташ за лош човек. Смяташ, че въпреки героизма, храбростта и добрите дела, дълбоко в себе си ти си зла. Това е единствената мисъл, която придава смисъл на нещата, която обяснява ситуацията за теб. Смяташ, че всяко добро, което правиш, е част от фалшив етюд, който играеш, за да заблудиш самата себе си. Ето, това прочетох в мислите ти.

Валкирия не отговори, а Аргедион обърна очи към Скълдъгъри.

— Твоите мисли обаче не мога да прочета. Конструкцията им е такава, че ме обърква и пречи на всеки опит да вляза в съзнанието ти. Но въпреки това те познавам добре. Виждал съм те през очите на Валкирия. Би ли желал сега да й довериш онзи малък и простичък факт, който тя досега все е пропускала да забележи?

Скълдъгъри се поколеба, после сведе очи към момичето.

— Всичко е игра — каза. — Постановка, за пред останалите. Ние двамата с теб играем ролята на добри и благородни, защото единственото, което ни прави добри, е това, че вършим добро.

— А сега тя се чуди. Ако това е вярно, защо Аргедион е използвал могъществото си, за да постига мир, а аз използвах моето, за да убивам? Причината, Валкирия, е в това, че аз съм специален — Аргедион се засмя. — Аз съм пацифист. Ненасилието е онова, в което вярвам най-силно в този свят. Ти обаче вярваш в насилието. Вярваш, че, колкото и ужасно да е, то е необходимо. И може би си права, когато става дума за справяне с нещата, с които ти се налага да се справяш в твоя свят. В моя свят обаче не е така и аз няма да допусна това да се промени.

— Ако си пацифист — попита Валкирия, — обясни ми поведението на Китана, Дорън и Шон. Те убиват хора със силата, която си им дал.

— Да, така се получи, за съжаление — отвърна Аргедион, — но преди нещата да приключат, ще се погрижа това да се промени.

— Как да се промени? Накъде всъщност води цялата тая история?

Скълдъгъри наклони глава на една страна.

— Те са опитни зайчета. Това е експеримент.

— Точно така — потвърди Аргедион. — А и повечето смъртни, които подбрах, не са наранили никого, поне не умишлено.

Валкирия се смръщи.

— Но защо правиш това? Какъв е смисълът?

— Може би един ден и ти ще видиш онова, което съм видял аз — отвърна белият магьосник. — Всъщност, ако някога се превърнеш в Даркесата и в това си положение успееш да постигнеш мир със самата себе си, ще бъда повече от щастлив да ти покажа откритията си. Тогава, също като мен, и ти ще зърнеш царството на магията. Преживяване, от което губиш и ума, и дума. Ще промени самата ти природа.

— Звучи чудесно. Само дето не отговори на въпроса ми.

— Магията е нещо прекрасно, създадена е за радост и за споделяне, но ние, магьосниците, я крием още от зората на човечеството. Ако смъртните знаят за съществуването й, можем да въведем начини за проверка кои от тях все пак я владеят в някаква степен. Те могат да бъдат обучени, тренирани да я използват адекватно. Така на земята ще заживеят стотици хиляди, ако не и милиони магьосници, които ще издигнат този свят до една истински Просветена епоха. Никакви войни повече. Никаква дребнавост. Мир, любов и стремеж към познание. Рай.

— Тази идея не е нова — рече Скълдъгъри, — но ако успееш да докажеш на света, че магията съществува, човечеството буквално ще се раздере от вражди. Смъртните ще се почувстват заплашени и ще отвърнат на удара с всички възможни сили.

— Да, ако приемем, че са останали някакви смъртни.

Валкирия пребледня.

— Искаш да ги избиеш? Нали каза, че си пацифист!

— Не искам да избивам смъртните — засмя се тихичко Аргедион. — Искам да ги променя. Чрез моите опитни субекти прокарвам път към момента, в който всеки смъртен на света ще бъде дарен с магически способности.

— Ти си… в състояние да сториш това?

— Сам не — отвърна белият магьосник, — но чрез Усилвателя и с помощта на моя изненадващ гост, това ще се случи съвсем скоро.

— Изненадващ гост?

Аргедион кротко се усмихна.

— Това е лудост — каза Скълдъгъри.

— Ти не виждаш онова, което виждам аз, Скълдъгъри. Рай на земята. Можеш ли да си го представиш? Когато експериментите бъдат завършени и резултатите — събрани и обобщени, магията ще проникне във всяко едно човешко същество. За една нощ хората ще еволюират и ще превърнат планетата в царство на просветеността и мира.

— Лятото на светлината — произнесе Скълдъгъри. — То ще представлява точно това, нали? Планирал си всичко така, че планът ти да се осъществи точно на първи май — двестният рожден ден на Грета Дапъл. Тогава ще извършиш трансформацията на света.

— Ще бъде славен ден.

— Нищо подобно. Ти говориш за промяна на самата човешка природа. Подобна промяна не е възможна. Няма да настъпи царство на просветеността. Напротив, обществото ще загние, при това много бързо. Ще има войни и ужас, и смърт. Твоето Лято на светлината ще се превърне в Лято на мрака. Човешката раса ще се самоунищожи.

— Собствените ти вътрешни ограничения те заслепяват.

— А теб те заслепява липсата на ограничения. Ти си по-добър човек от мен, Аргедион. По-добър човек си от повечето хора по света. Точно в това е проблемът. Нямаш представа как ще реагират нормалните хора на твоя дар.

— Аз им се доверявам. Имам вяра в тях.

— Ти си напълно заблуден и ние ще те спрем.

— Ти лично можеше да ме спреш — отговори белият магьосник. — Можеше да наденеш бронята на Лорд Вайл и да ме нападнеш. С вродената ти сила и злата ти природа, можеше дори да ме сразиш. Но един бърз поглед в съзнанието на Валкирия ми каза къде точно си скрил бронята…

Аргедион изчезна и в следващия миг се появи отново с тежко метално сандъче в ръце. Скълдъгъри цял се стегна.

— Усещаш я от мястото си, нали? — каза белият магьосник. — Чувстваш как те притегля. Като магнит е. Но се боя, че скоро няма да я носиш отново — сандъчето изчезна. — Сега, когато Лорд Вайл е отстранен от уравнението, остава само една истинска заплаха.

Скълдъгъри застана пред Валкирия и я прикри с тялото си.

— Няма нужда да я нараняваш.

— Нямам никакво намерение да я наранявам — отвърна Аргедион. — Ама ни най-малко. Но Даркесата е проблем, с който трябва да се справя. Валкирия, ако можеше да се добереш до могъществото на Даркесата, щеше да ме разкъсаш на парчета, нали? Не си силна колкото мен, още не, но докато аз щях да се мъча да измисля начин да те спра, без да те убивам, ти нямаше да страдаш от подобни скрупули. Даркесата е хладнокръвен убиец. И аз не мога да допусна тя да се появи отново.

Бяла болка шибна Валкирия, тя извика, залитна, Скълдъгъри се пресегна и я улови преди да падне. А после болката изчезна безследно.

— Извини ме — обади се Аргедион. — Не мислех, че ще те заболи толкова силно.

— Какво ми направи? — задъхано попита момичето.

— Представи си го така: издигнах стена между теб, милото момиче Валкирия, и Даркесата, хладнокръвния убиец. Вече не чуваш гласа й, нали?

Валкирия се изправи сама на крака. Виеше й се свят.

— Тя никога повече няма да те притеснява — каза Аргедион. — Не и докато съм жив. Вече си защитена от нея, Валкирия, тя не може да те достигне. Можеш да използваш магическите си сили както досега, но нивата на могъщество на Даркесата вече са недостъпни за теб.

— Даркесата изчезна?

— Не, там си е, просто е… затворена. Ужасното ти бъдеще вече е отменено. Всичките ти страхове за това, че ще убиеш родителите си, че ще избиеш всички на света… Те вече не съществуват — Аргедион се усмихна нежно. — И въпреки това усещам колко си наранена от загубата.

Валкирия го изгледа втренчено.

— За какво говориш?

— Чета мислите ти, нали помниш? Всичките ти малки тайни, от които толкова се срамуваш — те са отворени пред мен. Интимните ти моменти, не чак толкова интимните ти моменти, съмненията и фантазиите ти, мислите ти… О, Валкирия, не се изчервявай. Единственото, от което трябва да се срамуваш, е това колко много ти харесваше да бъдеш Даркесата.

— Това е лъжа — излая момичето.

— Убиването не ти допадаше — продължи Аргедион, — но затова пък обожаваше усещането за власт. Подобен обект на обожание е срамен, но ти си млада. Позволено ти е да правиш грешки. В края на краищата, всички ние сме просто хора, нали така?

— И ти ли си просто човек? — попита Скълдъгъри.

— Че какво друго бих могъл да бъда?

— Някои хора може да кажат, че си бог.

— Това не означава, че не съм и човек — поправи го Аргедион със смях.

Магьосниците на Ламент се раздвижиха. Един по един бавно се издигнаха във въздуха и полека се обърнаха към детективите. Очите им бяха затворени.

— Боя се, че сега трябва да ви помоля да си идете — каза Аргедион. — Приятелите ми ще ви придружат и ще ви изведат вън от силовото поле. За ваше собствено добро ви моля да не правите никакви опити да го преодолеете обратно.

Магьосниците от планината бавно се понесоха към Скълдъгъри и Валкирия, подкарвайки ги полека към вратата.

— Говори още с нас — обади се скелетът. — Убеди ни, че онова, което вършиш, е правилно. Дай ни възможност ние пък да ти обясним къде е грешката ти. За Бога, отсъствал си цели трийсет години. Дори не знаеш какво представлява светът днес.

— Още сега ще поправя това — рече Аргедион.

И после сякаш някаква празнина го глътна и той изчезна. Разтвори се във въздуха.

— Учи се — отбеляза Скълдъгъри. — Може и да не е бил в съзнание, когато Флетчър ни пренесе от планината, но вниманието му е било активно на сто процента.

— Само една телепортация му е била достатъчна? Стига му да изпита нещо само веднъж и вече може сам да го прави?

— Той знае истинското си име — отвърна скелетът. — Може да прави всичко.

Магьосниците на Ламент все така приближаваха, бутайки пред себе си някаква невидима бариера, изтласквайки детективите вън от Залата на Усилвателя. Валкирия се опита да им се противопостави, но в опита й липсваше обичайната й сила. Почувства се изцедена, сякаш раздялата с Даркесата я беше лишила от цялата й решителност.

— Ленка — повика момичето. — Аз съм. Валкирия.

Ленка се усмихна. Усмивката й на фона на затворените клепачи изглеждаше зловещо.

— Знам, глупаче.

— Ти ли си това?

— Аз съм, разбира се — отвърна долавящата. — Никъде не съм ходила.

— Но Аргедион те контролира.

Ленка поклати отрицателно глава.

— Изобщо не е така.

— Тогава защо правиш това?

Ламент долетя още по-близо. Скелетът и момичето бяха вече избутани вън в коридора и полека ги тикаха към силовото поле.

— Защото Аргедион заслужава да е свободен — произнесе Ламент. — Никога не е причинил зло на никого. Никога не е искал да причинява зло. Ние сами решихме да го затворим, без той да ни е дал и най-малкия повод за това.

Скълдъгъри се опита да ги изтласка обратно, но нямаше смисъл, натискът им беше твърде силен.

— Значи се чувствате виновни и искате да му се реванширате?

— Да.

— Защо тогава висите на пръсти във въздуха и се носите насам-натам със затворени очи?

Ленка се засмя.

— Какви ги говориш? Очите ни не са затворени.

— Затворени са, Ленка. В момента те гледам и виждам, че са затворени. Ти виждаш ли ме?

— Разбира се, че те виждам. С нас всичко е наред, Валкирия. Просто се опитваме да постъпим правилно. Аз не съм като Танит. Зъл паразит не е свил гнездо в мен. Аз съм си все още аз.

Валкирия се навъси.

— Откъде знаеш за Танит?

— Аргедион ни говори. Отваря мислите си за нас, показва ни онова, което той вижда. Когато прочете съзнанието ти, ние също видяхме всичко вътре. Знаем вините ти, страховете ти, любовите ти… — гласът на долавящата заглъхна. — Знаем и тайната ти. Знаем колко ужасно е било за теб да живееш с мисълта, че ще убиеш родителите си. Но това няма да се случи, Валкирия. Аргедион те спаси. Прати Даркесата в затвора, в затвор вътре в самата теб. Промени бъдещето.

— Той ще унищожи света — каза Скълдъгъри.

— Моля те — отвърна Ламент. — Имай малко вяра.

Когато стигнаха до силовото поле, то избледня за момент, пропусна ги, двамата детективи залитнаха и изпаднаха от другата му страна, право в ръцете на тълпата магьосници от Убежището. Ламент и хората му останаха от вътрешната страна, все така затворили очи и увиснали над пода.

Ревъл разблъска тълпата, застана пред скелета и момичето и ги изгледа продължително.

— Нека позная — рече с въздишка. — Носите ни фантастични новини.