Дерек анди
Царството на злото (54)

53.
Мъничко война

Ратоат беше под обсада.

Хората на Меволент хвърляха всичките си сили срещу защитните полета, издигнати около града. Сгради горяха, пушек се кълбеше във въздуха и се издигаше високо, сякаш да избяга от вихрещата се лудост. А това, което върлуваше в града, си беше чиста лудост. Чуваха се изстрели, звън на кръстосващи се мечове, припукване на заклинания и енергийни лъчи. Гигантска армия, готова да удави града и удържана вън със сетни сили от неколцината бойци на Съпротивата, които стояха на барикадите.

По улиците също кипяха схватки. Тук-таме хората на Меволент бяха успели да проникнат. Някакви смъртни тичаха нанякъде. Други се биеха рамо до рамо с приятелите си магьосници и също даваха своя принос в отпора. Напразно усилие. Несъмнено благородно, но напразно. Само Червените качулки бяха толкова много, че спокойно можеха да пометат града, а зад тях стояха и безбройните магьосници, които се биеха под знамената на Меволент.

А Даркесата се носеше във въздуха над всичко това, търсейки сред лудостта един-единствен човек, протягайки магията си, опипвайки, оглеждайки за нея — странната водачка на Съпротивата. Най-сетне я видя — Чайна, в бяла рокля, босонога, бягаше по някаква улица от преследващите я Червени качулки, които тичаха рамо до рамо по двойки. Общо бяха четиринайсет на брой и полека-лека я догонваха. За момент Даркесата помисли, че ще се наложи да се намеси, но после умната Чайна свърна в една пряка и пътьом докосна скрит символ, вплетен в зидарията на една стена. Глупавите Качулки я последваха право в капана. Стената изригна и се взриви, Червените станаха на парчета, но това за тях си беше една заслужена съдба.

Облаци дим и прах се извиха около бягащата Чайна и изпълниха улицата до края. Красивата магьосница се закашля и размаха ръка, мъчейки се да види пътя пред себе си. Отвисоко Даркесата видя как барон Венгос се промъкна зад Чайна, готов да се нахвърли отгоре й като някакъв маниак от треторазредните филми на ужасите. Но в същия момент от един покрив върху му се стовари Антон Страха.

Венгос обърна към него едното си рамо, блъсна го в близка стена и го засипа с юмруци. Страха пое ударите до последния, изчака Венгос да се умори и му се нахвърли с неуловима за окото скорост. Уви ръка около главата на барона, пръстите му потънаха в очите на врага, другата му ръка го стисна за брадичката и Антон направи рязко усукващо движение. Вратът на Венгос се счупи, баронът цял се преметна и падна, Страха прекрачи мъртвото му тяло, улови Чайна за ръка и я поведе вън от хаоса. Красавицата дори не беше разбрала, че Венгос е наблизо. По някаква причина това се стори смешно на Даркесата. Горкичкият барон Венгос!

Даркесата се понесе отново, без да изпуска от очи Чайна, която си пробиваше път напред. Видя я как влезе през някаква врата, видя, че Антон я остави и се върна в битката. Тук, от високото, ясно се виждаше как малкият град потъва в огън и дим. Силите на Меволент скоро щяха да преодолеят защитата.

Даркесата приближи силовото поле и то се раздели пред нея. Тя се понесе надолу към сградата, в която беше влязла Чайна, и влетя през един от прозорците. На долния етаж имаше хора. Чайна им даваше някакви нареждания. През дъските на пода се надигаше страх на горещи вълни. Беше толкова вълнуващо.

Стъпки. Боси крака се качват по стълбите. Чайна влезе и подмина Даркесата, без да я забележи.

— Бау.

Чайна се извъртя, татуировките блеснаха, а Даркесата се наведе, за да избегне вълна от синя енергия, която с пращене се разби в стената зад гърба й. Чайна присви очи.

— Ти.

Един секач нахълта, но красивата магьосница вдигна ръка и го спря.

— Ох, нямам време за тия номера — рече с досада. — Да не си сляпа? Меволент ни напада. Очевидно, води атаката лично. Махай се. Бягай, докато още можеш.

— Скиптърът — отвърна Даркесата. — Къде е?

— Бягай или ще наредя да те убият.

— Скиптърът…

Раздразнение изкриви устните на Чайна.

— Казах ти, че ако те видя пак, ще те ликвидирам.

— Мен? — усмихна се Даркесата. — О, мен ти никога не си ме срещала.

Чайна кимна и секачът пристъпи напред. Даркесата го погледна и обърна белия му дроб наопаки като ръкавица. Секачът падна, стиснал гърлото си.

Чайна повдигна вежди.

— Разбирам.

— Радвам се. Та, Скиптърът?

— Не е тук — отвърна Чайна. — Скрих го. Ако ме измъкнеш оттук, ако ме отведеш далеч от силите на Меволент, ще ти го дам.

— Не съм дошла да се пазаря, дошла съм за Скиптъра.

И тогава стаята експлодира.

В очите на Даркесата всичко стана много бавно. Дясната стена се вдлъбна, дъските на пода и тавана се деформираха, изкривиха се и въздухът се изпълни с дървени трески и каменни отломки. Даркесата беше повдигната във въздуха, захвърлена странично, после изхвърча през отсрещната стена, а сякаш цялата сграда се раздроби и някак си полетя на парчета подире й. Даркесата падна на улицата, ушите й зазвънтяха, през звъна едва успя да долови другите експлозии, следващи в бърза последователност. Атака с минохвъргачки, вероятно. Смазване на Съпротивата преди генералния удар.

Даркесата се претърколи по покритата с отломки улица, остатъците от сградата на Чайна все още валяха наоколо. Кожата й беше покрита с драскотини, но нищо страшно. Даркесата седна. Видя Червените качулки, които атакуваха няколко улици по-надолу, видя хората, които бягаха от тях. Видя и Лорд Вайл, чиито сенки се виеха и шибаха безмилостно жалките укрепления и барикади. Лошите идваха.

Даркесата се изправи на крака и изтегли от врата си дълго остро парче дъска. Къде ти! Лошите бяха вече тук.

Сигурна беше, че Чайна е оцеляла след експлозията. Не я беше видяла да бяга, но беше напълно уверена, че жена като Чайна Сороуз няма да загине просто си така, в един нищо и никакъв обстрел. Това пък означаваше, че в момента Чайна се оттегля към някое скривалище, където навярно е скрит и Скиптърът, а щом скривалището беше тайно, то Даркесата пък можеше да го намери.

Даркесата направи крачка и се смръщи. Вдигна ръце към главата си. Обърна се, видя бели роби, много бели роби, а после се задави и рухна на колене.

Надзирателите на чувствата я наобиколиха, наводниха съзнанието й с болка и мъка, накараха я да поиска да се свие на топка, просто да се предаде, да спре да се бори, да моли за моменталното облекчение, което носи смъртта. Битката не си заслужаваше. Злочестината не си заслужаваше. Всичко наоколо кървеше, всички умираха и нищо нямаше смисъл. Да се откаже. Трябваше просто да се откаже. О, Господи, как искаше да се откаже. Плачеше. Разбира се, че ще плаче. И как иначе? Животът беше нищожен, нищо не си заслужаваше, нищо нямаше смисъл и тя трябваше просто да легне и да умре. Просто да умре, за Бога, и да остави Безликите да я съдят след смъртта. Просто да легне, да спре да се бори и да приеме края.

Само дето тя не вярваше в Безликите.

Не вярваше, че те управляват живота и смъртта. Не вярваше, че ще я съдят.

Това не бяха нейни вярвания. Това бяха вярванията на Надзирателите на чувствата, на мъжете и жените, наобиколили я и пъхащи тези мисли в главата й. О, колко бяха умни тези Надзиратели! Бяха допълзели наблизо, насила бяха нахранили съзнанието й с тежки чувства и я бяха принудили да се отчае. И планът им почти сработи! Но Надзирателите не бяха достатъчно силни. Не и срещу Даркесата. Тя самата бързо се превръщаше в богиня, постепенно набираше сила, достатъчна да убие Безликите, ако някога ги срещне. Просто Надзирателите си нямаха и представа с кого се захващат.

Но в момента картинката бързо взе да им се изяснява.

Някои от тях вече се опитваха да се отскубнат, но беше късно. Сега Даркесата беше в техните глави, насилваше хилавите им недорасли мозъчета, смазваше ги с плашеща, ужасяваща лекота. Те се опитваха да избягат, но тя ги излови, един по един, и угаси светлината в съзнанието на всички с бели роби. Един, двама, трима, гледаше как телата им падат, четирима, петима, шестима и вече ги нямаше, мозъците им бяха разрушени, телата им — спрели да функционират, а Даркесата се изправи в пълния си ръст и прогони и последните остатъци от главоболието, което й бяха причинили.

Не се бяха опитали да я нападат един по един, както бяха постъпили с Валкирия при първото й идване. Бяха дошли подготвени. Водеха си подкрепления. Но явно недостатъчно.

Даркесата закрачи по тесните улици на тесния град, без да обръща внимание на далечните писъци и експлозии, нито на уплашените хора — магьосници и смъртни — които бягаха във всички посоки. Спря пред висока триетажна сграда, укрепена като мини крепост, защитена от силово поле, което възпламеняваше въздуха, ако някой се доближеше прекалено. Зад полето стояха секачи, стиснали косите си в готовност. Даркесата и на тях не обърна внимание. Това пред нея беше последната сигурна постройка в града. С тези защити можеше да удържи тотална обсада в продължение на дни.

Даркесата й обърна гръб и я подмина.

Битката изобщо не беше достигнала тази отдалечена част на града. Тук улиците бяха спокойни. Нямаше тичане, мъртви тела не висяха от прозорците, никой не разбиваше вратите с ритници. Тук атмосферата щеше да е почти идилична, ако не бяха звуците, които долитаха иззад гърба на Даркесата.

Тя продължи да крачи, докато не стигна малка пивница. Толкова приветливо място! Така спокойно. Толкова непретенциозно. Даркесата бутна вратата и влезе. Вътре дори ухаеше приятно. Младата магьосница изкачи стълбите и завари на втория етаж Чайна и Антон Страха, които явно я чакаха. Чайна беше получила няколко синини и драскотини, но, ако човек ги оставеше настрана, си беше все същата ослепителна красавица.

— Как ме намери? — попита тя и въздъхна елегантно, като истинска дама. Даркесата сви рамене.

— Просто това тук ми заприлича на място, което ти би избрала за скривалище, нищо повече. Скромно, но пък има прозорци от всички страни, за да можеш да следиш едновременно всички улици наоколо. А и постройката е доста стабилна. Не толкова стабилна, колкото крепостта, на която си сложила такава тежка охрана, но затова пък привлича много по-малко внимание — Даркесата погледна Страха. — Знам какво си мислиш, Антоне. Но ако бях на твое място, нямаше да се пробвам. Доста по-жилава съм, отколкото изглеждам.

Страха само я гледаше със студените си ясни очи и не отговори нищо.

— Ще ти дам Скиптъра — рече Чайна. — Няма нужда с теб да сме врагове.

— Идеално — отвърна Даркесата.

Страха се намръщи и пристъпи към прозореца.

— Телепортатор — рече.

Може и да блъфираше, да прилагаше някой стар номер, но пък Страха не беше човек на коварствата, така че Даркесата му повярва и пристъпи до него към прозореца. На отсрещния покрив се беше изправил Александър Ремит и ги наблюдаваше. Изчезна, преди да могат да направят каквото и да било, за да му попречат.

Телепортаторите бяха много лоша работа. Можеше да се върне до секунда и да доведе цяла армия. Най-добре беше да се маха.

— Скиптърът — рече Даркесата и закрачи към Чайна. — Веднага.

Красивите очи на Чайна леко се разшириха. Даркесата въздъхна с досада и се обърна. И ето ти на, пред тях стоеше отново Ремит, а до него — господарят му. Ама разбира се. За какво ти е да се главоболиш с разни армии, при положение че разполагаш с Меволент?

Меволент носеше бойния си костюм — ризници, брони и кожи — завършен с островърхия шлем с изкривеното в писък лице. Очите му огледаха Даркесата от главата до петите, докато Чайна и Страха заднишком се измъкнаха от стаята.

— Различна си — рече Меволент.

От мястото си Даркесата опипваше магията му. Силата му беше впечатляваща. Противно на слуховете обаче, тя не забеляза дори намек за това той да знае истинското си име. Вместо това установи невероятно високото ниво, до което Меволент се беше развил като елементал, надхвърляйки всяка предварителна идея за границите на силата, които може да достигне едно човешко същество. Ако не броим създания като Даркесата и Аргедион например, Меволент явно беше най-могъщият магьосник, раждал се някога.

И определено представляваше значителна заплаха.

Даркесата изпрати магията си напред. Меволент отстъпи крачка, объркан от внезапното мощно усещане, при което всяка кост в тялото му затрепери от напрежение, напука се и се натроши. Меволент рухна на пода, а Ремит отстъпи с разширени от ужас очи. Изчезна мигом и Даркесата го пусна да си върви. Беше дошла за Скиптъра и толкова.

А после, много бавно, Меволент се изправи отново на крака.

Даркесата му се усмихна.

— Как го направи?

Магьосникът не отговори. Махна с ръка. Въздухът, който Даркесата дишаше, внезапно се разду, разкъса трахеята й и гърлото й се поду. Ако веднага не беше надделяла над контрола му, щеше да прекърши шийните й прешлени. Но сега тя просто възстанови гърлото си, възстанови тъканите и си пое дълбоко въздух.

— Коварно — отбеляза.

Ремит залитна обратно в стаята, понесъл най-големия меч, който Даркесата някога беше виждала. Меволент стисна ръкохватката с две ръце и го завъртя. Когато той го държеше, мечът изглеждаше още по-голям.

— Това ли ти е планът? — попита Даркесата и пристъпи към него. — Ще ме намушкаш? Разочароваща липса на въображение.

Когато тя го наближи достатъчно, Меволент замахна. За секунда Даркесата видя как нещо вътре в острието заблещука, после отмести глава назад. Силата, с която острието изсвири край гърлото й, почти я накара да извика. Мечът отново полетя към нея, невъзможно лек в ръцете на Меволент и Даркесата залитна тромаво назад, за да го избегне. Не знаеше каква е тази сила, но инстинктивно разбираше, че ще я убие.

Меволент я притисна, атаките му бяха безмилостни, скоростта и яростта му не даваха на Даркесата възможност дори да си събере мислите. Единственото, което имаше значение, беше да стои далеч от това острие. Тя се препъваше, падаше, търкаляше се, изправяше се, залиташе. Докато летеше към нея, острието режеше камък и дърво. Меволент се въртеше под него, без да остава открит дори за момент. Даркесата отскочи назад и нагоре, но магьосникът я последва и двамата се озоваха във въздуха, но тя все не можеше и не можеше да остави място помежду им. Въртяха се, усукваха се и се дебнеха, а острието идваше все по-близо. Даркесата се наведе, успя да блъсне Меволент назад и се оттегли.

— Ама че меч — рече, отстъпвайки към другия ъгъл на стаята. — Просто дреболия, която случайно е попаднала в колекцията ти?

— Известен е като Богоубиеца — отговори за първи път Меволент. — Каквото пререже, убива го. Чувстваш, че казвам истината, нали?

— Ами да, затова съм се дръпнала чак тук — отвърна Даркесата. Посегна с магията си, опита се да изтръгне меча от ръцете му, но той удържа на силата й. Колко дразнещо.

— Няма нужда да се бием — каза Даркесата. — Дойдох за Скиптъра, но сега като си мисля, можеш да си го задържиш. Дай ми вместо това Богоубиеца.

— Тези оръжия са изковани да служат във война срещу Безликите. Не мога да допусна някой като теб да притежава което и да било от тях.

— Няма да го изгубя, обещавам.

Чу се писък, Меволент се извърна и същността на Страха го връхлетя и го събори на земята. Изподра с нокти ръката му и магьосникът изпусна меча, същността налетя отново, но Меволент измести въздуха и Страха отхвърча, блъснат назад.

Богоубиеца лежеше самотен на пода насред стаята. Даркесата се усмихна.

Меволент се спусна да го грабне, но Даркесата налетя срещу самия Меволент и с един ритник в хълбока го запрати към стената.

После вдигна Богоубиеца. Беше тежък. Даркесата не разбираше много от мечове; основно знаеше, че острата им част трябва да влезе в човека отсреща, но сега ясно си представи как върти този меч в битка. Е, фактът, че беше дълъг колкото самата нея от глава до пети, я правеше да изглежда малко нелепо. Но дали имаше значение, че враговете ще й се смеят, когато им налети? По-добре е човек да умира със смях на устните, отколкото пищейки, нали така?

Не беше сигурна. Тая работа с меча май беше „малко попресолена“, както се изразяваше баща й.

Срещу й се нахвърлиха четирима непознати магьосници, всеки със свое оръжие, и сърцето на Даркесата подскочи от радост. Наведе се, избегна една размахана брадва и един свистящ меч, после посече единия от нападателите, без въобще да усети как острието на Богоубиеца минава през него. Веднага след това почувства как дълго копие се заби дълбоко в нея. Ако беше с куртката на Гастли, това нямаше да стане. Мисълта, че сега я носи Китана, я вбеси. Пусна едната си ръка от ръкохватката на Богоубиеца и смаза гърлото на човека с копието.

Нов меч полетя към нея, тя се извъртя, за да го посрещне с Богоубиеца. Метал иззвънтя в метал. После пак и пак. Колко вълнуващо! Но после противникът й някакъв грозник — направи някакъв засукан финт и острието му буквално я разпори. Мъжът пристъпи зад нея и заби меча си в гърба й. Даркесата се опита да го докопа, но мечът му я държеше забодена като пеперуда на карфица, а и тъпото копие още стърчеше от тялото й. И тогава четвъртият магьосник развали всичко, като насочи право в лицето й дулото на рязана пушка.

Преди да дръпне спусъка обаче Даркесата изпрати магията си срещу него и свари мозъка му вътре в черепа. Грозният измъкна меча си от тялото й и замахна с намерение да й отсече главата, но в същия момент Даркесата се обърна срещу него. Ръката й улови юмрука му, стиснал оръжието, и извъртя китката му така, че острието се обърна към самия него, а после го заби дълбоко в гърлото му.

Остави грозника да падне, после изтръгна копието от тялото си и го прекърши. Погледна към Богоубиеца. Мечовете май не бяха за нея. Захвърли го през прозореца, даде си минутка, за да оздравее напълно и излезе през дупката, образувала се от тялото на Меволент. Точно навреме, за да го види как изтръгва Скиптъра от ръцете на Чайна.

Металното забрало на шлема му се извърна към Даркесата. Кристалът проблесна и черна светкавица удари до главата й. Когато младата магьосница се наведе да избегне нападението.

Чайна — тъй като си беше Чайна се възползва от възможността да избяга.

Даркесата се извъртя, избегна на косъм нов черен лъч, който превърна в прах стената зад гърба й. Меволент стреля със Скиптъра трети път и Даркесата чу как черната светлина изсъска на сантиметри от лицето й. Даркесата скочи нагоре и проби тавана, Меволент я последва по петите. Над главата й се ширна небе. Не знаеше колко бързо лети магьосникът зад нея, но знаеше, че тя е по-бърза. Само дето тук вън той трябваше просто да се прицели. В затворено пространство поне имаше предмети, зад които да се скриеш.

Даркесата рязко смени посоката и поредният изстрел на Меволент отново пропусна. Трябваха й хора, хора, които да го разсейват, хора, зад които да се скрие. Трябваха и стени и врати за прикритие.

Летяха към битката, където секачите се биеха срещу Червените качулки, а Съпротивата — срещу когото има. Срещу Кралството? Срещу Империята? Срещу каквото там управляваше Меволент. Даркесата не беше наясно. Имаше по-належащи въпроси за решаване.

Пореден черен блясък я догони, тя се преметна във въздуха. Пое внезапно назад и Меволент профуча под корема й. Даркесата го сграбчи, той я повлече в полета си. Опита се да насочи Скиптъра, но тя го изби от ръката му. Двамата се удариха в земята и се затъркаляха, хората бягаха от тях с писъци.

Даркесата се надигна и застана на четири крака и, не щеш ли, Меволент се оказа изправен над нея, стиснал в ръце каменен блок. Преди камъкът да се стовари върху черепа й, тя нямаше време дори да се замисли откъде го е взел. Лицето й се заби в чакъла. Прехапа си езика. Много мразеше да си прехапва езика.

Меволент я сграбчи, вдигна я, захвърли я. Даркесата се удари в стената на близката сграда, отскочи и падна обратно на улицата, погледна нагоре и видя Меволент да хвърля срещу нея цяла каруца. Тя замахна срещу дъските, разби ги и ги отхвърли, но голяма треска отвори сериозна рана на челото й, а после Меволент беше до нея, настъпи коляното й, след това се опита да й откъсне главата. Леле-мале, тоя беше роден, за да е насилник!

Даркесата се дръпна силно назад, опита се да го отскубне от себе си, но той се държеше здраво и продължаваше да дърпа. Даркесата чувстваше как сухожилията на шията й започват да се късат. Облечени в кафяво смъртни бягаха в ужас от нея, докато се бореше с господаря им. Нямаше намерение да умира така — с откъсната глава, в някакво напълно чуждо измерение. Блъсна Меволент с гръб в някаква стена и го захапа за китката, но ръкавът на дрехата го запази. Поне беше спрял да дърпа. Даркесата успя да свие крака под себе си и…

Меволент се извъртя рязко, Даркесата зарита, но напразно — не успя да му попречи да я дръпне далеч от стената. Звукът на трошащите се хрущяли изпълни ушите й. После мускулите й се разкъсаха, кожата й се разцепи и изведнъж тя се оказа в ръцете на Меволент. Отначало Даркесата не разбра какво става, после я вдигнаха и я доближиха до разкривената маска на шлема му, тя усети как зрението й отслабна, всичко посивя, скри се, Меволент я пусна и светът заподскача край нея. Даркесата се завъртя, преметна се, залюля се, после най-сетне спря на място, а Меволент се отдалечи, подминавайки едно обезглавено тяло, проснато насред улицата.

Нейното обезглавено тяло.

Ох, да му се не види.