Дерек анди
Царството на злото (20)

19.
Скок от самолет

Валкирия почти беше стигнала до Бентлито, когато Гастли я повика. Тя се обърна и го изчака.

— Ето — рече шивачът като приближи и й подаде малка кутийка. — За пътуването.

Валкирия отвори кутийката и извади съдържанието.

— Маска?

— Да ти пази топло — отвърна Гастли. — Освен ако не предпочиташ вълнена шапка и наушници?

Момичето се усмихна.

— Маската ще свърши идеална работа, благодаря ти.

— От същия материал като дрехите ти е, но все пак не разчитай прекомерно на нея. Може да поема удари и да омекотява ефекта им, но ти все пак ще ги усещаш и ще те боли.

— Но куршум не може да я пробие, нали?

Гастли се поколеба.

— Да — отвърна полека, — не може. Но хайде да ми направиш услуга и да не допускаш да те прострелят в главата. Маската няма да пропусне куршума, но силата от удара ще е достатъчна да те убие. Валкирия, моля те, гледай на маската като на нещо, което просто ще ти топли. Нищо повече.

— Добре — отвърна момичето. — Благодаря.

— В кутията има и ръкавици.

— Ти си най-добрият, Гастли.

— На публично място се обръщай към мен със „старейшина Биспоук“.

Момичето примигна, а шивачът се засмя и се обърна към Убежището.

— Такъв съм забавен — рече си сам на себе си.

Валкирия се ухили и седна в колата до Скълдъгъри, и скелетът ги закара до частната писта, лично притежание на Убежището. Превозното им средство се оказа огромен товарен самолет, чийто вид подсказваше, че е участвал в световната война — в коя от двете, Валкирия не можеше да каже със сигурност. Беше голям, шумен и студен, като двамата магьосници разполагаха с цялото грамадно вътрешно помещение. Момичето си сложи новите ръкавици и се опита да поспи върху мрежите за прикрепяне на товарите, като й се струваше, че само дреме на пресекулки. Часове по-късно обаче я събуди Скълдъгъри.

— Стигнахме — надвика той рева на двигателите.

Валкирия седна. Наоколо вече цареше не просто студ, а вледеняващ мраз. Тя направи няколко сковани крачки и през едно от прозорчетата погледна към покритите със сняг алпийски върхове.

— Леле — каза. — Като по телевизията.

Скълдъгъри поклати глава.

— Е, ето че отново успя да отнемеш вдъхновяващото чудо на една от най-впечатляващите гледки на света.

Валкирия му се ухили.

— Близо ли сме до летището?

— Летище?

— Извинявай, до пистата. До мястото, дето ще кацаме. Сещаш се, пистата. Както там се казва.

— А — почна скелетът. — Боя се, че изобщо няма да кацаме. Пилотите не предвиждат спирки, направо се връщат в Ирландия.

Валкирия се ококори.

— Ще скочим с парашути? О, Господи, винаги съм искала да го направя!

— Парашути — отбеляза Скълдъгъри. — Да, може би нямаше да е зле…

Момичето сбърчи чело.

— Нямаме парашути?

— Че за какво са ни?

— Защото… ще скачаме от самолет.

— Че ти скачаш от прозореца на стаята си всеки ден.

Валкирия го изгледа странно.

— Има известна разлика, Скълдъгъри. Прозорецът на стаята ми не е на десет хиляди метра над земята.

— Но нали при падането изместваш въздуха, за да се приземиш плавно? Тук е същото. Не знам какво толкова те притесни.

— Не ме притеснява скокът — отвърна момичето. — Притеснява ме падането. Притеснява ме разпльокването.

Скелетът я потупа по рамото.

— Забавляваш ме — отбеляза и отиде в пилотската кабина.

Валкирия потисна нервното напрежение, но не можа да изтрие усмивката от лицето си. Извади маската от джоба си и я нахлузи. Тя покриваше цялото й лице, с изключение на очите и устата, от задната страна дори имаше отвор, през който да извади хванатата си на опашка коса. Както всичко, изработено от Гастли, маската прилепваше идеално и момичето усети как й става значително по-топло.

Скълдъгъри се върна с джипиес в ръката.

— Шейсет секунди до мястото на скока — осведоми я той.

Валкирия си сложи и ръкавиците.

— Какво мислиш? Изглеждам ли зашеметяващо?

— Абсолютно зашеметяващо.

— Приличам ли на нинджа?

— Нямаш ама нищо общо с нинджите.

Момичето се огледа за някоя отразяваща повърхност и най-неочаквано видя огледало, закачено сред мрежите за товари. Може би служеше на десантчиците, когато си мажеха лицата с камуфлажен грим или нещо такова. Валкирия приведе глава, за да види колко зашеметяващо изглежда и усмивката й повехна.

— Боже мили — рече. — Приличам на психопатка.

— Нищо ти няма — окуражи я Скълдъгъри.

— Гастли ми е направил психопатска маска.

— Видът ти всъщност е доста запомнящ се.

— Да, ако си падаш по психопати.

— Глупости. Изглеждаш си съвсем нормално. Хайде, време е да скачаме от самолета без парашути.

Все още навъсена, Валкирия го последва до вратата на товарния отсек. Двамата обърнаха очи към сигналната крушка. Зачакаха. Недоволната гримаса на момичето изчезна и по устните й отново плъзна широката усмивка.

Крушката светна, скелетът отвори вратата и се хвърли навън. Вятърът го грабна и го отнесе на секундата. Още по-широко ухилена под маската, Валкирия се хвана за ръкохватката над вратата и с рев, предизвикан от прилива на чист адреналин, скочи след скелета.

Мигновено се изгуби сред свистящия вятър. Планините бяха невъобразимо огромни, унищожително красиви, проснали се до хоризонта, който пък се премяташе безобразно, докато момичето падаше. Вледеняващият вятър нахлу в ръкавите й, под яката, нагоре под крачолите й. Момичето изкрещя отново, докато се премяташе надолу в студа.

Скълдъгъри беше под нея, стиснал шапката си в едната ръка. А джипиеса в другата. Момичето го последва, двамата се гмурнаха право надолу, въртяха се и пикираха. Скелетът се справяше много по-елегантно, но на Валкирия не й пукаше. Току-що беше скочила от самолет без парашут. Смееше се с глас под маската.

После, по примера на Скълдъгъри, разпери ръце и крака и започна да се рее. Изместваше въздуха, за да коригира посоката, насочвайки се настрани, за да заобиколи един връх. Не искаше падането да свършва. Никога не се беше чувствала толкова свободна, колкото тук горе. Единственият път, в който беше усещала същата самозабрава, беше когато беше Даркесата и летеше над Дъблин. Спомни си радостта й тогава, за момент й се отдаде, а после скри обратно спомена, затрупвайки го със срам и вина.

Скълдъгъри забавяше скоростта, въздухът край него се гънеше на вълни. Валкирия улови вятъра, за да омекоти приземяването, опита се да го направи постепенно, напрягайки се да улови въздушните течения. Изгуби контрол и бясно полетя настрани и надолу, размаха ръце да се залови за нещо и попадна в порив, който я запремята право към планинския връх. Момичето измести отново въздуха и тромаво запропада още надолу, извика за помощ, а после отдолу се мернаха камъни и Валкирия успя да тушира силата на приземяването дотолкова, че, когато се стовари долу, не си счупи нищо. Претърколи се, сумтейки, и се хвана за нещо. Вкопчи се, опита се да се ориентира, да разбере накъде е горе и накъде — долу, а после Скълдъгъри се приземи, свел поглед към нея.

— Е — отбеляза, — прояви ненужен драматизъм.

После отмина нанякъде; миг по-късно Валкирия седна. Надникна над ръба на скалната площадка към великолепната шир на покритите със сняг Алпи. Красивите, девствено чисти Алпи, които за малко да я убият.

Всичко я болеше. Студът нахлуваше през отворите за очи на маската и от него я болеше главата. Вратът й също замръзваше и я караше да трепери.

— Мразя това място — каза момичето високо. Скълдъгъри не я чу. Тъпият алпийски вятър беше грабнал и отнесъл думите й. Тъпи Алпи.

Валкирия се изправи сковано и забърза след скелета. Самолетът вече беше завил и се скриваше сред облаците, поел по обратния път.

— Това са координатите — рече скелетът. — Трябва да сме близо.

— Студено ми е.

— Да си беше взела палто.

— Мислех, че куртката ще ми топли достатъчно. Тук е наистина студено. Защо никога не ме водиш на хубави места? Някъде, където да има басейн и аз да си седя край него?

— Имаш предвид някаква ваканция?

— Не. Имам предвид случай, при чието разследване да мога да седя край басейн, да ми е топло и да хвана тен. Колко може да е трудно да си осигурим такъв случай?

— При следващия ни случай — обеща скелетът, — ще ти осигуря възможности за седене край басейн.

— Да, само за това те моля.

— Хммм…

— Какво?

Скелетът приклекна. Момичето клекна до него.

— Какво? — попита отново.

Скелетът посочи някъде напред.

— Виждаш ли това?

— Кое, снега ли?

— Отвъд него.

— Още сняг?

— Спри да гледаш снега.

— Не знам какво ми сочиш! Планината ли ми сочиш? Да, Скълдъгъри, виждам планината. Трудно е да я пропусне човек. Все пак е планина — в далечината нещо помръдна, нещо, покрито с тъмна козина. Момичето се опули. — Господи! Това да не е Ужасният снежен човек?

— Така излиза — отвърна Скълдъгъри.

Момичето не различаваше фигурата ясно, но беше едра и космата. Валкирия се приведе към скелета и сниши глас:

— Може ли да те питам нещо? Нали се сещаш за вампирите, върколаците, гоблините и прочее, ами, така де, има ли сред митологичните създания такова, което всъщност да не съществува?

— Естествено — отвърна скелетът. — Например еднорозите и леприконите. Те не съществуват. Чудовището от Лох Нес също не е истинско, просто е създание на име Бърт. Имаш ли други въпроси или можем да се заемем с непосредствения проблем?

— Заеми се, моля.

— Благодаря ти. Тук Йети, или Канг Адми, както още е известен, не е в естествената си среда. Всъщност, не мисля, че съм чувал за екземпляри, които да са се отдалечавали от Хималаите.

— Може би този се е изгубил.

— Или може би Тайрън Ламент го е довлачил тук за охрана.

— Опасен ли е? Изглежда ми опасен. Колко е опасен — от едно до десет?

— Ами, ако едно е котенце, а десет — Йети, бих казал, че е десет.

— Господи, страшно искам да ти причиня болка.

— Йети са силни, бързи и свирепи. Ако видиш някой от тях да тича към теб, вече е късно да бягаш. Затова трябва да останем скрити. Между другото, да си облечена от глава до пети в черно не е най-доброто решение за камуфлаж, ако ще газиш из снежни преспи.

— Каза човекът в тъмносиния костюм.

— Аха, да, но ако си сваля шапката, главата ми се слива с фона.

— Тогава ще изглеждаш така, сякаш тъмносиният костюм се мотае насам-натам самоволно, а това е значително по-малко подозрително, признавам — Валкирия се огледа. — Ако Ламент е донесъл Йети, за да му служи за портиер, това означава, че самата врата, която снежният човек пази, трябва да е наблизо.

— Оглеждай се за необичайни неща.

— Искаш да кажеш, неща различни от камъни и снежинки.

— Именно.

Скелетът рязко спря и момичето сведе поглед надолу — в снега се мъдреше отпечатък от грамадна лапа.

— Е, и? — рече Валкирия. — Нали вече знаем, че тук има Йети.

Скелетът поклати глава.

— Не съм сигурен дали онзи Йети, когото видяхме, е оставил тази следа. Неговите следи вече трябваше да са засипани, предвид това колко силно вали.

— Това какво трябва да означава?

Скълдъгъри я погледна.

— Означава, че наоколо има повече от един Йети.

Зад гърбовете им долетя ръмжене, Валкирия се извъртя, вече готова с огнените кълба в ръцете си, съществото връхлетя и момичето се приготви да се бие на живот и смърт.

 

 

— Е — отбеляза Скълдъгъри, когато битката приключи, — това си беше освежаващо.

Валкирия приседна, дишайки тежко.

— То се опита да ми изяде главата.

— Да, видях.

— Буквано беше налапало главата ми.

— Какво беше чувството?

— Миризливо. Мокро. Ужасно. Точно каквото човек очаква, когато Йети се опита да му изяде главата. Психопатската маска ме спаси.

Скелетът й подаде ръка и й помогна да се изправи.

— Великолепно се справи.

— Мислиш ли?

— Непрекъснатото ти пищене определено го разколеба.

— Да, нова тактика, сега я пробвам. „Напикаване от страх“ се казва. Мислиш ли, че другарчето му ме е чуло?

— Едва ли. Вятърът отнасяше писъците ти в противоположна посока. Но предполагам, че трябва да се махаме, преди твоето Йети да се е върнало. Допускам, че ще е силно раздразнено.

— Да, и мен да ме блъснат в урва, и аз ще съм раздразнена.

Момичето закрачи след скелета в снега, пъхнала ръце под мишниците си. Държеше си устата затворена. Устните й замръзваха. Също и очите. Снегът полепваше по ботушите й и я теглеше надолу. Не мина много и Валкирия сериозно се умори.

— Стигнахме ли? — попита най-сетне и се огледа за първи път, откакто бяха поели напред. — Ей! Ти мамиш!

Снегът се виеше на вихрушки около Скълдъгъри, но не го докосваше и се разделяше на пъртина пред краката му.

— Снегът е вода — отвърна скелетът. — От пет минути те чакам да загрееш този факт и да постъпиш като мен.

Момичето го изгледа злобно.

— Мозъкът ми е замръзнал.

— Управлявай снега по същия начин като водата и всичко ще бъде окей.

Ръкавиците, които й беше изработил Гастли, бяха същите като тези на Скълдъгъри, тоест с тях човек можеше да щракне с пръсти и да предизвика пламък или да измества въздуха, за да движи предмети. Но за водата — елемент, в чието контролиране Валкирия никак не се беше упражнявала — трябваше ръката й да е гола. Момичето свали дясната си ръкавица, студът се впи в кожата й и изсмука цялата й топлина. Валкирия се постара с всички сили да не му обръща внимание и се съсредоточи върху това да накара плътния сняг под ботушите й да се отмести назад като вълна. Нищо не постигна. Динамиката на снега беше абсолютно различна от тази на водата в течно състояние. Момичето изскърца със зъби и изпрати магията си напред, снегът рязко се измести изпод краката й и я събори.

— Намерих го — каза Скълдъгъри отпред.

Ръмжейки, Валкирия се изправи и мрачно започна да гази в дълбокия сняг към скелета. Той стоеше пред нещо, което може би преди е било пещера, но в момента представляваше безредна камара от покрити със сняг канари и скални късове.

— Това не ми изглежда по-различно от всичко останало наоколо — отбеляза момичето. — Сигурен ли си?

— Тук е имало мост, личи си — отвърна скелетът и посочи с брадичка напред отвъд ръба на скалната площадка, върху която се намираха. — Сигурно е свързвал този връх със съседния. Първо са прекарали оборудването по него, после са го разрушили и входът към пещерата също е рухнал.

Валкирия затропа с крака.

— Та, как значи ще влезем?

Скълдъгъри притисна длани до скалата. Миг по-късно Валкирия долови тътен от срутващи се камъни. Посипа се прах. Скалната стена се разтърси силно и се разцепи. Скълдъгъри отстъпи крачка назад.

— Ето — рече. Не мога да направя повече, ако искам да запазя целостта на стената.

Цепнатината беше съвсем тясна, почти хоризонтална. Валкирия не беше почитателка на тесните пространства.

— Искаш да пропълзим оттук?

— Аз ще мина пръв — отвърна скелетът, — за да се уверя, че е безопасно. Дръж ми шапката.

Момичето взе шапката и проследи с поглед Скълдъгъри, който клекна пред отвора. Пъхна си главата и раменете, поогледа вътре, после се изтегли целият. Пред очите на момичето обувките му изчезнаха последни в пещерата.

— Как е? — подвикна му тя. — Какво има от другата страна?

— Тунел — долетя гласът на детектива. Ръката му щръкна навън и той размърда пръсти. — Шапката ми, моля.

Валкирия му я подаде и също клекна. Огледа недоверчиво цепнатината. Поредното тясно място.

— Сигурен ли си, че няма да се заклещя?

Лицето на Скълдъгъри надникна отвътре.

— Разбира се, че няма. Аз как не се заклещих.

— Ти си скелет — подчерта момичето.

— Да, но съм с едър кокал. Ще се справиш.

Валкирия хвърли поглед зад гърба си към снежните вихрушки сред необятната бяла пустош на планините и въздъхна. Пъхна първо ръцете си в процепа, улови се здраво, след това промуши главата и раменете си. Вътре в пещерата беше топло, неестествено топло. Скълдъгъри държеше огнено кълбо, за да й свети. С тихо сумтене момичето се закатери напред, острите ръбове на скалата задраскаха по гърдите й. Беше се напъхала вече наполовина, когато неочаквано тялото й се хлъзна малко встрани и надолу към ъгъла на процепа. Отначало Валкирия направи усилие да се измъкне.

— Заклещих се — рече.

— Нищо подобно — отвърна скелетът. — Позавърти се насам-натам и ще се провреш.

— Заклещих се! — настоя момичето и внезапно, против волята си се разсмя.

Скълдъгъри наклони глава.

— Мислех, че не обичаш тесните пространства.

— Не ги обичам. Изпадам в паника, когато се заклещя някъде. Как да не се смееш, когато си заклещен? Помогни ми.

Скълдъгъри я улови за ръцете и дръпна.

— Господи — продължи момичето, като с всички сили се мъчеше да потисне кикота си, — нищо не правиш така. Ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да ме извадиш оттук?

— Ама разбира се, мила — скелетът се пресегна, улови я за колана и я изтегли вън от тесния край на процепа. После я подхвана под мишниците и я издърпа цялата вътре в пещерата. Когато най-сетне стъпи на крака, момичето се изтупа, свали маската си и се ухили на скелета.

— Нито дума за тази случка пред никого — предупреди го и напъха маската и ръкавиците в джоба на куртката.

— Гроб съм.

Закрачиха по леко спускащия се надолу тунел, като си светеха с пламъчетата в дланите си, но постепенно тъмнината премина в сумрак, а после съвсем изсветля. Детективите угасиха огъня в ръцете си и продължиха предпазливо напред.

Земята под краката им се превърна в метална скара. Над главите им вече се издигаха и кръстосваха грамадни подпорни греди, от тях висяха светещи глобуси — сякаш някой беше уловил шепи дневна светлина и ги беше занесъл под земята. Вървяха по коридори със стени, изсечени в скалата. Въздухът беше свеж, ухаеше на цветя и окосена трева. Тук долу под планината беше топъл летен ден.

Край главите им прелетя птичка и се скри зад ъгъла.

— Това няма как иначе да го определя — изкоментира Валкирия, освен като неочаквано.

Вървяха, докато коридорът се разшири и точно там край тях мина човек. Валкирия го позна от снимката в досието му. Калвин Акорд. Адепт, специализирал в научна теория и практика на магията. В момента беше облечен в хавлия и със сандали на краката.

— Калвин — кротко му се обади Скълдъгъри.

Калвин се извъртя рязко, с ококорени очи. Вторачи се в детективите.

Скълдъгъри пристъпи напред.

— Извинявай. Не искахме да те стряскаме. Как си?

— О, това не е добре — промърмори Калвин. — Това никак, ама никак не е добре.

После се обърна на пети и побягна.

Скълдъгъри погледна Валкирия и двамата затичаха подире му.

— Калвин — повика го Скълдъгъри. — Няма от какво да се тревожиш. Моля те, спри да си поприказваме.

Но Калвин продължи да тича. Е, не беше много впечатляваща гледка — човек не може да се движи кой знае колко бързо, ако е обут в сандали. Калвин се препъна, единият му сандал изхвърча, но той продължи без него. Валкирия го вдигна пътьом.

Скелетът настигна бягащия магьосник и затича рамо до рамо с него.

— Здрасти, Калвин — почна отново.

Калвин изскимтя жално.

Валкирия се нареди до другия му лакът. Продължаваха да тичат, но момичето му подаде сандала.

— Виж, взех го да ти го върна.

Калвин вече дишаше тежко.

— Благодаря — рече и си прибра сандала.

— Защо бягаш от нас? — попита момичето.

— Не знам точно — отвърна магьосникът. — Но след като съм почнал, викам да продължа.

— Както виждаш обаче не можеш да ни избягаш — подчерта Скълдъгъри.

— Вярно си е — изпухтя Калвин, — но май не мога да спра. Искам да спра. Искам. Но май не мога.

— Просто забави малко — посъветва го Валкирия. — Хайде, просто забави малко. А така. Още малко.

Забавиха ход, а краката на Калвин започнаха да се подгъват. Той се отклони неволно и се тресна в стената, падна и се претърколи по пода, притиснал хълбока си с длан.

— Заболя ме — обясни задъхано, когато детективите се надвесиха над него.

— Не се упражнявате много тук долу, а? — попита Скълдъгъри.

— Не особено…

— Искаш ли да ти помогна да се изправиш?

— Ако нямате нищо против… просто ще си полежа тук… още една минутка.

— Няма проблем.

— Защо… защо сте дошли?

— Заради Аргедион.

— Значи трябва да говорите с Тайрън — Калвин си пое въздух още няколко пъти и седна. — А той никак няма да се зарадва да ви види.