Дерек анди
Царството на злото (50)

49.
Сделката

Скълдъгъри измести въздуха и повдигна отражението до прозореца на стаята на Валкирия, а момичето го пое отвътре. То буквално увисна в ръцете й и момичето го стисна здраво, за да го задържи на крака.

— Извинявай — промълви отражението.

Валкирия махна на Скълдъгъри и той се върна да я чака в колата. Момичето помогна на отражението да стигне до огледалото, но в този момент то спря и се поколеба. Валкирия разбра, че иска да го остави да пристъпи само през стъклото.

— Искам да ти благодаря — каза отражението, — че се върна за мен.

Валкирия не отговори.

— Много хора въобще не биха си дали този труд. Не биха рискували така. Просто щяха да ме зарежат в оная дупка. Радвам се, че ти не си от тези хора. Радвам се, че ме спаси.

Спасила ли? Отражението стоеше пред нея, смазано от бои и осакатено.

— Аз съм виновна — отвърна Валкирия. — Трябваше да остана с теб. Трябваше да те послушам, а не да се забърквам в неприятности. Ако те бях послушала, това нямаше да стане.

Отражението поклати глава.

— Ти се върна за мен. Само това има значение.

— Те са те изтезавали.

— А ако ти ми позволиш, ще блокирам спомените за това — отражението я погледна с отвореното си око. — Повярвай ми, Валкирия, не искаш тия спомени в себе си…

Валкирия преглътна.

— Благодаря ти.

— Аз ти благодаря… Просто имах нужда да ти кажа всичко това. Нищо повече.

Отражението пристъпи в огледалото, момичето докосна стъклото и всичката кръв и рани на отражението изчезнаха, и то придоби вида на Валкирия, застанала в стаята, докато спомените му постепенно се избистриха в главата й. Спомни си как посяга към отражението там, на полето, докато хора умираха край тях, после си спомни как е отражението и как посяга към Валкирия. После се видя през неговите очи как изчезва, после някой я вдигна насила на крака и я помъкна към Шлепа с останалите затворници, а после — нищо.

Валкирия осъзна, че трепери.

 

 

Когато Валкирия слезе в кухнята, майка й препичаше филийки за Алис, а самата Алис седеше на пода и се усмихваше широко. Валкирия я вдигна на ръце.

— Добро утро! — каза й, а момиченцето се разкикоти.

Майка й се обърна. На лицето й беше изписана изненада и… още нещо. Нещо друго.

— Не те чух да си влизаш. Добре ли прекара?

— Да — отвърна Валкирия. — Весело беше. Не се скъсахме да учим, де.

— А, не се тревожи. И без това напоследък учиш много.

— Аз съм си такава — много уча! — смръщи се леко Валкирия. — Всичко наред ли е?

— Да. Съвсем наред. Всъщност… — майка й се поколеба, после се обърна цялата към момичето и се усмихна тъжно. — Съкратиха ме от работа.

— Какво? Мамо…

— Няма нищо, няма нищо! Знаех, че рано или късно ще стане така. Всички колеги знаехме. В цялата страна банковите клонове затварят, беше въпрос на време преди и ние да затворим. Другите от отдела са в по-лошо положение. Поне Дез все още има фирмата, а и аз бездруго работех само три дни в седмицата, за да се гледаме с малката госпожица…

— А и разполагаме с парите на Гордън — напомни й Валкирия.

Майка й поклати глава.

— Те са твои. Той ги остави на теб.

— Да, но са и ваши, как иначе!

Майка й отново се обърна с гръб и започна да маже масло на филийката.

— Не, нещата не стоят така.

Валкирия се засмя.

— Разбира се, че стоят точно така. Гордън не остави парите на мен лично, остави ги на всички ни. Не ме интересува, че на оня лист хартия е написано само моето име. Всичките хонорари от книгите му и прочее, всичко е наше, а не мое.

— Много мило от твоя страна, дете, но нямаме нужда от тези пари. На мен ми дадоха обезщетение, Дез има фирмата…

— Има фирмата, но няма достатъчно работа. През повечето време татко играе голф, мамо, а дори не знае правилата.

Майка й помълча, после кимна.

— На игрището го мразят…

— Татко притежава строителна фирма, ти работиш в банка. Когато бях малка, това беше идеалното положение на нещата, но през последните години стана точно обратното. Сериозно ли смяташ, че не съм забелязала колко ни е трудно напоследък?

Майка й се усмихна.

— Понякога е трудно човек да прецени дали си забелязала нещо.

— Е, забелязала съм, но нищо не казвах, защото мислех, че ти си знаеш, че всичко, което ми остави Гордън, е и ваше и бях спокойна. Помисли, пукало ли ми е някога на мен за пари? Единственото, което ме интересува, е вие вкъщи да сте щастливи, здрави и в безопасност.

Майка й пое дълбоко дъх. Прииска й се да я прегърне, да сподели както трябва с нея този момент, но времето я притискаше, а Скълдъгъри чакаше вън.

— Ето — рече момичето и подаде Алис на майка си, — вземи сестра ми и й обясни, че когато порасне, може да постъпи в най-елитния университет в света. Защото парите не са проблем.

Очите на майка й се напълниха със сълзи.

— Толкова си добра, Стеф.

— От време на време — усмихна й се Валкирия и излезе от кухнята. На секундата потисна горчивото съжаление, че оставя майка си. Ще я прегърне по-късно, когато е сигурна, че светът няма да се обърне наопаки. Върна се в стаята си и пусна отражението да излезе от огледалото. То вече изглеждаше много по-добре. Валкирия му даде дрехите си, после навлече черните си панталони и обу ботушите. Отражението й подхвърли черната тениска и Валкирия облече и нея.

— Искам си куртката — изръмжа.

— Ще си я вземеш — успокои я отражението. После добави — Ще прегърна майка ти вместо теб.

Валкирия се усмихна тъжно и скочи през прозореца. Скълдъгъри я взе с Бентлито и двамата поеха към Роърхейвън. Валкирия едва забеляза пътя. Мислеше само за майка си, за татко си и за малката Алис.

Скълдъгъри рязко наби спирачки.

— Оу! — изпротестира Валкирия. — Това пък какво беше? Вдигна очи и видя Китана, Шон и Дорън, застанали насред главната улица на магьосническия град. Скълдъгъри угаси двигателя и двамата излязоха от колата.

— Здрасти — поздрави Китана. Шон изглеждаше притеснен, но Дорън се хилеше нагло.

Без да бърза, Скълдъгъри извади револвера, запъна ударника и се прицели.

Китана се засмя.

— Чакай, чакай — каза. — Дошли сме да поговорим, така че, моля те, не стреляй по нас. Знаеш, че не можеш да ни нараниш, ама тия работи гърмят така силно!

Револверът дори не трепна. Китана сви рамене и се обърна към Валкирия.

— Така, както лошо ме гледаш, май нещо ми се дразниш, а?

— Носиш моята куртка.

— На мен ми стои по-добре, не мислиш ли?

— Преди тая история да приключи — отвърна Валкирия, — ще съм си я взела обратно.

Усмивката на Китана стана още по-широка.

— Опитай, де. Нямам нищо против.

— Може ли да минем към въпроса? — обади се Шон и пристъпи напред. — Дошли сме с едно предложение.

— Казвайте — отвърна скелетът.

— Нали искате да спрете Аргедион? Е, и ние искаме същото.

Скълдъгъри свали оръжието.

— Защо?

— Не е твоя работа — остро се сопна Дорън. — Достатъчно ти е да знаеш, че единствено ние сме достатъчно силни да се справим с него. Вие със сигурност не сте хората за тая работа. Нито един от вас не е достатъчно могъщ. Аргедион може да ви унищожи с едно махване на ръката.

— След като сте толкова силни, за какво сме ви притрябвали ние? — попита Скълдъгъри. — Защо вече не сте се разправили с него?

— Смятаме, че вие можете да му отвлечете вниманието — каза Китана, ухилена. — После, докато той е зает да ви се смее, ние идваме и го застрелваме в гръб. Искам да кажа, ние сме си силни, но Аргедион си е Аргедион.

— Не знам — бавно отговори Скълдъгъри. — Така, както го казвате, ми се струва, че ние само ще си стоим настрани и ще ви гледаме как водите истинската битка. А като свършите, само ще почистим след вас.

— Вие сами нямате шанс — намеси се Шон. — Ако Аргедион ни убие, убива единствените хора, които биха могли да му навредят. Какво ще кажете?

— Трябва да се видим със старейшините и да го съгласуваме с тях — каза скелетът. — Можете да почакате в Убежището, докато Съветът вземе решение.

Шон се засмя.

— Та да им отнемете силите, както направихте с мен? Покорно благодаря, ще си останем отвън.

— Как мога да ви имам доверие, че няма да нараните никого?

— Защо ни е да нараняваме някого тук? Тук хората ни обожават.

— Бягайте — обади се Китана. — Питайте шефовете си. Ние ще чакаме.

— И не убивайте никого — настоя Скълдъгъри.

Китана му намигна.

— Обещавам.

Кордон от секачи обгради трите деца, пропуснаха само Скълдъгъри и Валкирия, които влязоха в Убежището. Посрещна ги Типстаф.

— Къде са? — попита Скълдъгъри.

— В Залата на Усилвателя — отвърна Типстаф. — Секачите искаха да ги евакуират, но те отказаха.

— Типично.

Когато слязоха, завариха разгорещен спор между Гастли и Сълт. Силовото поле беше изчезнало и навсякъде сновяха магьосници, човъркащи останките от Бурята и оглеждащи празния Куб, който продължаваше да се върти вътре в Усилвателя.

Ревъл изникна до лакътя на Валкирия.

— Слава Богу, че се върнахте — рече й меко. — Тук нещата са доста напрегнати.

Скълдъгъри го погледна.

— Ламент?

Ревъл се поколеба.

— Мъртъв е. Аргедион си взе силата обратно от всички, освен от Китана и дружките й. Така смъртните се върнаха в нормалното си положение, но за Ламент и останалите това се оказа твърде много.

Очите на Валкирия се разшириха.

— Чакай, всички ли са мъртви? И Ленка ли?

— Съжалявам.

Очите на момичето се плъзнаха към мястото, където за последен път беше видяла Ленка Базаар, увиснала във въздуха зад силовото поле. Още един изгубен приятел. Още едно име в списъка.

— Взехте ли Скиптъра? — попита Ревъл.

— У нас беше — отвърна Скълдъгъри. — В ръцете ни. Само че Чайна Сороуз в онази реалност заслужава точно толкова малко доверие, колкото и нашата си Чайна.

Ревъл изруга под нос.

— Детектив Плезънт — повика Сълт и закрачи към детективите, следван по петите от Гастли. — Може би вие ще ми дадете ясен отговор. По всичко изглежда, че тук никой не знае къде е Върховен маг Стром. Трудно ми е да повярвам, че са го изгубили като връзка ключове.

— Не сме го изгубили — каза Гастли, явно не за първи път. — Той е в делова среща с мадам Мист.

Сълт се извъртя към шивача.

— Среща по какъв въпрос? Какво може да е толкова важно, че да го откъсне за толкова дълго от тежката криза, която назрява тук.

— Криза, в чието разрешаване той няма думата — напомни му Гастли.

— При все това, вие отново не можете да ми дадете ясен отговор.

— Той е в — натърти Гастли — делова среща.

Думите наоколо се сливаха в бял шум. Валкирия пет пари не даваше. Ленка беше мъртва, а те спореха за политика! Изведнъж всичко рязко се изясни в главата й. Планът на Аргедион, цялото това Лято на светлината, трябваше да бъде ликвидирано, преди да е отнело още невинни животи.

— Господа — прекъсна спора Ревъл, — сега не е време за това. Господин Сълт, оценявам приноса ви, но сега наистина ще трябва да настоя да се върнете в отделената ви квартира и да ни оставите да се справим с онова, с което трябва да се справим.

— Никъде не мърдам — отговори Сълт. — Аз съм упълномощен представител на Върховен маг Бисахалани. В това си качество съм и упълномощен представител на Върховния съвет. А тъй като не можем да открием никъде Върховен маг Стром, единствен аз мога да ви съобщя какво решение беше взето.

— Решение?

— Не виждам Скиптъра на Древните в ръцете на детектив Плезънт. Да приема ли, че мисията за придобиването на споменатото оръжие е била неуспешна? Не си давайте труд да ми отговаряте, разбира се от само себе си. Което пък означава, че в момента трябва да се справим с четири супермощни заплахи, а единственото, което — по мое мнение — можем да използваме като оръжие срещу тях, е самият Усилвател.

Валкирия се смръщи неразбиращо.

— Какво?

— След като Аргедион уби предателите, силовото поле падна и вече имаме достъп до Усилвателя — рече Сълт.

— Предатели? — отекна Валкирия. — Те не бяха предатели! Аргедион ги контролираше.

Сълт поклати глава.

— Той може и да ги манипулираше, но аз съм убеден, че четиримата магьосници бяха напълно наясно със собствените си…

Валкирия се хвърли върху него.

— Ленка не беше предателка!

Ревъл я прегърна през кръста, а Гастли откъсна ръцете й от яката на Сълт, докато американецът, залитайки, се дръпна назад. Валкирия се мяташе в ръцете на старейшините, а на лицето на Сълт се изписа открит гняв и той отново направи крачка напред, стиснал юмруци.

— Уверен съм — произнесе Скълдъгъри с тон, от който всички присъстващи замръзнаха на място, — че нямате ни най-малкото намерение да ударите партньорката ми.

Гастли и Ревъл бавно пуснаха Валкирия, а юмруците на Сълт се отпуснаха.

— Не… Разбира се, че не — рече американецът. — Поднасям извиненията си, както за това, че си изпуснах нервите, така и за намека, че хората от екипа на Тайрън Ламент са виновни за случилото се.

Валкирия с усилие потисна порива да му смачка физиономията.

— Върховният съвет иска от нас да използваме Усилвателя, за да увеличим стократно силите на техните магьосници — обясни най-сетне Гастли. — Въпреки факта, че ние дори не знаем какво може да причини машината на жив човек. Възможно е и да ги убие. Още по-лошият вариант е, че от безмерната сила може да изгубят ума си и те да избият нас.

— Не мисля, че имаме избор — намеси се Сълт. — Китана и приятелите й са буквално на прага ни.

— А с тях разговаряхте ли? — намеси се Скълдъгъри.

Ревъл го изгледа:

— С кого да сме разговаряли?

— С Китана и приятелите й. Защото ние с Валкирия разговаряхме. Предлагат сделка. Ние ще отвлечем вниманието на Аргедион, ще го изтощим, а те ще нападнат след това и ще го довършат.

— Че защо изведнъж им се прииска да убият Аргедион? — попита Сълт. — Те какво печелят?

— Безопасност — отвърна скелетът. — Те са единствените магьосници, които могат да му навредят, като обратното също важи — единствено той има сили да навреди на тях. Боят се, че ще им вземе силите, както стори с Ламент и останалите.

— Могат ли да го извършат? — попита Гастли. — Могат ли да го убият?

— Мисля, че да — отговори Скълдъгъри. — Ние ще трябва да разсеем Аргедион и да хвърлим срещу него всичките си сили, за да го забавим.

— Някакви идеи как да стане това?

— Най-лесното е да го примамим в капан.

— А втората част от плана? Там, където го нападаме достатъчно енергично, че да го забавим?

Скълдъгъри махна с ръка към Бурята.

— Познаваме някои доста умни хора, нали? Сигурен съм, че няма да им трябва много време, за да превърнат това в оръжие.

— А ако планът проработи? — намеси се Ревъл. — Ако Аргедион загине, Китана и дружките й ще останат пак наша грижа.

Скълдъгъри се поколеба.

— Тук вече цялостният ни план трябва да претърпи някои модификации. По принцип, ние се надявахме, че ще можем да затворим Аргедион отново в Куба. Усилвателят може да държи клетката заредена вечно, така че Аргедион никога вече няма да може да се измъкне на свобода. Това решение би удовлетворило всички. Но сега, с всички нови факти, които станаха ясни в последно време, подобен финал вече не е вариант.

— Трябва да го убием — обобщи Валкирия. Всички очи се обърнаха към нея. Гастли изглеждаше определено шокиран. — Налага се — продължи момичето. — Той уби Ленка. Уби Ламент, а и кръвта на всеки, когото Китана и компания убиха междувременно, също е по ръцете на Аргедион. Първи май сме вече. Ако не го спрем, Лятото на светлината започва днес.

Ревъл се обърна към Скълдъгъри.

— Ти съгласен ли си? Искаш ли да го убиеш?

— Не — отвърна скелетът. — Искам те да го убият. Китана и другите. Преди няколко дни Аргедион спомена нещо, по което съдя, че смъртните, които е заразил с магия, ще запазят силите си, само докато той е жив. Ако умре, техните способности умират с него.

— Значи, ако Китана и другите го убият… на практика режат клона, на който седят.

— Сигурен ли си? — попита Ревъл.

— Относително сигурен — рече Скълдъгъри.

Ревъл погледна Гастли и шивачът въздъхна:

— Това може да е единственият начин — рече. — Как смятаме да процедираме?

— Тук идват другите лоши новини — продължи Скълдъгъри. — За да сме сигурни, че Китана и момчетата ще могат да се справят, ще се наложим да увеличим техните сили.

— Искаш да сложим тях в Усилвателя?

— Само така ще сме сигурни.

— Ами ако след процедурата изгубят ума си? — попита Сълт.

— Да станат по-луди, отколкото са сега ли? Мисля, че можем да поемем този риск. Ако Усилвателят ги убие, какво пък, един проблем по-малко за нас. Ако проработи, ще ни помогне да направим каквото трябва, за да се справим с Аргедион.

Раменете на Ревъл увиснаха.

— Някак си съм приел за неофициално правило в живота си да не давам допълнителни сили на психопати.

— Те ще останат силни, само докато убият Аргедион. Когато той умре, ще се превърнат отново в съвсем нормални тийнейджъри.

— И тогава ще мога да ги удрям на воля, нали?

— Ти си Върховен маг, ще можеш да си правиш, каквото поискаш.

— Искам да ги удрям.

— Знаеш ли — обърна се Гастли към Скълдъгъри, — за човек, който мрази плановете, ги кроиш доста смислени.

— Ами, да, в известен смисъл — отвърна скелетът, — в интерес на истината, шансът някой от тези планове действително да сработи е уникално малък.

Ревъл поклати глава.

— Наистина е време да се научиш в кой момент трябва да спреш да говориш.