Дерек анди
Царството на злото (15)

14.
Крей

Минаваше девет часа в понеделник сутринта. Бентлито беше паркирано насред някакво поле, а Скълдъгъри и Валкирия стърчаха във високата трева.

— Добре дошла — обяви скелетът — при невидимата железница.

Валкирия сведе очи към старите ръждясали влакови релси пред краката си.

— Две неща — рече. — Първо, не е невидима. Второ, все така не е невидима. Тези две неща автоматично влизат в противоречие с природата на нещо, наречено „невидима железница“. Мога да продължа списъка.

Скълдъгъри килна шапката си, така че слънцето да не му свети в очите. Момичето не можеше да разбере защо той прави някакви такива необясними неща. По сила на навика, най-вероятно.

— Невидимата железница се използваше много по време на войната — обясни скелетът. — С нея се прекарваха хора и провизии през цялата страна, осъществяваха се връзки с другите подобни железници по света. Някои от тези релси минават под вода, като нямам предвид, че влизат в тунел под морското равнище. Влаковете вървят по сушата, после стигат до брега, влизат във водата и продължават по океанското дъно.

— Обеща ми невидими работи.

— Ти чу ли какво ти говорих досега?

— Влакове пътуват под вода. Супер. Обеща ми невидими работи.

Скелетът хвърли поглед на джобния си часовник.

— Спазвам си обещанията — каза. — Влакът ще дойде всеки момент. Трябва да се дръпнем назад.

Отстъпиха и Валкирия отново загледа релсите.

— Сега чакаме невидим влак?

— Точно така.

— Как ще разберем, че е дошъл?

— Ще разберем. Самият влак не е невидим, просто е покрит с редица сфери.

— Сфери-невидимки?

— Именно.

— И къде спира този влак?

— Моля?

— Къде е гарата?

Скълдъгъри се засмя.

— Няма гара, Валкирия. Влакът е супер експрес.

— И какво се предполага да направим? Да скочим в движение на невидим влак?

Скелетът я изгледа.

— Разбира се. Ти какво друго смяташе, че ще правим?

Момичето почувства, че въздухът се задвижи и притисна бузата й. Релсите пред очите й бяха все така празни.

— Идва — каза тя.

— Да, идва — отвърна Скълдъгъри и обви кръста й с ръка. Двамата се издигнаха във въздуха, увиснаха над релсите, полетяха успоредно с тях, постепенно набирайки скорост. Високата трева под тях изведнъж полегна към земята, издухана от нещо огромно, движещо се много бързо.

Двамата се гмурнаха надолу, влязоха в обхвата на сферите-невидимки и изведнъж влакът изникна точно под тях, грохотът беше оглушителен. Кацнаха върху покрива на последния вагон, Скълдъгъри изместваше непрекъснато свистящия около тях въздух.

— Трябва да вляза сама — каза високо Валкирия, за да надвика шума. — Ако отидем двамата, ще изглежда твърде официално.

— Значи аз просто да си остана тук? — попита Скълдъгъри. — Но какво ще правя? Няма да има с кого да си говоря. Ще ми стане скучно.

— Стоиш на покрива на хвърчащ влак — отбеляза Валкирия. — Ако това ти се струва скучно, трябва да се прегледаш, честно. Просто ме почакай. Ще свърша, каквото трябва, и се връщам.

— Хубаво — намуси се скелетът. — Не се бави.

Момичето се ухили и отстъпи от него, протягайки ръка сама да укроти въздуха. Движението й обаче се оказа твърде небрежно и самата сила на вихъра я хвана неподготвена. Вятърът я блъсна като камион, момичето извика и падна. Скълдъгъри посегна към нея, но тя вече се премяташе назад, влакът се измъкваше изпод краката й. Момичето посегна, улови в последния момент стълбичката на гърба на последния вагон, влакът я дръпна и за малко не извади ръката й от рамото, а краката й се размятаха над размазаните от скоростта релси отдолу. Валкирия се улови и с другата ръка за стълбичката, после стъпи на нея и с двата си крака, след това се вкопчи с всички сили и остана да виси отзад на влака, цялата разтреперана.

Вдигна очи и видя Скълдъгъри изправен на покрива, изопнал рамене; вятърът не го и докосваше. Гледаше я и клатеше укорително глава, а момичето му се усмихна вяло, за да покаже, че е добре. Тук лежи Валкирия Каин, загинала геройски при падане от влак.

Момичето се смъкна по стълбичката, като я стискаше здраво, после с една ръка отвори полека задната врата на вагона. Шмугна се вътре, затвори след себе си, оставяйки отвън грохота и вятъра. Оправи си косата и си пое дъх за момент. Ама че глупачка. Скълдъгъри нямаше скоро да й позволи да забрави тоя гаф.

Полека самочувствието й се върна и тя пое напред през вагона. Каквото и да превозваше този влак, то не беше товар в традиционния смисъл на думата. Този, както и следващите вагони имаха прозорци, но не и седалки. Грамадни метални кутии бяха прикрепени към пода с широки здрави мрежи от двете страни на централната пътека. Момичето открехна вратата в отсрещния край на вагона, вятърът отново посегна да я грабне, но тя бързо прескочи над сглобката между вагоните и влезе в следващия. Тук положението беше същото, десетки метални кутии без надписи по тях, подрънкваха леко в ритъма на влака.

Стигна до другия край на вагона точно в момента, в който композицията навлезе в тунел и всичко потъна в мрак. Момичето се протегна, ръката й хвана дръжката на входната врата към третия вагон. Все така в пълна тъмнина, Валкирия прескочи сглобката, отвори вратата и се вмъкна. Трябваше й по-голямо усилие, за да преодолее вятъра и да затвори вратата, но най-сетне успя и се обърна към пътеката. Инстинктивно понечи да щракне с пръсти и с пламъка да си освети пътя, но се сети, че идеята едва ли беше добра, в случай че металните контейнери съдържаха някакъв опасен газ. Затова момичето просто остана неподвижно, полюлявайки се в ритъма на влака, скоро тунелът свърши, мракът се стопи, през прозорците нахлу слънчева светлина и Валкирия видя, че се намира във вагон, пълен с Кухи хора.

Момичето застина на място. Хартиена кожа, увиснали рамене, ръце, отпуснати до пода под тежестта на масивните юмруци — всички Кухи хора бяха с гръб към нея, безизразните лица гледаха навън. Валкирия преглътна и посегна зад гърба си към дръжката на вратата. Най-близкият до нея Кух човек започна бавно да се обръща. Момичето се стрелна напред и застана зад гърба му. Още един Кух човек се обърна, после трети — завъртаха тежките си тромави тела, вперваха очи към мястото, където беше стояло момичето допреди миг. Създанията не видяха никого, но това не ги накара да се върнат в предишното си положение. Поне петима-шестима от Кухите сега стояха, вторачили пустите си погледи към вратата на вагона, откъдето момичето се канеше да избяга. Вече нямаше как да се върне, без да я забележат. Валкирия клекна и се заоглежда за начин да премине до отсрещния край на вагона.

Ругаейки се на ум, застана на четири крака и запълзя.

Промъкваше се бавно сред гора от тихо шумолящи хартиени нозе. Влакът се поклащаше, Кухите хора се полюшваха в ритъм, но краката им бяха тежки като камъни и ги държаха закотвени неподвижно за пода. Без да иска, Валкирия се отърка в един-двама и замръзна на място, чакайки грамадните ръце да я сграбчат, но съществата явно въобще не я забелязваха. Нито едно от тях не погледна надолу. Засега. Почти беше стигнала до отсрещната врата, когато гората от крака изведнъж стана напълно непроходима. Никакви пролуки. Не можеше да продължи нататък. Момичето прибра крака под тялото си, пое дълбоко въздух, за да се успокои и започна да брои от пет към едно.

На три пръстите й се сгърчиха, притегляйки въздуха наоколо.

На едно Валкирия се изправи, разпери широко ръце, отхвърли най-близките Кухи назад и си разчисти място за бягство. Втурна се напред, шмугна се под сграбчваща ръка, измести рязко въздуха и запрати поредния Кух човек на камарата при събратята му. Друг обаче я улови, стисна ръката й, докато минаваше покрай него. Момичето се извъртя, замахна със свободната си ръка, сянка като острие разпори гърдите на Кухия, но той не я пусна. Още и още ръце се запротягаха към Валкирия, в паниката си тя замахна отново, сянката стана още по-остра, заби се още по-дълбоко. Момичето направи широко движение, сянката-острие изсвистя като коса и посече гърлата на най-близките Кухи. Главите им увиснаха назад, от раните им блъвна зелен газ, телата се сгърчваха без въздуха, който ги издуваше отвътре.

Валкирия се препъна, закашля се, очите й залютяха, гърлото й пламна от отровния газ. Други ръце я уловиха за раменете, тя се опита да се отърси от тях, но хватката беше здрава, момичето усети как я теглят назад, вън на чистия свистящ въздух. После и вятърът отмина, затворен отвъд поредната врата. Същите ръце я теглеха още, по-точно я водеха все напред. Тя не се съпротивляваше. Наведоха я напред, вода заплиска по лицето й, чу, че някой й говори.

— Не си търкай очите — казваше гласът. — Ще стане по-лошо. Остави водата да си свърши работата.

Момичето простена нещо, не можеше да продума. В стомаха й сякаш гореше киселина. Искаше й се да повърне. Още вода я наплиска по лицето. Не много, само студени капки, които да отмият лютенето. Момичето се приведе напред в опит да си потопи цялата глава, но ръцете на раменете й я спряха.

— След малко ще се оправиш каза гласът. — Опитай се да дишаш. Всичко ще бъде наред.

Постепенно Валкирия се поуспокои. По нареждане на гласа спря да търка плътно стиснатите си очи и остави водата да охлади клепачите й. Когато най-сетне прогледна отново, видя пред себе си Ханзард Крей, който й подаде хавлиена кърпа и отстъпи крачка назад.

— Носът ти тече — подсети я.

Валкирия зарови лице в кърпата, едновременно криейки смущението си и подсушавайки водата, а после си издуха и носа в нея. Когато вдигна глава, видя, че Ханзард й подава носна кърпичка.

— О! — рече Валкирия. — Извинявай.

— Няма нищо — отвърна Ханзард. — Задръж кърпата, ако искаш. Имаме много.

Обърна се и излезе от банята, момичето го последва. Вагонът, в който се намираха в момента, беше голям и луксозно обзаведен. Имаше маса, бар, легло в противоположния край. Бяха само двамата. Момичето хвърли поглед през стъклото на вратата, водеща обратно към вагона с Кухите хора. Обърна се към Ханзард.

— Какво ще правиш с тях?

— Моля?

— С Кухите. Защо ти е влак, пълен с Кухи хора? Мислех, че си различен от баща си.

Ханзард се облегна на бара.

— Това какво по-точно трябва да означава?

— Много добре знаеш — отвърна Валкирия. — За какво са ти Кухите? Какво замисляш? Част от какъв заговор си?

— Аз съм част от семейния бизнес — отговори младият мъж. — Колкото до въпроса за какво са ми осем вагона с Кухи хора, отговарям: възнамерявам да ги закарам на хората, които са ги поръчали и платили.

Момичето се смръщи. Очите й още смъдяха.

— Какво?

— Те не са мои, Валкирия. Нашата компания се занимава с превоз на товари. Транспортираме разни неща.

— Кой ги е поръчал?

— Боя се, че това вече не мога да ти кажа. Основна причина, поради която клиентите предпочитат нас, е пълната поверителност, която спазваме. От реакцията ти обаче съдя, че си мислиш най-лошото. Знам, че Нефариан Серпин е имал склонност да използва Кухи хора, но не всеки, който работи с тях, замисля зли козни. Най-често Кухите се използват като евтина работна ръка или за охрана от хора, които не могат да си платят за Изкормвачи.

Момичето го погледна в очите, враждебността й се стопи.

— О — рече.

Ханзард се усмихна.

— Не, че не се забавлявам, когато ме обвиняват в ужасяващи заговори срещу човечеството, но ще ми позволиш ли да попитам какво правиш тук? Освен че ме обиждаш, разбира се, и повреждаш чужда собственост, която ще се налага да плащам от джоба си.

— Съжалявам — отвърна Валкирия — Не знаех, че Кухите се използват и за други… неща. Но те ме нападнаха.

Мъжът поклати глава.

— Без да са получили изрична заповед, Кухите хора не предприемат действия по своя инициатива. Ако са те нападнали, значи ти си ги нападнала първа.

Валкирия се поколеба.

— Е, може и така да беше — рече. — О, Боже, страшно съжалявам. Пък и тези Кухи не бяха като онези на Серпин.

Ханзард кимна.

— Тези Кухи хора са по-издръжливи, кожите им са от по-скъп материал. Трябва да видиш още по-новия модел — трябва ти моторна резачка, за да ги разпориш.

— Тая мисъл не ми допада.

— Не отговори на въпроса ми, Валкирия.

Момичето се прокашля.

— Всъщност съм дошла да те помоля за една услуга.

Мъжът се засмя.

— Услуга? След всичко, което натвори преди малко?

— Да. Знам. Съжалявам.

— Защо не ми звънна по телефона? В офиса или у дома? Сигурен съм, че лесно можеш да разбереш къде живея. Ти в момента не си ли детектив към Убежището на доброволни начала? А къде е партньорът ти? Не ми казвай, че те е оставил да се качиш съвсем сама на непознат влак.

— Не съм организирала тази среща специално — излъга момичето. — Просто се отбих. Колкото до това къде е Скълдъгъри, ами… Точно пред прозореца е.

Ханзард се обърна и видя скелета да лети успоредно с влака, изправен и със скръстени ръце.

— Това — отбеляза, — трябва да е много приятно — погледна пак момичето. — Просто не сте искали да срещате баща ми.

— Ами нещо такова.

— Надявам се, си спомняш, че при последната ви среща той беше извънредно пиян. Обикновено не е такъв.

— Обикновено не е фанатичен поклонник на Безликите?

— Не, поклонник си е през цялото време… Просто обикновено не се държи така гадно, както на Бала.

— Тогава заплаши, че ще ме напляска.

— Ще се въздържа от коментар — рече Ханзард и отново се усмихна. — Та, каква е услугата, за която се наложи да положиш толкова усилия, че да се срещнем и да ми я поискаш?

— Чу ли за смъртните, които внезапно започнаха да развиват магически сили?

— Чух. Татко е едновременно развеселен и ужасен от този факт. Та, какво за тях?

— Смятаме, че отговорът на загадката се крие у човек на име Тайрън Ламент, който преди трийсет години е наел вашата фирма, за да пренесете някакви материали на неизвестно за нас място. Трябва да узнаем къде точно е това място.

Ханзард изпуфтя.

— Преди трийсет години? Искаш да кажеш по времето, когато компютрите още ги нямаше? Когато и най-малката информация се записваше в грамадански книги, прибрани в прашасали шкафове? Търсиш адрес, из цялата тая хартия?

— Дам.

— Значи, явно не си ме чула преди малко, когато отбелязах, че пълната поверителност е една от причините хората да искат да правят бизнес с нас.

— Но аз те питам за преди трийсет години.

— Това не прави тогавашната поръчка по-малко поверителна.

— Но Ламент е мъртъв. Можеш да провериш. Изчезнал, смята се, че е загинал.

— Тъжна работа.

— Тъжна, но ако наистина е умрял, защо ти е да пазиш тайните му?

— Пазенето на тайна е политика на фирмата.

— Ханзард, този адрес наистина ни трябва. Умират хора. Колкото по-дълго продължава тая история, толкова по-голяма става възможността смъртните да узнаят най-голямата ни тайна.

Ханзард й се усмихна.

— Бива си те.

— Благодаря ти. Та… Ако ни помогнеш, аз лично ще ти бъда много, ама много благодарна.

— Сериозно?

— Сериозно.

Влакът се разтресе и момичето се остави да изгуби равновесие. Ханзард я подхвана, улови я за раменете, а самата Валкирия притисна длани към гърдите си.

— Наистина ще ти бъда много благодарна — рече му тихо.

Ханзард я погледа мълчаливо, дъвчейки устната си.

— Добре — каза най-сетне, остави я и пристъпи към масата. Седна, отвори лаптопа си и започна да трака по клавиатурата. — Ламент. Как му беше малкото име?

— Тайрън — пристъпи към него момичето. — Нали каза, че цялата тази информация е някъде си в някакъв прашасал шкаф?

— Така е — кимна младият мъж. — А аз прекарах цялото лято зает да я прехвърля в компютъра, докато приятелите ми се забавляваха някъде. Това е недостатъкът на семейния бизнес — нямаш кой знае какъв избор дали да участваш — пръстите му полетяха над клавишите, после спряха и Ханзард се облегна назад; — Тайрън Ламент — рече. — През последните петдесет години е използвал услугите на нашата фирма общо три пъти. Два пъти е прекарвал материали от Ню Йорк до Дъблин, а веднъж — от Африка до Швейцария. Швейцарската поръчка е последният път, когато е работил с нас.

— Значи точно от нея трябва да се интересуваме — каза Валкирия. — Има ли адрес на доставка?

Ханзард надраска няколко цифри на едно листче, подаде го на момичето и се изправи.

Валкирия се усмихна.

— Телефонният ти номер? Трябва да ти се обадя, за да ми кажеш адреса ли?

— Това са джипиес координати, Валкирия. Материалите, поръчани от Ламент, са доставени на място високо в Алпите.

— О — смути се момичето. — Благодаря.

Ханзард сви рамене.

— Какво толкова може да стане? Онзи тип е мъртъв, нали така?

— Точно така — Валкирия се усмихна. — Не, сериозно, много ти благодаря. И извинявай за всичко, за това, че те обвиних и така нататък. Съжалявам и за щетите. Имам само лоши спомени от срещите с Кухите хора.

— Разбираемо — отвърна Ханзард. — Не се тревожи. Ще го пиша в графата „фира по време на превоза“, ще обезщетим собственика и баща ми изобщо няма да узнае, че си ми идвала на гости.

— Супер. Благодаря ти. Е, вече май трябва да си вървя.

Ханзард кимна, Валкирия се усмихна смутено и пое към вратата на вагона. Точно преди да я отвори обаче, се обърна:

— Искаш ли моя номер? — избъбри. — Телефонния. Искаш ли го?

Ханзард я загледа така, сякаш го караше да решава квадратни уравнения.

— За какво ми е?

Валкирия примигна и усети как цялата пламна.

— Не. Не, разбира се. Просто попитах. Окей, супер, благодаря ти много за…

— О! — изведнъж проумя Ханзард. — А, разбира се. Прощавай, понякога бавно загрявам. На някои неща им трябват векове, за да се доберат до мозъка ми.

Момичето се засмя.

— Знам как е.

Ханзард й се усмихна.

— Не, не искам телефонния ти номер.

Смехът на Валкирия заглъхна.

— Ъм… Окей тогава.

Почака още миг, за да чуе причината, поради която номерът й не е нужен на Ханзард, почака да чуе името на приятелката му, но не получи нито дума повече.

— Няма проблем — рече му, отвори вратата и се измъкна на вятъра и грохота. Усмихна се насила за последен път и пристъпи вън от вагона, оставяйки вихърът да я подеме. Овладя въздушното течение и се понесе нагоре, премина през границата на сферата-невидимка, която криеше влака. Скълдъгъри се измъкна след нея, настигна я и обви кръста и с ръка.

— Взе ли го? — попита, докато двамата се носеха из лекия бриз вън от обхвата на сферите.

— Свършена съм — промърмори момичето.

— Моля?

— Унижена. О, Господи, искам да умра.

— Какво стана?

Валкирия зарови лице в кокалестото рамо на скелета.

— Не искам да говоря за това.

— Ами ти повдигна въпроса.

— Не искам да говоря за това.

— Ами нямаше да говорим, ако ти не беше…

— Взех координатите — прекъсна го момичето. — Някъде в Алпите е.

— Великолепно. Обичам Алпите. Защо си унижена?

— Не. Искам. Да говоря затова.

— Очите ти са зачервени.

— Вътре беше пълно с Кухи хора, Ханзард ги кара на някой, който ги използвал за не знам си какво си. Това законно ли е?

— Не е незаконно да се притежават Кухи хора, не. Притеснително е, но не е незаконно. Ханзард случайно да ти каза на кого ги кара?

— По тоя въпрос беше гроб.

— А — отвърна Скълдъгъри. — Сега разбирам защо си унижена.

Момичето го изгледа злобно.

— Млъквай.

— Несподелената любов не е нещо, от което трябва да се срамуваш. Много хора си падат по някой, който не откликва на чувствата им. Това е напълно естествено.

— Както ти и Грейс Кели?

Скълдъгъри отвърна поглед.

— Не споменавай Грейс Кели.

— О, значи няма проблем ти да ми се подиграваш, задето съм си паднала по някого, но когато се опитам да ти отвърна, вече не става, а?

— Не, искам да кажа да не споменаваш Грейс Кели, докато летя. За това е нужна концентрация, а разговорът за една от най-красивите жени, раждали се някога на земята, ме изпълва с желание да те захвърля право долу.

— Виждала съм я на снимки. Не е чак толкова красива.

Скълдъгъри я погледна. Двамата висяха доста високо над земята.

— Добре де — рече Валкирия. — Красива е, но ръцете й са кльощави. Бих могла спокойно да я пребия.

— Ти може и да си по-силна от Грейс — отвърна Скълдъгъри, — но тя може да те направи на парчета само с дикцията си.

— Това някаква суперсила ли е?

— Кълна се в Бога…

— Шегувам се! Знам какво е дикция.

— Понякога ме объркваш, да знаеш.

— Да — отвърна момичето. — Понякога и сама себе си обърквам.