Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (9)

Осма глава

Официалното обвинение в колаборация продължаваше да се бави и Едит започна отново да се занимава повече със сценичните си участия, вместо със заплахата от забраната им. Вероятно Комитетът, претрупан с работа, бе забравил за измислените прегрешения на някаква дребна певица на шансони. Ала после тя си напомни, че е звезда. Хората знаеха коя е Мадам Пиаф. Пък и в крайна сметка тя правеше всичко, за да си остане така. Чакането на нещо подобно на силна буря, за което и сама не знаеше кога ще я сполети и какви последствия ще има, й приличаше на отмъщение на невидими завистници заради кариерата й. Щом допуснеше тази мисъл да обсеби съзнанието й, Едит преставаше да се чувства добре.

Всекидневието изискваше цялото й внимание, наближаваше откриването на „Мулен Руж“. Един късен следобед тя репетираше под прожекторите на легендарния мюзикхол и чакаше да се включи хармониката. Макар да не можеше да преброи колко пъти е пяла досега песента „Акордеонистът“, тя, естествено, никога не я изпълняваше, без предварително да я е репетирала при съответните условия. Перфекционизмът беше част от нейната работа, тя не оставяше нищо на случайността, нито на късмета. Едит даде знак на диригента в оркестрината и малко след това музикантът засвири на хармониката, а тя започна да брои наум тактовете. От устата й се изляха познатите думи:

La fille de joie est belle.

Au coin de la rue la-bas

Elle a une clientele…^[1]

Историята за проститутка, влюбена в млад акордеонист, който трябва да замине на война и не се връща, беше толкова актуална, че би могла да е излязла от някоя новинарска емисия по радиото. Едит беше наясно, че с този шансон докосва сърцата на своите слушатели. Много семейства бяха загубили синове, бащи, братя, съпрузи или очакваха със страх тяхното завръщане. Ала немците се отбраняваха ожесточено срещу превъзхождащите ги съюзнически армии и можеше да мине доста време, докато се завърнат всички френски войници — доколкото бяха оцелели. Един от тях беше Мишел Емер^[2], композитор и автор на текста на песента. Той й беше добър приятел; през февруари преди четири години тя го бе изпратила на бойното поле със собствения му шансон, така че не й трябваше много патос, за да се вживее в изпълнението си. Стоеше неподвижно на сцената, отпуснала ръце, и пееше това, което чувстваше. За нея беше важно да докосне сърцата на публиката. Всеки, който я слушаше, трябваше да вярва в това, което му се поднася, за целта не й бяха необходими големи жестове.

Музиката спря, ала Едит продължи да пее страстно, както се бяха уговорили навремето с Мишел Емер: „Arretez! Arretez la musique!“^[3]. После всичко притихна.

Едит си пое дълбоко въздух.

В следващия момент лъковете на оркестрантите и палката на диригента затропаха по стойките за ноти. Аплодисментите на музикантите бяха дълбок поклон пред нейното изкуство.

Бегла усмивка, след което тя с пренебрежителен жест даде да се разбере, че още не е доволна. Заслони очи с лявата си ръка и заговори срещу ярката светлина на прожекторите. Чувстваше се като слепец, защото при това осветление не можеше да види нито празната зала, нито лицата на музикантите в оркестрината.

— Благодаря, много благодаря. Обаче трябва да повторим още веднъж началото. Мисля, че се забавих… Може би трябва да се промени осветлението, не виждам нищо…

— Осветлението, моля! — провикна се един асистент. — Къде е осветителят?

— Ама да не ме оставите пък съвсем на тъмно! — пошегува се Едит, щом дочу забързани стъпки по дървения под зад сцената.

От оркестрината й отвърна дружен смях.

— Осветителят върши своята работа, а ние вършим нашата — обърна се към музикантите тя. — И така, моля, още веднъж отначало.

Миг по-късно прозвучаха първите звуци на акордеона.

Тя броеше съсредоточено тактовете до своето начало, после запя.

Репетираха още няколко пъти този шансон, а след това и други от репертоара й. Едит изискваше от гласа си всичко, на което беше способен, но и в най-голямото си усърдие не забравяше певческата техника и професионалните правила, на които я бе научил Раймон Асо. Изпя и неговата песен „Моят легионер“, която вече беше нейна, а не на Мари Дюба. Защото гласът на Едит не само бе уникален по своята експресивност, но нейното изпълнение, при цялото й музикално умение, винаги си оставаше естествено и истинско, така че човек просто трябваше да се вживее в историите за загуба, самота и любов, които тя разказваше в песните си. Отдавна не беше чувала нищо за Раймон, както и за Мишел Емер или за композитора от немско-еврейски произход Норберт Гланцберг^[4], на когото Андре бе помогнала да се скрие от преследванията на нацистите. Докато с гласа си Едит караше да оживее неговата мелодия, в нея се събуждаха спомени за старите приятели. Бе напуснала Раймон заради актьора Пол Мьорис^[5], който в началото на войната също бе мобилизиран и, за разлика от останалите, беше успял някак да се завърне у дома малко по-късно. С Пол Едит бе водила направо буржоазен живот, докато не дойде време да го напусне, след като срещна Анри Конте. Макар да спеше отново с Анри, тя си задаваше въпроса колко още смята да издържи с него. Той беше наистина мил и вероятно заслужаваше обичта й, но тя не бе жена, готова да дели с друга някой мъж, и то за дълго време. Ако Анри не се разделеше най-сетне със съпругата си Дорис, интимните им часове бяха преброени. В дълбините на душата си Едит отдавна знаеше, че никога няма да го притежава само за себе си. Всичко това й минаваше през главата, докато пееше за любов и болка. Тази страст, тази всепоглъщаща тъга — тя ги изпитваше на собствен гръб. Нищо не желаеше така силно, както да се слее с текстовете заради своята публика — и постигаше точно това вживяване, отново и отново, защото именно тези чувства бяха толкова важна част от собствения й живот.

Репетицията се проточи. Междувременно осветителят беше нагласил светлината така, че Едит да установи зрителен контакт с диригента. Когато последният й показа с жест — доближи лявата си ръка до устата и демонстративно издуха въображаем дим, че е време за цигарена пауза, тя отвърна с усмивка и насочи пръст към гърдите си, което означаваше временен край на работата й на сцената — наистина искаше да си почине малко и да пийне нещо. Дано Лулу да се бе сетил да донесе в гримьорната й бутилка вино. И чаша вода. А може би и нещо по-силно, ако е успял да купи отнякъде коняк.

— Десет минути почивка! — извика асистентът.

Невидимият помощник намали светлината. Помещението, в което досега звучаха единствено кристалните звуци на оркестъра и прекрасният глас на Едит, се изпълни с тропот на крака, тракане на инструменти, скърцане на столове и мърморене на гласове; някъде се затръшна врата.

Едит избърса с длан потното си чело. Унесена в мисли, се запъти към гримьорната си. Повтаряше мислено репетицията, такт по такт, разсъждаваше къде би могла да нанесе поправки, на коя песен да включи ръцете си, за да подсили изразителността на интерпретацията, и къде музикантите не бяха още съвсем перфектни…

— Мадам Пиаф!

Тя се закова смаяно. Все още заета със себе си, в първия момент си помисли, че си е въобразила този дълбок глас. Да не би духът на Ив Монтан да я преследваше? Та тя изобщо не се бе сещала за него.

— Мадмоазел Пиаф — коригира се младият певец. Тонът му беше удивително раболепен.

Ив се измъкна от завесите зад сцената и застана пред нея в смешното си карирано сако, извисил ръст, макар в момента да изглеждаше някак смален.

Не си беше въобразила. Въпреки това вдигна ръка, за да се увери, че пред нея стои човек от плът и кръв. Връхчетата на пръстите й докоснаха бегло сакото му. Разбира се, качеството на плата не се беше подобрило. Тя отдръпна ръка и си наложи да приеме неутрално изражение.

Явно неуверен, Ив Монтан се поколеба, защото Едит не казваше нищо, и накрая отрони:

— Ако предложението ви за моето обучение по пеене още важи, аз съм съгласен.

Усмивката, която се разля по тялото й, стигна и до устните — нямаше как да й попречи.

— Въпреки това не ти допада, че трябва да се подчиняваш на жена — весело отбеляза тя. — Нали?

— Не. — Той тръсна категорично глава. — Не, не е вярно. Знаете ли, проумях каква е разликата между нас. Досега седях в партера, проследих репетицията ви, чух как пеете. Вие можете всичко, което аз не мога, мадмоазел Пиаф. Точно затова искам да се уча от вас.

— Едит. Казвам се Едит.

— Вашето… твоето… предложение още ли е в сила?

Разбира се, че беше в сила. Какъв глупчо! Но тя не му го каза. Нито го похвали за взетото решение, което показваше, че може пък и да е умно момче. Само кимна. А после, подчинявайки се на спонтанно решение, го покани:

— Отивам на вечеря с няколко приятели в бистрото „Ла бон франкет“ в „Монмартър“. Срещата е в десет. Ела и ти.

Той пребледня, после се изчерви като малко момче, отвори уста, но не проговори. Сините му очи обаче грееха като цялото звездно небе.

Тя се огледа, за да сложи край на неудобството. Видя асистента да се втурва към нея, следван от Лулу, който свиваше безпомощно рамене.

— Извинете за безпокойството, не успях да го спра — каза импресариото на Едит.

Тя се обърна към тях.

— Сега трябва да работя — провикна се през рамо към младия певец. — Ще се видим по-късно.

* * *

„Ла бон франкет“ беше традиционен, малко старомоден ресторант в една типична за този район паянтова сграда, преживяла най-добрите си години вероятно през Бел епок^[6] и непосредствено след Голямата война, когато сред постоянните посетители тук са идвали прочутите хора на изкуството на своето време — Тулуз Лотрек, Зола или Моне. Стените бяха украсени със снимки на някогашните гости и Едит при всяко идване се питаше как собственикът бе успял да опази тези творби от посегателствата на фрицовете. Тя познаваше от младини това оживено заведение със забележителна кухня и умерени цени. Навремето бе притискала нос отвън към малките прозорци, по-късно бе станала постоянен гост, дори бе пяла тук. Тази вечер блестеше на голяма дълга маса сред приятелите и сътрудниците си, наслаждаваше се на съвършеното обслужване и на великолепното вино, както и на признанието от страна на другите посетители, които се осмеляваха да се доближат и да я помолят за автограф. До нея седеше Анри, който полагаше усилия да привлече вниманието й, ала очите на Едит постоянно шареха към другия край на трапезата.

Почти нищо не беше останало от надменния младеж, който се бе опънал на Едит. Тя дори съжали, задето го бе скастрила толкова остро. Малко великодушие нямаше да навреди. Ив Монтан изглеждаше тромав и непохватен, личеше му, че не се чувства добре в смешното си сако. Освен това явно не беше седял досега на маса с ленени покривки, множество чинии с различна големина и форма, с прибори за различните ястия от менюто. Тя се забавляваше да го наблюдава как побутва насам-натам приборите си и не знае към коя вилица да посегне за предястието. Невежеството му, кой знае защо, караше Едит да се чувства свързана с него.

Очите му се кокореха все повече при вида на разнообразието и броя на поднасяните ястия. Звездата на вечерта бе посрещната с кулинарно изобилие, нещо необичайно в тези дни. Повечето парижани живееха с по-малко от хиляда калории дневно, пировете на Едит също съблюдаваха известни граници, ала тя се разчувства, когато видя как Ив катурна уплашено току-що напълнената си чаша с вино, щом сервираха антрекота^[7]. Объркването му накара да зазвучи онази струна в нея, която я свързваше със собственото й детство. Ив Монтан беше толкова кльощав, сигурно от години не бе хапвал нищо свястно. А може би изобщо никога. И това не се дължеше на окупацията и на войната. Въз основа на изтърпените страдания и лишения тя виждаше невидимата връзка между неговата и нейната житейска история — и страшно й се искаше да скочи и да го прегърне.

Едит поръча нова бутилка вино и с припрени жестове помоли незабавно да напълнят празните чаши, включително тази на младия певец. И нейната, която бе гаврътнала набързо.

Случайно срещна погледа на Симон, която я наблюдаваше отсреща.

По-рано приятелката загрижено й бе прошепнала: „Как ще платим всичко това? На черния пазар едно кило хляб, което всъщност струва само три франка, се продава за трийсет. О, Едит, колко ли ще ни поиска собственикът за тази вечеря?“.

Едит й се бе присмяла. „Нямам идея. Ще го пишем на вересия и ще поискаме аванс за хонорара ми в «Мулен Руж». Или пък Анри ще плати сметката. Откъде да знам? Остави ме на мира с вечните си въпроси за парите. По-добре се наслаждавай на хубавата вечер, Момон.“

А сега пронизващите очи на Симон сякаш й казваха, че много добре знае какви ги върши Едит в момента. Симон беше на мнение, че приятелката й иска да впечатли Ив Монтан. Това бе може би малка част от истината, но именно — малка, защото Андре вече беше резервирала масата, преди младежът да се появи в „Мулен Руж“. Едит искаше да отпразнува живота, началото на репетициите в „Мулен Руж“, надеждата, че ще изпълни ангажимента си, без властите да й създават пречки или затруднения. Може би дори искаше да отпразнува укрепването на любовта си с Анри. И откриването на един нов талант.

Причини за добро хапване и пийване винаги имаше в изобилие.

Тя бърбореше, смееше се и щурееше. При това постоянно поглеждаше към Ив. Съвсем бегло, но зорко го държеше под око. Когато не поглъщаше невероятни количества храна, той се опитваше да води разговор, явно неумел или дори неподходящ, както можеше да се прочете по лицата на непосредствените му сътрапезници. Жените от съседните маси обаче явно го намираха за шармантен, защото го зяпаха възхитено. Подходящият тип за големи мечти. Едит мислено се потупа по рамото, задето бе преценила правилно въздействието му върху жените.

Когато сервираха сиренето, той най-сетне си съблече сакото. Атрактивността му нарасна в степен, която дори я накара за миг да онемее. Той отново беше в семпла бяла риза, без вратовръзка, горното копче — разкопчано. Изглеждаше великолепно.

Ив се извърна настрана, за да направи място на келнера, и сякаш случайно срещна погледа й.

Тя го издържа, а той не можеше да откъсне очи от нея.

После момъкът отвърна на усмивката й с нескрито възхищение. А лицето на Едит засия, сякаш току-що бе изгряло слънцето.

Изведнъж звуците около нея и въпросът, който тъкмо й бе задал Анри, изчезнаха. За момент тя се почувства съвсем сама с Ив. Едит си помисли, че през тази нощ животът е чудесен, изпълнен с красота и съвършенство, подобно на червена роза, а в мислите й прозвуча малък шансон, разказващ за любов, щастие и близост. Сякаш от само себе си в главата й се роди текстът. Никога не го беше чувала и пяла, ала той се запечати в съзнанието й, сякаш можеше да прочете редовете и думите, една по една. „Да — каза си тя, гледайки Ив Монтан в очите, — вярно е, че животът е прекрасен — la vie en rose…“