Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (17)

Шестнайсета глава

Едит никога не бе обръщала гръб на Париж с толкова леко сърце. Сякаш в този сив октомврийски ден, прогизнал от непрестанния ситен дъждец, оставяше зад себе си не само родния си град, но и всичките си тревоги и проблеми. Дори видът на ужасяващите разрушения от войната, които в провинцията бяха много по-видими, отколкото в столицата, не намаляваше това й облекчение. Пътищата, мостовете и железопътните линии, доколкото не бяха разрушени, се намираха в жалко състояние. Дупките по шосетата бяха най-безобидните следи от боевете. Все пак навсякъде се разчистваше — и тя оцени това като положителен знак за своето бъдеще. Лулу беше намерил автомобил, на чиято задна седалка седяха Едит и Симон, а Ив бе заел мястото до шофьора. Едит се занасяше весело с приятелите си, кроеше планове, изпробваше на висок глас нови текстове за шансони и от време навреме изпълняваше дуети с Ив, при което често-често отпиваше едра глътка от бутилката бордо, която делеше с приятелите си като средство срещу студа. Така близо шестте часа, необходими им за дългото едва сто и трийсет километра разстояние до Орлеан, се понасяха по-леко.

Състоянието на първата им цел обаче помрачи приповдигнатото настроение на Едит. Големи части от стария град бяха разрушени от германските бомбардировки още преди четири години и половина; така например къщата, в която е живяла Жана д’Арк, бе превърната в пепелище. Нападенията на съюзниците през късната есен бяха нанесли още повече опустошения. Катедралата беше повредена, но не и опожарена. Едит посегна към шията си и стисна с ръка кръстчето, което носеше както винаги на верижка. Празните хралупи на бомбардираните къщи й действаха заплашително. „Не — потиснато си помисли тя, — в този град човек не може да забрави войната, това е възможно единствено на сцената.“

Явно жителите на Орлеан също смятаха така, защото концертът беше разпродаден. Това щеше да бъде първото излизане на Ив на сцената с новата му програма, с онези песни, които Анри и самата Едит бяха написали за него. Не бе разполагал с много време да ги разучи, затова първите концерти щяха да изпълняват ролята на репетиции. Едит беше уверена, че с всяка вечер уменията му щяха да се подобряват. В началото на представлението тя се промъкна зад кулисите и се скри между завесите с надеждата да види един почти перфектен шансоние.

Както се очакваше, аплодисментите, с които посрещнаха подгряващия певец на Едит Пиаф, бяха добронамерени. Публиката копнееше да бъде развличана, за да забрави за всички ужасни неща.

Ив се насочи с бавни стъпки към сцената, държейки се много изправен. Висок, силен мъж, герой, който би свалял звездите от небето за жената, която обича; енергията, излъчваща се от него, направо спираше дъха. Сърцето на Едит политна към него и тя сплете молитвено ръце с надеждата, че силата на мислите й ще му бъде опора.

Той изпя без грешка „Моето момиче“, „Тя има“ и „Софи“, един джазов номер, чийто текст беше написала Едит. В него се разказваше за жена, която загубва желанието си за живот, след като любимият й я напуска. С „Луна парк“ и шансона за някакъв ограбен боксьор той имаше възможността да покаже таланта си на комик, при което така шармантно прескачаше от сериозните, изпълнени с копнеж песни към геговете, бурните танцови интермедии и веселите жестове, че менторката му си отдъхна облекчено. Той беше симпатичен. Беше добър. Забавляваше хората. Ала Едит уплашено констатира, че нещо липсваше. Някакво дребно, пикантно дразнителче, ала от голямо значение. Изпълнението му не караше кожата ти да настръхне, липсваше му живец.

Публиката явно имаше същото усещане. Аплодисментите, с които зрителите изпратиха Ив, бяха крайно любезни. Несъмнено им се бе харесал. Но това далеч не бяха бурни овации.

Едит се скри между гънките на завесата, за да не я забележи той. По-добре Ив първо да изясни нещата за себе си. Тя щеше да изчака, докато сам й заговори за затрудненията си — не смяташе да го упреква. Едва когато и тя разбереше какво е тръгнало накриво, можеше да се погрижи той да промени нещо. В подсъзнанието й като алармен сигнал се обади въпросът дали не е сбъркала в избора на репертоара му. Ала сега не можеше да мисли за това, щеше да му отдели време едва след собственото си изпълнение. И тъй като подгряващият я певец се бе провалил, тя беше длъжна да вдигне хората в залата на крака. Нали точно с това беше прочута Пиаф.

* * *

Седнал на ръба на леглото в хотелската им стая, Ив изглеждаше колкото сърдит, толкова и нещастен. Гневеше се на себе си и на целия свят, за това свидетелстваше както мрачното му изражение, така и стиснатите юмруци, с които удряше по излинялата завивка. Това беше реакцията на момче, ритащо футбол, което е пропуснало дузпа и така е проиграло победата.

Приповдигнатото настроение на Едит, заслуга за което имаха аплодисментите на настояващата за бисове публика, бе отлетяло. Тя беше склонна да сподели мъката на своя любим, макар това да се дължеше главно на умората, която я застигна необичайно рано тази вечер. Мъчителното пътуване и недостигът на сън от предишния ден действаха негативно на настроението й. Освен това бутилката вино, която бе донесла в стаята си от бара, беше празна. Едит се прозя и сложи двете чаши в мивката до гардероба, тъй като в малкото помещение нямаше друго подходящо място за използваните съдове.

Без да обръща внимание на дрънченето на чашите, Ив каза:

— Усещах, че няма да стане. Обаче не знам какво тръгна накриво. Просто не знам. Това ме побърква.

— Един град не е цяла Франция — опита се да го утеши тя. И да успокои себе си. Утре щеше да мисли за подбора на шансоните на Ив. Утре, каза си Едит, а на глас изрече:

— Това беше първото ти участие, няма начин всичко да е перфектно. Та ти едва започваш.

— Уф! — презрително отвърна той. — Знаеш ли колко градове на Юг съм обиколил? Аз не започвам едва сега. Имах успехи, Едит! — Последното му изречение прозвуча като болезнен вик на ранено животно — панически и агресивен.

— Не си имал успехи — сухо възрази тя. — Във всеки случай, не и такива, които биха имали значение извън няколко мизерни селища.

Той сякаш не я слушаше и продължаваше да мрънка:

— Бях на турне по Лазурния бряг и стигнах до Лион. Хората ме харесваха. Те…

— Те ще свикнат с новия Ив Монтан — обеща тя.

— Може би сме допуснали грешка.

Тази реплика подкопа търпението й. Да нарече „грешка“ всичките усилия, които бе положила заради него, многоседмичния труд — това беше повече, отколкото Едит можеше да понесе тази вечер.

— Като не ти уйдисва, откажи се — изкрещя му тя. — Забрави за Лион и другите градове, върви на майната си. Сигурно някъде ще жънеш успехи с американските си песни, но завинаги ще си останеш средна ръка певец. Щом искаш, тръгвай, хайде. — Тя махна към вратата, поканата беше недвусмислена. — Върви си.

Той скочи, разпери ръце, привлече я към себе си и нежно опря чело в косите й.

В първия момент тя се вцепени, толкова мощен беше гневът й към него. Ала щом ароматът му нахлу в носа й, щом усети учестеното биене на сърцето му и почувства тялото му, което й даряваше повече топлина от която и да е печка, тя се предаде — притисна се в него, обви го с ръце.

— Не искам да променям нищо — заяви той. — Ще видиш, в Лион ще ме харесат. В Лион винаги съм имал успех. И този път ще се получи.

Беше й омръзнало да му повтаря, че успехът му като хилбили-певец^[1] по провинциалните сцени няма нищо общо с успеха на един сериозен шансоние в големите мюзикхолове. Ала вместо да го предупреждава, че занапред ще изисква от него да работи и репетира още по-усилено, Едит се отпусна в нежните му обятия.

— Сигурна съм, че в Лион всичко ще мине добре — промърмори тя.