Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (4)

Трета глава

— Май извадих късмет, че този прекомерно усърден следовател не заповяда да ме арестуват незабавно. — Едит се облегна на канапето, притвори за миг очи и след малко отново ги отвори. Картините, които се появиха пред вътрешния й взор, бяха извънредно страховити и вещаеха преследване, омаскаряване и подлост.

— Така значи, Комитетът по чистките — въздъхна тя. — Вероятно милият ми събеседник отпреди малко в момента докладва на господата за мен и ме представя за чудовище.

За щастие тя бе намерила транспорт близо до Понт Ньоф и оттам я откараха по обиколни пътища до „Монмартър“. Един възрастен мъж й предложи таксиметрова услуга с раздрънканото си предвоенно рено, кой знае откъде се снабдяваше с гориво за него. Саморъчно изрисуваната табелка на предното стъкло насочваше към неговата — вероятно нова — професия. Придвижването в Париж от едно място до друго беше сложно през тези дни. Вярно, метрото работеше, но малобройните влакове бяха постоянно препълнени. И макар да притежаваше велосипед, Едит бе предпочела да остави тази ценна придобивка на сигурно място, в хотела, когато се бе запътила към Префектурата. Кой знае защо тя смяташе, че е много по-вероятно да й откраднат колелото в сянката на полицейския президиум, отколкото където и да било другаде в града.

Кратката разходка до прочутия мост, която я отведе обратно на десния бряг на Сена, се оказа недостатъчна, за да избистри мислите й. Едит не забелязваше врабчетата, чуруликащи весело по дърветата, нито младите жени, които се кикотеха на задната седалка на един открит джип „Уилис“, състезаваха се по лъчезарност със слънцето, возени от двама американски войници, и помахаха на дребничката минувачка. Краката почти отказваха да й служат, на няколко пъти й се наложи да се хване за парапета. Беше скована от страх пред евентуалната забрана да излиза на сцената. Никоя заплаха не можеше да бъде по-лоша за нея. Обзета от паника, залиташе като пияна, блъсна се в един непознат мъж и беше благодарна, че през тези седмици из улиците на Париж се лутаха толкова много объркани хора — така тя не правеше впечатление никому, докато копнееше за хотелската си стая с широкото легло и малкия салон на Авеню Жюно, където намираше поне малко от спокойствието, отнето й в онази малка сумрачна стаичка.

Изразът забрана за излизане на сцената продължи да примигва пред вътрешния й взор подобно на светлинната реклама над някой мюзикхол. Шансоните бяха животът на Едит, нищо не я правеше така щастлива, както музиката. Когато пееше, мелодиите се сливаха с душата й, а музиката я превръщаше в център на един по-красив и по-добър свят. Още от малка беше пристрастена към одобрението на публиката. Симпатията, която получаваше чрез аплодисментите, открай време заместваше за нея любовта на грижовното семейство. Когато хората ръкопляскаха, тя имаше чувството за прегръдка, която усещаше почти физически. За нежност, каквато така и не бе получила от родителите и от бабите си. Баща й никога не беше вниквал в чувствата й толкова дълбоко, за да проумее колко по-жестоко е можел да я уязви, ако й бе забранил да пее пред публика, вместо само да я бие.

Затова пък Симон Берто я разбираше много добре. Нейната приятелка, която тя смяташе за своя сестра и душеприказчик, бе виждала колко отчаяна беше Едит, когато не й позволяваха да излиза на сцената по време на окупацията. Симон беше до нея, когато немците се опитваха да забранят нейните — впрочем, да си признаем, изцяло възхваляващи войната — шансони. Тъй като Едит отказваше да зачеркне от репертоара си „Моят легионер“, „Акордеонистът“ и „Флагът на Легиона“, по някое време окупаторите бяха загубили търпение и й бяха забранили изобщо да пее. Нацистите се гневяха не само на текстовете, но и на непоколебимото желание на Едит да излиза на сцената с трикольора на заден план. От началото на март до средата на април миналата година тя бе принудена да им се подчинява, а това беше ад за нея. В действителност обаче си беше чист фарс, защото след това тя пееше, както винаги, текстовете за мъжете във френска униформа, които напускаха любимите си, за да защитят Великата нация, по същия начин, сякаш принудителната пауза не бе съществувала. Беше се отказала само от историята за акордеониста. Това бе компромис. Затова пък в кабарето „Живот в розово“^[1] и по-късно в „Казино дьо Пари“ зад гърба й отново светеха цветовете на трикольора: синьо, бяло и червено.

През миналата година тя се наложи над „превъзходството“ на врага, а днес нейната непоколебимост беше стъпкана грубо от собствените й сънародници. По време на окупацията хората се избиваха за нейните концерти, публиката й засвидетелстваше любов и благодарност, когато тя пееше тайните химни на свободна Франция. Беше си извоювала уважение и не заслужаваше никакви обвинения. Идваше й да крещи и буйства, ала младата жена, която би реагирала по този начин, беше вече опитомена от Раймон Асо. Трите години с нейния Пигмалион я бяха превърнали в нов човек. Затова сега Едит, безмълвна и безпомощна, протегна ръка съм Симон.

— Трябва ми чаша вино, веднага. Не, по-добре цяла бутилка. Момон — заумилква се тя на приятелката си, използвайки стария й прякор, който ласкателно описваше темпераментната Симон като Муцунка. — Ще ми намериш ли бутилка, моля те? Или още по-добре, направо донеси две.

— Свършихме парите.

„Кога ли сме имали пари?“, отегчено се запита Едит. Щом получеше хонорар, проявяваше такава щедрост към приятелите и сътрудниците си, че накрая почти не й оставаше нищо за самата нея. А с това, което оставаше, тя живееше колкото може по-добре. Дори когато хонорарите й скочиха и получаваше близо три хиляди франка на участие, често пак не беше достатъчно, така че купуваха на вересия, когато бе възможно.

Преди да се нанесат в хотел „Алсина“, със Симон обитаваха луксозен апартамент на цял етаж на Рю Вилжюст в Шестнайсети арондисман близо до Триумфалната арка и живееха като милионерите, за които този квартал бе дом от поколения. Жилището беше много практично, защото двете бяха единствените жени в сградата, които не излизаха да припечелват като проститутки, така че среднощните репетиции с пианото на Едит и бурните й купони не смущаваха никого. Освен това съседките й винаги се отопляваха добре, така че тук беше по-уютно, отколкото в повечето сгради в столицата. Тя щеше да остане завинаги благодарна на Анри Конте, задето й бе осигурил това жилище, ако заведението долу не си беше спечелило лоша слава в очите на Гестапо. При това офицери, дипломати и други високопоставени представители на Германския райх бяха редовни посетители на ресторанта, бара и публичния дом на партера и на бел етажа. Изведнъж заведението беше затворено, бизнесът — закрит, Едит и Симон бяха принудени да се изнесат, вратата бе запечатана, а съдържателката на бардака — арестувана. Единственото предимство, което Едит извлече от внезапното си оставане без дом, беше фактът, че не й се налагаше да плаща наема, който дължеше за няколко месеца, нито вечерите и пиянските купони, за които бе поръчвала щедро на принципа „пиши ми го на сметката“. Живееха си прекрасно на юнашка вересия. Парите не бяха нещо, за което си заслужаваше да се тревожи. Или ги имаше, или не — животът все някак продължаваше.

— Разваляш ми настроението — каза тя. Винаги упрекваше така Симон, когато бяха безпарични. Приятелката й отговаряше за финансите, откакто я бе прибрала от улицата — Едит едва на шестнайсет, другата с половин година по-малка. Едит пееше, Симон събираше парсата. Разумно разделение на труда, съответстващо на талантите им.

— Нямам впечатление, че досега си била в добро настроение.

Едит отдръпна ръката си, увиснала във въздуха, изправи се и изгледа остро Симон. Приятелката й стоеше до прозореца, полуобърната към нея, и въпреки това погледът — а може би и мислите й — бяха навън, на Авеню Жюно.

— Чакаш ли някого? — осведоми се Едит. — Или искаш да се увериш, че полицията не е дошла да ме отведе?

Приятелката й се обърна рязко.

— Очакваме Маргьорит Моно.

— Че защо?

— Реших, че присъствието на Гит ще ти се отрази добре. — Симон сви рамене. — Винаги когато тя свири на пианото, ти се успокояваш.

— Ама тук нямаме пиано — напомни Едит.

Въпреки това напрегнатите й черти омекнаха и тя се усмихна. Композиторката беше като добрата фея от приказките, в живота на Едит я бе довел Раймон Асо и от първия миг тя пусна корени в сърцето на младата певица. Маргьорит Моно беше пианистка, от тригодишна се изявяваше пред публика и сравнително късно бе започнала не само да изпълнява, но и сама да съчинява музика. Нейните импровизации действаха успокояващо на Едит, когато се разгорещеше прекалено на репетициите или когато я измъчваше стартова треска преди премиера и не можеше да спи. Откакто не живееше в огромния апартамент в Шестнайсети арондисман, тези частни концерти обикновено се провеждаха в жилището на Маргьорит; в сегашния тесен апартамент на Едит нямаше място за малко пиано, камо ли за рояла, който притежаваше музикантката. Но можеха ли няколко тона на пианото да накарат Едит да се отърси от Дамоклевия меч, наречен „забрана за излизане на сцената“?

Тя се усмихна още по-широко при спомена как Гит я бе научила да свири на пиано. Навремето, когато пристъпи за първи път в апартамента й, се зачуди как една жена съумява да бъде толкова независима и да стои така самостоятелно, при това изискано, на собствените си крака.

 

 

Едит се намираше на по-малко от метър от пианото — и въпреки това й се струваше, че ги делят светове. Един земен и един божествен свят. Никога не бе стояла толкова близо до роял. До истински концертен роял, а не до обикновено пиано. Това беше огромен инструмент, много по-голям от самата нея и невероятно внушителен. Светлината се отразяваше в шеллака на корпуса и изпъстряше черната боя със златисти точки. Върху капака бе поставена ваза с прекрасни свежи рози, сякаш беше олтар.

Тази магия я очарова така явно, че Маргьорит каза:

— Спокойно, седнете на табуретката.

Едит се отзова колебливо на поканата. Страхуваше се да не счупи нещо, ала желанието й надделя. Нямаше нужда да пипа каквото и да било. Нищо нямаше да се случи, ако просто седнеше. В сравнение с високата Маргьорит тя наистина беше дребна като врабче — а следователно и много по-лека, във всеки случай, табуретката нямаше да рухне под тежестта й.

Щом се приближи още повече до инструмента, я лъхна слабият аромат на дърво и политура за мебели, както и мирисът на цветя. Това също й напомняше за олтар — и за онзи период от детството й, когато страдаше от очно заболяване и възприемаше заобикалящия я свят най-вече чрез обонянието и слуха си.

— Сложи ръце върху клавишите — тихо я подкани Маргьорит.

Без да се замисли, Едит се подчини. Не можеше да избяга нито от този нежен глас, нито от копнежа по инструмента. Пръстите й докоснаха клавиатурата и тя се учуди, че слоновата кост е толкова хладна, гладка и същевременно мека на пипане.

Инстинктивно се опита да упражни натиск върху клавишите.

Прозвуча сподавен звук.

Едит потрепери от уплаха. Понечи да се отдръпне, ала усети ръцете на Маргьорит върху своите. Палецът на жената полегна върху нейния палец, показалецът — върху нейния показалец, после средният пръст, безименният и кутрето. Сякаш малките, силни ръце на Едит се бяха слели с красивите, тесни китки на виртуозната пианистка.

— Свири с мен — каза Маргьорит.

Пръстите й натискаха пръстите на гостенката и поредица от прекрасни звуци заструи от корпуса на рояла подобно на дъждовни капки, вливащи се в някоя река. Едит не усещаше физическата сила, пораждана от докосването на Маргьорит, затова пък ясно чувстваше магията на музиката. Затворила очи, тя остави Маргьорит да изсвири една мелодия с пръстите на двете им — може да беше само малко, незначително подрънкване, но това нямаше значение. Нотите нахлуваха в Едит през върховете на пръстите, пълзяха нагоре по ръцете, проникваха в тялото й и изпълваха сърцето й с живот. В дълбините на душата й се зароди блаженство, което се разля по вените й. Тя се засмя беззвучно, а по бузите й кротко се стичаха сълзи.

Маргьорит завърши концерта с нежно потупване по кокалчетата на пръстите на младата жена.

— Ще ти давам уроци по пиано.

Едит си пое рязко дъх. Отвори очи, взря се в пръстите си. Замаяна от чувства и останала без дъх от радост, удивено обяви:

— Музиката сякаш проникваше в мен.

— Така и трябва да бъде.

— Случи се благодарение на теб.

— Голям дар е да чувстваш музиката. — Върху лицето на Маргьорит се изписа кротка нежност, макар да не беше съвсем ясно дали с тези думи имаше предвид себе си, или чувствителността на Едит. — Ти го разбираш, затова го споделям с теб.

 

 

— Гит е истински ангел — тихо промълви Едит.

— Именно — с доволна усмивка потвърди Симон, — точно затова я повиках.

Едит имаше чувството, сякаш се е събудила от прекрасен сън и се е озовала в бруталната реалност.

— Дори ангел не може да стори нищо против твърдоглавието на един заслепен чиновник.

— Не се тревожи! Никой няма да ти попречи да се появиш на сцената за откриването на „Мулен Руж“. Парижани биха излезли на барикадите, ако участието ти бъде отменено.

Едит се отпусна върху възглавниците и сложи ръка на челото си.

— В момента вероятно парижани биха предпочели едно изпълнение на „Ендрюс Систърс“^[2]. — Тя се сети за представлението от предната вечер и реши, че споменът за Иво Ливи все пак е по-приятен, отколкото мисълта за безименния мъж, който я бе разпитвал. Младежът от Южна Франция поне изглеждаше по-добре.

— Освен това очакваме Андре Бигар^[3] — прекъсна разсъжденията й Симон.

— Кой, моята секретарка ли? — Едит отпусна ръка, объркана и мъничко ядосана на приятелката си. — Тази седмица Деде не е на работа, взе си почивка, за да уреди някакви семейни въпроси.

Симон отвърна на погледа й и отново се загледа през прозореца.

— Аз настоях да дойде.

— Защо? Да не би Деде да носи пари, с които да си купим вино?

— Не бъди толкова саркастична, Едит. Отлично знаеш, че се нуждаеш от възможно най-голяма подкрепа пред Комитета. Ще обсъдим с нея и с Гит какво да се прави. Ние, жените, трябва да се държим една за друга, разбираш ли? Заедно сме по-силни!

Едит зяпна срещу Симон. Приятелката й не харесваше особено Андре Бигар, ето защо беше изненадващо, че толкова държи на подкрепата й. Освен това:

— Нали току-що каза, че парижани щели да щурмуват „Монмартър“ заради мен… — Едит поклати неволно глава. Наясно бе, че Симон е малко наивна, но наистина не беше възможно да е толкова глупава! — Честно, Момон, не ми харесва да въвличаме в тая история всички, които ти хрумнат. Да очаквам ли още гости? Ще дойдат ли Лулу и Анри? Ами хайде тогава направо да вдигнем купон в чест на Комитета за лустрация на артистичните професии. Само виното ни липсва!

— Просто съм поканила тези две жени — парира я Симон.

— Дано и Гит, и Деде да се забавят. Уморена съм, спи ми се — заяви Едит, макар да знаеше, че насън ще я измъчват кошмари.

Искаше да спре да спори, просто да я оставят на мира — и да не застрашава никого. Кой би могъл да знае какви още репресии щяха да си измислят комунистите с техните обвинения в колаборация! За жалост Симон не беше особено умна, когато трябваше да се направи разликата между приятели и врагове. По време на окупацията веднъж бе причинила ядове, защото беше разказала на немците някакви неистини, които нямаха нищо общо със същината на нещата. Дреболия, която в крайна сметка не интересуваше никого. За щастие Симон не разполагаше с експлозивна информация, като например че семейството на Андре Бигар бе укрило много евреи от нацистите. Едит прости на дружката си, но оттогава беше още повече нащрек. „Какво ли е отношението на комунистите към евреите?“, мина й през ума.

— И без това няма да можеш да заспиш — обади се Симон.

— Без бутилка вино — със сигурност не.

Вместо отговор Симон вдигна рамене и се извърна. Клепачите на Едит се затвориха, тя долови отдалечаващите се стъпки на приятелката си. Явно се бе запътила към спалнята или банята. Малко по-късно се чу трополене, сякаш Симон търсеше нещо в огромния гардероб. Не и отново!

— Не искам да продаваш обувките ми на черния пазар — провикна се Едит. — Това е последният приличен чифт, с който мога да изляза на сцената. — Думите й се изплъзнаха, преди да осъзнае, че излизането й на сцената е под въпрос.

— Трябва да е останала още една кутия от фабриката, в която работих миналата година.

— Не можеш ли да вземеш на вересия от бара?

— Не. — Гласът на Симон прозвуча приглушено, сякаш бе затрупана от планина дебели дрехи. — Не, не мога… Намерих я! — Ликуващ възглас, приближаващи стъпки, последвани от обяснението на Симон: — Откакто пристигна призовката от Префектурата, барманът отказва да ни дава каквото и да било. Много бързо се разпространи мълвата, че си обвинена в колаборация. Куриерът на полицията явно е негов приятел. Той ме попита защо навремето си престанала да пееш шансона „Акордеонистът“. И после те нарече lache.

— Страхливка? Чудесно, няма що. — Едит махна с ръка. — Разбира се, че няма да купуваме повече от този тип. Отиди на черния пазар, но внимавай, Момон. Не мога да живея без теб — додаде тя, за да подчертае своята привързаност към приятелката си. В някои отношения Симон беше наивна и простовата, но винаги беше тук, когато имаше нужда от нея, така че Едит бе склонна да преглътне дори прекомерната й на моменти приказливост. Със сигурност Симон щеше да донесе повече от една бутилка вино. Това беше добре. Алкохолът ти помага да забравиш.