Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (7)

Шеста глава

— Наистина ли вярваш, че този Ив Монтан ще дойде? — попита Симон.

— Че защо да не дойде? — застанала пред огледалото в спалнята, Едит оправяше с една ръка къдравата си коса, а в другата държеше червило. Беше сравнително рано през деня, далеч не най-доброто й време, ала тя се чувстваше весела и превъзбудена, както иначе беше само при сценична изява или на среднощен гуляй. Намигна на застаналата зад нея Симон и поясни: — Беше бесен, защото не е свикнал да получава нареждания от жена. Сигурна съм, мосю Одифред още веднъж ще му разясни, че за него е шанс да бъде мое протеже, и ще ми го доведе по най-бързия начин, щом се успокои. Не се тревожи.

— Аз се тревожа по-скоро за теб — промърмори под нос Симон. — Отиваш в десет часа на обещаната среща в „Мулен Руж“, а още не е обед, но вместо да легнеш да спиш, ти се контиш като някоя кинозвезда.

— Глупости. Това е смешно. Просто се освежавам леко. — Едит стисна току-що начервените си устни, усмихна се изкуствено, направи гримаса и изтри с пръст излишното червило. Вгледа се замислено в отражението си. Още носеше лятната рокля, с която бе излязла, красива бяла рокля на едри сини цветя. — Впрочем, къде е сутиенът, който ми купи Гит?

— Не знам. Сигурно е в някое чекмедже. Ти никога не го носиш.

— Искам това да се промени.

— Не разбирам. Защо ти е сега да слагаш сутиен?

— Ох, Момон! — изстена Едит и се извърна към приятелката си. — За да създам дистанция, разбира се. Какво да правя, ако той се вторачи в бюста ми?

— Да си легнеш с него — предложи Симон.

— Искам да направя от него шансоние, а не мой любовник. — „И ще имам смислено занимание, ако показанията на Андре все пак не осуетят забраната да излизам на сцена — мислено додаде тя. — Тук няма да ми помогне мъж за една нощ.“

Размишленията й бяха прекъснати от потропване. Това не беше предпазливото чукане на камериерката, нито учтивото похлопване на благовъзпитан гост — някой блъскаше доста енергично по вратата на салона.

Едит и Симон се спогледаха съзаклятнически, след което Симон сухо отсече:

— Май е късно да търся сутиена.

От съседната стая долетяха гласовете на секретарката Андре и на госта, комуто тя отвори.

Широката усмивка, с която Едит бе отвърнала на забележката на приятелката си, изчезна от лицето й. Тя направи сериозна физиономия, след което тикна червилото в ръцете на Симон и прекоси салона с високо вдигната глава, като царица. Или поне, както си представяше, че една владетелка би посрещнала някой просител. Само дето Ив Монтан не приличаше на просяк. Вярно, че изглеждаше като сиромах с карираното си сако, очевидно му липсваше сносен гардероб и добър вкус. Но не и самочувствие.

Застанал разкрачен насред помещението, той изчакваше. Не се насочи към нея, а чакаше тя да застане пред него.

— Ето ме и мен — лаконично обяви.

Тя му подаде десницата си с леко прибран палец, както правеше винаги. Чрез този жест ръката й заприличваше на пърхаща птичка. Той посегна плахо, все пак леко объркан, и я задържа по-дълго от необходимото.

— Наскоро те слушах в „АВС“, а днес присъствах на репетицията ти — дружелюбно подзе Едит. Предвид произхода му тя предпочете да премине на приятелското „ти“ пред елитарното „вие“.

— Това си беше прослушване — възропта той. Киселият му тон потвърждаваше казаното от Одифред пред сценичния вход: на Ив Монтан никак не му допадаше да бъде оценяван от жена.

Тя пренебрегна възражението му.

— Да седнем — предложи Едит и с царствен жест посочи двата фотьойла до прозореца. Мерна за миг Симон, която любопитно надничаше от спалнята. Андре се бе оттеглила до малкото бюро и отваряше пощата. Шумоленето, с което ножът разрязваше пликовете, изпълваше помещението с кипяща деловитост.

Той се настани колебливо, заемайки поза, сякаш всеки момент е готов да скочи.

— Да започнем с плюсовете ти — подхвана Едит и също седна. — Това ще стане бързичко.

Той пребледня, стисна устни и зачака мълчаливо. Е, поне не се раздрънка като кречетало и не се опита веднага да се защити от първата й атака. Тя оцени високо това му достойнство и вътрешно се подсмихна.

— Изглеждаш добре — продължи спокойно Едит — и имаш сценично присъствие. Жестовете ти са изразителни, гласът ти е топъл и дълбок. Това ще разтърси женската публика. Май имаш ум в главата…

Ив се поотпусна и изпружи дългите си крака.

— Обаче това е всичко — въздъхна Едит.

Той си пое рязко дъх, но остана все така безмълвен.

— Намирам изявата ти в „АВС“ за невъзможна. В никакъв случай не бива да продължаваш както там. — Фотьойлите бяха достатъчно близо един до друг, така че беше нужно само да протегне ръка, за да подръпне ревера на сакото му. — Дрехите ти са подходящи за цирка. Това сако и каубойската шапка, която носеше на сцената, са смешни, освен това се движиш като някой Арлекин. — Тя замълча за миг, но тъй като той не я прекъсваше, а само я гледаше втренчено, мъчейки си да запази самообладание, се разгорещи: — Марсилският ти диалект е отвратителен. Репертоарът ти не струва пет пари, тази американска уловка е просто смехотворна и…

Обидата към стила му на пеене очевидно го подразни.

— Американската уловка, както я нарекохте, се харесва на моята публика — възрази той. — С нея имам успех.

„Какво глупаво момче!“, развеселено си помисли тя.

Без да се отклонява от ролята си на строга менторка, Едит отвърна със сериозна физиономия:

— Успехът е друго нещо. Аплодисментите не са за теб, а за настоящата ситуация. Парижани се радват, че американците са ги освободили. Но това скоро ще отмине. Всъщност ти отсега си вече част от миналото.

Ив изскърца със зъби. Скърцането беше толкова силно, че Андре вдигна глава от книжата си.

— Разбрах — с мъка продума той. — Вие не ме искате. Явно не съм ваш тип.

И скочи с гъвкаво движение. За момент изглеждаше, сякаш щеше да се нахвърли срещу нея, но се възпря и закърши ръце, вместо да удуши Едит, каквото явно беше най-горещото му желание.

— Лъжеш се! — прозвуча гласът й, мек, вече не толкова жесток и даскалски както преди. — Ти си мой тип.

На заден план Симон си пое рязко въздух.

Ив Монтан тръсна глава.

— Не проявявам интерес, мадмоазел Пиаф. — Той кимна и тръгна да излиза. — Приятен ден.

Беше стигнал наполовина до вратата, когато тя го възпря.

— Почакай, не съм свършила.

За нейна най-голяма изненада той наистина спря. Извърна се леко към нея и я изгледа мрачно. Очите му бяха дълбоки и тъмносини като Средиземно море в зимен ден, малко преди да се разрази буря.

— Нямаше да те поканя тук, ако не бях сигурна, че от теб може да излезе добър шансоние. Готова съм да работя с теб. Ако ме слушаш, ще те направя голям певец, звезда. — Получи се като ехо от онези думи, които някога й беше казал Раймон Асо: Ако ме слушаш, без да ми противоречиш, ще станеш нещо голямо.

— Не, благодаря! — Той взе на две крачки разстоянието до вратата и я затръшна гневно.

За миг в апартамента се възцари тишина.

После Симон изпусна шумно въздуха от дробовете си:

— Олеле!

„Какво глупаво момче!“, помисли си пак Едит и внезапно се почувства много по-стара от своите двайсет и осем години.

Отблизо Ив Монтан беше толкова красив, че тя за кратко се бе размечтала и насмалко не бе изневерила на твърдото си решение да не преспива с него. Но Едит не искаше да го съблазни, а да го направи прекрасен музикант. Той несъмнено притежаваше потенциал, бе установила тя, докато наблюдаваше тайно репетицията му. Това беше младеж от нов тип, представител на следвоенното време, което скоро щеше да настъпи. Едит бе усетила това по-рано в „Мулен Руж“, а близо до него го беше почувствала още по-силно.

— Той може да направи революция в шансона — изрече тя, повече на себе си, отколкото към другите две жени.

— Смяташ ли, че ще приеме съвета ти? — плахо попита Андре.

— Да — отвърна Едит, макар да не й се вярваше.

Вече не беше сигурна дали е постъпила правилно.

Колкото повече анализираше разигралата се току-що сценка, толкова повече се опасяваше, че е отишла твърде далече. Ив Монтан се държеше надменно, самият му артистичен псевдоним вече говореше за известно самонадценяване. Освен това беше от италиански произход, израснал бе по улиците на Марсилия. Щеше ли мачо като него да признае пред една жена, че е права? Би ли изразил готовност да се подчинява? „Ако държи на кариерата си, ще го направи — помисли си Едит. — И ако наистина е толкова интелигентен, за какъвто го смятам. Но ако не е така, значи губим и двамата. Не, и тримата, защото Одифред със сигурност няма да се радва на такъв клиент.“

— Много жестоко се отнесе с него — заяви Симон, която не за първи път четеше мислите на приятелката си.

Едит се надигна от фотьойла.

— Той си го заслужи — тръсна тя. — А сега искам да поспя. Деде, моля те, имай грижата никой да не ме безпокои. Освен… — Тя прехапа устни.

Освен Ив Монтан, щеше да каже. Ала всъщност беше сигурна, че той няма да се върне веднага. Дори да го искаше, вероятно щеше най-напред да изпусне парата, преди да подвие опашка. Така че тя можеше да си легне, без да се тревожи.

— Не желая никой да ме безпокои — с твърд глас повтори Едит.