Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (18)

Седемнайсета глава

Във витрините до големите стъклени врати на залата „Рамо“ се мъдреха плакати, известяващи за предстоящия концерт. Едит бе помолила Луи да нареди на организаторите да отпечатат името на Ив с едър шрифт като нейното — не само защото любимият й така горещо я бе уверявал в миналата си популярност в Лион, но и защото искаше да зарадва своя приятел и ученик, да му даде чувството за равнопоставеност. Надяваше се по този начин да му вдъхне самоувереност, която да бъде мехлем за наранената му артистична душа и същевременно да подобри изпълнението му. Ала оптимизмът я напусна, щом застана до него под красивия стъклен навес на мюзикхола в стил сецесион и разгледа рекламите.

— Montant — изпъшка той. — Там пише Montant с t. — Вдигна рамене, сякаш зъзнеше, което вероятно се дължеше на печатната грешка. — А пък аз си мислех, че не съм непознат в този град.

— Може би просто словослагателят от печатницата не е чувал за теб.

Той поклати отчаяно глава.

— Знаеш ли, винаги съм мечтаел да изляза на сцената — но не е само това: исках да видя името си, изписано с големи букви на плакатите, да чувам аплодисментите на публиката, да бъда нещо повече от един незначителен певец.

— И двамата искаме това. — Тя се обърна с лице към него и положи длани върху ръцете му под лактите. Често правеше така преди неговите изпълнения, а днес й се наложи да стисне здраво, за да усети тялото му под дебелия вълнен плат на палтото. От една страна се чувстваше безпомощна, от друга — много близка с него, защото мечтата за успех ги обединяваше повече от всичко останало. — Ти и аз. Аз и ти. Това е нашият живот.

— Името на един голям шансоние не се изписва с t, където трябва да бъде d.

Тя го хвана под ръка и го дръпна от витрините.

— Хайде, Ив Монтан, да се върнем в хотела и да си починем преди представлението. Довечера ще покажеш на всички, че името ти се изписва с d и че ще станеш звезда, каквато винаги си искал да бъдеш.

Периферията на шапката засенчваше очите му, ала Едит видя как блеснаха те.

— Ти вярваш в мен, нали?

— Да. Все още. И отново. Едно d не променя това.

— Обичам те, Едит.

Сърцето й подскочи. Ала миг по-късно тя потисна радостта си от думите му. В този момент той беше един жадуващ за слава шансоние, който смята, че само неговата учителка го разбира, и е благодарен за подкрепата й. Откъде можеше да знае тя дали любовта му се отнася и за бедното момиче от улицата, криещо се в нея? За онова малко човече, което не бе познавало любовта като дете и което до ден-днешен най-много от всичко се боеше да се отдаде всецяло на щастието с друг човек. Едит не бе в състояние да прецени кога чувствата са единствено за нея. Когато не стоеше пред своята публика на сцената, когато ставаше дума за нея като жена, не като певица. Затова тя само се притисна към него, без да отвърне, че също го обича.

Плътно един до друг, те се запътиха по Рю дьо ла Мартиниер обратно към хотела. Отначало крачеха бавно покрай красивите барокови фасади на този квартал, между групите младежи, излизащи от един лицей, а преди да продължат, изчакваха търпеливо на ъглите да изтрополи покрай тях някое возило. По едно време се усетиха, че вървят в такт, стъпка по стъпка. Десни, леви… Изведнъж Ив нарочно наруши равномерната крачка, тупна по уличната настилка първо с върха, после с тока на обувката си, като че ли танцуваше степ. Тя го пусна, засмя се и направи пирует, след което той я сграбчи с дългите си ръце и я притисна силно към себе си.

Заваля дъжд. Но не ситният ръмеж, на който бяха свикнали в Париж, не — под яките им се застичаха тежки капки. Ив хвана Едит за ръка и те побягнаха под усилващия се порой към хотела, като прескачаха локвите и безогледно блъскаха минувачите. Когато стигнаха пред убежището си, от небето вече се лееха потоци и превръщаха улицата в буйна река. Ив я пусна да влезе пред него във фоайето и изтръска шапката си на входа.

В краткия миг до влизането му Едит забеляза мъжа, който седеше на фотьойл до рецепцията и четеше вестник. Човекът, както винаги, изглеждаше като изваден от кутийка, ръбовете на сивия му фланелен панталон бяха като изтеглени с линия, освен това не личеше ни най-малко да е капнал след несъмнено уморителното пътуване дотук. Не беше предупредил за появата си и явно очакваше, че тя ще се зарадва на изненадата.

Все още под въздействието на интимната близост с младия си любовник, задъхана и мокра до костите след тичането под дъжда, тя се опита да се вземе в ръце. Отвори уста да го поздрави, когато той вдигна глава.

— Едит! — Анри скочи, захвърли вестника на фотьойла и се втурна към нея. — Моето малко момиче! — Ръцете му се обвиха около нея също като ръцете на другия преди това.

— Целият ще се намокриш — предупреди тя и лекичко го отблъсна. — Какво правиш тук, Анри? Не те очаквах.

— Успях да се освободя за няколко дни. Сега съм тук и изцяло твой, мое момиче. — Той й се усмихна лъчезарно като доволен котарак, току-що опразнил паница със сметана.

— Здравей, Анри — прозвуча гласът на Ив зад гърба на Едит; тонът му беше смесица от почуда и потиснат гняв. — Какво търсиш в Лион?

Анри се засмя.

— Ами, например, чета вестник, приятелю. — Той се наведе, вдигна вестника и разгърна страниците в търсене на една определена статия. — Тук пише нещо за вашия концерт довечера. Изчакайте, сега ще го намеря.

Едит и Ив стояха търпеливо пред Анри. Тя не се обърна към Ив, застанал на крачка зад нея — и без да го погледне в лицето, беше наясно за въпросите, които той безмълвно й задаваше. Обаче не искаше да прави сцена на Анри тук и сега. Нямаше да го отпрати обратно в Париж, при жена му, защото в живота й имаше друг мъж. Подобен конфликт надхвърляше силите й и би й развалил настроението. А тя нямаше желание за това. Ив трябваше да почака. Какво значеше една вечер? Пред себе си имаха цяло турне и много седмици заедно.

— Ето я. — Анри посочи статията. — Едит Пиаф изпълнява песни по текст на Анри Конте… — Той се усмихна широко. — А Ив Монтан, известен с „В равнините на Далечния запад“ представя новата си програма. Ив, защо в Лион изписват името ти с t? — Очевадно искрено учуден, той местеше поглед между Едит и Ив.

— Ох, остави ме на мира — изръмжа младежът и без повече обяснения се завтече към стълбите, направи две крачки, ала се върна до рецепцията — явно бе забравил да си вземе ключа. Стисна го в ръка и незабавно се насочи към горния етаж, без да поглежда към Едит и Анри.

— Какво му става? — поклати глава Анри.

— Заради d-то в края на името му е — лаконично отвърна тя.

* * *

Ив излезе прав: публиката в Лион наистина го познаваше. Близо хилядата и петстотин зрители в концертната зала очакваха един забавен певец на сантиментални американски балади и хилбили-песнички. Когато младият изпълнител подхвана новите си шансони, тълпата взе да мърмори. Мелодиите бяха не по-малко вълнуващи от шлагерите, с които го познаваха, но не точно песните, които хората искаха да чуят от него. Настроението в залата се преобърна. Разбира се, от сцената той също усети сдържаната реакция. И вместо да бъдат все така елегантни и гъвкави, движенията му станаха дървени и непохватни.

Едит стоеше с Луи, Симон и Анри до един авариен изход в тъмните дълбини на партера и не знаеше къде да дене ръцете си. Ту ги свиваше на юмруци, за да стиска палци на Ив, ту ги кършеше от отчаяние.

Когато той подзе „Тя има“, шансона, който Едит беше написала за него, разказващ за двама им като любовна двойка, през залата премина недоволно мърморене.

Аплодисментите бяха жест на уважение. Нищо повече.

— Ръкопляскат с върховете на пръстите си — прошепна й Анри.

Едит беше извън кожата си от гняв и състрадание.

— Не мога да повярвам: те искат стария Монтан, искат посредствеността.

— Новият Монтан е още твърде нов — обади се Лулу.

Тя поклати безмълвно глава.

Всъщност това беше едно от най-лошите представяния на Ив, Едит го виждаше и чуваше добре. Ала реакцията на публиката на неговата програма беше пресилена. Тази липса на добронамереност към артиста я вбесяваше. Той заслужаваше много по-високо признание. Песните му бяха великолепни, изпълнението му търпеше подобрения, но въпреки това беше сносно. Тя съзнаваше, че не е съвсем невинна за неудовлетворителната му изява. Предстоеше да наскърби ревнивия си млад любовник, защото тази вечер щеше да сподели постелята си с Анри. Имаше обаче чувството, че е дошло време да даде урок на Ив. Той трябваше да се научи да оставя личния си живот в гримьорната както палтото си. Тези неща нямаха място на сцената, както нямаше място и за всекидневните дрехи. Там изпълнителят трябва да бъде друг и да забрави какво го е вълнувало зад кулисите. Само така можеше да стане истински голям певец.

Въпреки това представянето му и отзвукът разбиха сърцето й.

— Не мога да си причинявам повече всичко това — промълви тя и напусна забързано залата.

Симон хукна след нея.

— Къде отиваш? — подвикна тя, след като настигна Едит в един безлюден коридор.

— В моята гримьорна. — Без да спира, приятелката й продължи да крачи решително. — Къде другаде?

— Би трябвало да си до него, когато го освиркват.

Едит замря и се обърна към Симон. Гневът й, породен от неразбирането на публиката, от изненадващото идване на Анри и от начина, по който Ив разголваше душата си, я стегна в желязната си ръка. Угризенията на съвестта се забиха в мислите й, разумът отстъпи пред чувствата, нервите й завибрираха.

— Ти какво искаш? — изкрещя тя. — Да изтичам на сцената и да го утешавам пред очите на всички? Той не би ми го простил.

Симон въздъхна дълбоко и отвори уста, ала преди да е проговорила, Едит изригна:

— Той не е някой парцал, Момон. Като не му харесва, че се е провалил, и ако иска да захвърли всичко, той ще го направи. Аз не мога да променя нищо. — Едва беше изговорила тази възможност, когато й стана ясно, че изказването й се отнасяше не само за изпълнението на Ив, но и за реакцията му на присъствието на Анри. Как би се справила тя, ако младият й любим я напуснеше? В главата й зазвъня аларма: Може би вече твърде дълго си играеше с Ив. Това трябваше да спре. Зави й се свят. Тя протегна ръка и се опря на стената.

— Исках само да кажа, че е редно да го чакаш зад кулисите — спокойно отвърна приятелката й. — Когато слезе от сцената, той ще има нужда от теб и само от теб.

— Нали ей сега ще ме види. Излизам непосредствено след него. — След това оправдание с половин уста Едит възкликна нервно „Ах!“, извърна се и си тръгна.

Разкърши рамене, сякаш искаше да се отърси от някакво бреме, но колкото повече приближаваше входа за сцената, толкова по-ясно съзнаваше, че Симон е права. Тя трябваше да бъде до Ив, да го подкрепи. Дължеше му го не само като любима, но и като учителка.

Когато публиката изпрати Ив Монтан с учтиви, ала сдържани ръкопляскания, Едит го причака на един страничен изход, скрит зад завеси. Рехавите аплодисменти ясно подчертаваха провала му. Не й беше нужно да гледа зрителите, за да знае, че проявяват милосърдие с недоволни физиономии, докато съпоставят цената на входния билет с програмата, която не им бе харесала. Все пак атракцията на вечерта тепърва предстоеше. Едит беше сигурна, че ще ги покори. Така се получаваше всеки път, откакто Раймон Асо бе избутал на сцената на „АВС“ едно младо момиче, измъчвано от внезапна плахост, и то направи единственото, което истински умееше — да пее. Едит не познаваше провала, какъвто Ив изживяваше току-що. Нейните провали бяха от личен характер. Неволно се сети за Андре, която чакаше в Париж да я призоват като свидетелка пред Комитета по чистките.

Ив се приближаваше с наведена глава. Така беше потънал в мисли, че не я забеляза. Вдигна поглед едва когато тя застана директно пред него.

— Видя публиката, нали? — попита той. Гласът му прозвуча твърдо и съвсем не толкова отчаяно, както се бе опасявала тя. — Като си представя, че навремето жънех триумфи тук…

— Лион не е Франция… — подзе тя, но млъкна, защото си спомни, че и в Орлеан се бе опитала да го утеши по този начин.

За нейна изненада върху лицето му плъзна усмивка — отначало тя само леко раздвижи чертите му, но постепенно се разшири и грейна по типичния за него лъчезарен начин, докато накрая прерасна в смях, лишен от всякаква горчивина.

— Това са еснафи. — Той отмина с пренебрежение вкусовете на публиката, както би отминал в мирно време неудачната покупка на чифт долни гащи в неподходящ размер. — Все някога ще ги покоря. Може би не утре. Но когато дойдем отново, ще ме аплодират възторжено.

„Той проявява великодушие — помисли си тя. — Напът е да стане звезда.“

— Мадам Пиаф — извика някой. — Имате още две минути.

Ив я стисна в обятията си.

— Наслука, шери — прошепна и зарови лице в косата й.

Тя се опря в него, остави се на вътрешната сила и на физическата мощ, които той излъчваше. Телата им, така различни, се сляха в едно цяло. Винаги съм искал да бъда нещо повече от един незначителен певец. Не само телата им си хармонизираха, но и надеждите и желанията им бяха едно цяло. Прекрасно беше да усеща това.

След кратък миг, в който се почувства съвсем близо до съвършеното щастие, Едит се откъсна от него. Погледна нагоре и потопи поглед в сините му очи, безмълвно изричайки Обичам те.

— Ей, малката! — Анри изникна внезапно пред Едит и Ив, измъквайки се иззад завесите. Сепна се и се вторачи смаяно в тях, сякаш току-що бе проумял нещо.

— В момента те обявяват — съобщи той и добави по-скоро за себе си: — Но ти сигурно не си чула.

Това изречение подчертаваше повече от всичко друго, че е видял и разбрал погледа й. Тонът му беше безкрайно тъжен.

Бурните аплодисменти, последвали обявяването на звездата на вечерта, долетяха от залата чак до мястото, където стояха.

Едит се дръпна от двамата мъже. За миг затвори очи, стисна кръстчето на шията си и изрече кратка молитва. После съсредоточено и решително излезе пред завесата, оставяйки съкровените си чувства при Ив и Анри.

* * *

— Е, поне отзивите в пресата за началото на вечерта са доста по-положителни от отзвука на публиката — констатира Анри, след като прочете сутрешния вестник. — Ив Монтан се е превърнал в нова личност — цитира той, вдигна очи и се огледа за аплодисменти. — Уцелили са право в десетката.

Едит поклати глава.

— Смятам, че е време да преосмислим нещата. Ти, Ив, трябва да дадеш на зрителите и това, което харесват. Вероятно предлагаш на онези, които те познават, прекалено много нови песни наведнъж. Затова са объркани и не те разбират.

Естествено, тя съзнаваше до каква степен думите й противоречаха на всичко, което бе проповядвала през последните седмици. Ала след безсънната нощ и кратката сутрешна дрямка бе взела решение да промени програмата на своето протеже. Макар да беше крачка назад, това все пак бе само малка крачка назад, и по-добре, отколкото да върви от провал към провал. Както винаги мнението й беше непоклатимо, ала въпреки това тя очакваше напрегнато реакцията на Ив и ронеше нервно трохи от хляба в чинията си.

Едит седеше на една маса в хотелския ресторант с двамата си любовници, плюс Луи и Симон, на късна закуска. Останалите гости отдавна си бяха тръгнали, те бяха сами в малката трапезария, украсена с високи палми в огромни саксии, което правеше мястото още по-тясно. При всяко неволно движение една палмова клонка докосваше главата на Ив, така че той постоянно прокарваше разсеяно ръка през косата си. Този жест трогна Едит. Прииска й се да разроши с пръсти косата му, вместо да прави малки топчета от сивкаво тесто.

Тъй като никой на масата не отвърна на предложението й, тя добави:

— Хората ще са доволни, ако включиш един-два номера от едно време.

След пристигането на Едит и Анри на малката маса Ив се държеше много резервирано, като обръщаше повече внимание на кафето, отколкото на сътрапезниците си. Изражението му говореше за мъките, които го бяха налегнали при вида на тази двойка, и за едва сдържаната му ревност. Той изсъска през зъби:

— И дума да не става. — После вдигна чашата към устата си.

— Празна е — сухо коментира Симон.

Ръката му се отпусна, той се вгледа в утайката от кафе — колкото удивен, толкова и безпомощен.

„Иска ми се да го целуна“ — помисли си Едит.

— Мен ако питате — подзе Луи, — не би било никак зле, ако Ив подходи малко по-внимателно към новите песни.

Младият мъж постави рязко чашата върху чинийката и тя изтрака.

— Положих огромен труд, за да си изградя репертоар от френски шансони. Сега няма да променям нищо. — Явно Ив беше много възбуден, защото проточваше гласните отново по своя типичен южнофренски маниер, сякаш не се бе упражнявал часове наред с молив в устата.

— Внимание! — усмихна му се Едит. — Въздухът замириса на чесън.

Към масата се приближи келнерът — възрастен мъж, заместил вероятно някой загинал или попаднал в плен по-млад колега.

— Търсят ви по телефона, мосю Конте. От Париж.

— И това ако не е Дорис — обади се Симон. Всъщност само го прошепна, но в тихия ресторант гласът й прозвуча като през мегафон.

Външно спокоен, ала с изтерзан поглед, Анри избута назад стола си, сгъна вестника и го сложи до приборите, след което се надигна.

— Веднага се връщам — обеща той на компанията, макар езикът на тялото му да бе насочен изключително към Едит.

Тя се загледа подире му, без да направи коментар. Пък и какво да каже? Естествено, че се обаждаше жена му, за да го привика обратно. Кой друг? Винаги едно и също. Ала за първи път тя изпита известно облекчение от упорството на Дорис Конте. Не й пукаше, че той изпълнява съпружеските си задължения. Едит извърна глава и срещна питащия поглед на Ив. И отново се усмихна.

— Трябва да огледаме още веднъж програмата ти за възможни грешки и необходими промени — делово изрече тя.

— Не, Едит. Не.

— Ще те чакам в моята стая. Трябва да работим, Ив. Сега обаче имам желание да се поразходя… — Младият любовник и импресариото й се надигнаха забързано, но тя махна с ръка. — Моля ви, останете тук. Искам да съм сама.

„Трябва да помисля“ — додаде наум тя, но не го изрече.

* * *

Едит имаше нужда от улицата. Нито успехът, нито любовта на някой мъж, камо ли пък парите — нищо на този свят не можеше да й замести свободата, която чувстваше там, откъдето произлизаше. Понякога й се струваше, че се нуждае не само от небето над вонящите на бензин и отпадъци улички, но и от къщите, приютили зад фасадите си безброй истории. Стените сякаш й разказваха за копнеж, страст и болка, тоест за всичко, от което тя извличаше текстовете за своите шансони или за което пееше, описано от перото на някой друг. През този октомврийски ден в Лион обаче тя искаше най-вече да проясни мислите си на чист въздух.

През нощта дъждът беше спрял, слънцето пробиваше през облаците. Красиви многоцветни дъги се отразяваха във все още неизсъхналите локвички по калдъръма на стария град. Докато ги прескачаше, тя си спомни за вчерашната разходка с Ив и изпита лека меланхолия. По смеха му. Un rire qui se perd sur sa bouche… Смехът, който играе върху устните му. Които тя така обичаше да целува, които искаше да целува вечно. Вчера. Днес. Утре. Може би завинаги. А може би не. Едит дори не знаеше какво означава понятието вечност в любовта и дали копнежът й по нежността му щеше да издържи толкова дълго. Ала сега тя му принадлежеше. В този момент, докато крачеше със забързани стъпки към брега на Сона^[1]. Щеше да престане да си играе с него. Да, би трябвало най-сетне да го направи. Напълно сигурна беше. Ще се върне в хотела и ще си изясни отношенията с Анри. Сърцето й заби учестено, но това не се дължеше на темпото, с което се движеше.

Оставаше въпросът за репертоара на Ив. Естествено, той не желаеше да променя нищо. Твърдоглавец. Такъв го беше видяла от първия момент. Ала тя винаги се бе налагала над него, макар че сега беше принудена да признае пред себе си, че може би не всичките й съвети са били правилни. Но нали промените бяха част от нейната творческа работа. Често се случваше самата тя най-напред да изпробва някоя песен, преди да намери правилната форма и да й потръгне. Имаше шансони, които в първия момент не грабваха публиката, ала един ден щяха да разгърнат въздействието и изразната си сила, а имаше други, които не притежаваха такъв потенциал. Част от нейното изкуство беше да различава едните от другите. Бе сметнала, че старите шлагери на Ив са от втория вид. В действителност обаче те бяха докоснали някаква струна у хората, следователно трябваше да се потрудят да намерят тези, които се вписват в новата му програма и няма да нарушат нито музикалното единство, нито новия му начин на изпълнение. Щяха да работят заедно върху това и да намерят решение. Тя — и мъжът, на когото принадлежеше: L’homme auquel j’appartiens^[2]. Едит се завтече към хотела, а настроението й беше отлично. Не й пречеше, че небето отново се покри с облаци. В този момент за нея светът беше потопен в тъмнорозово.

Тя се спря удивено на вратата към малкия хотелски ресторант. Приятелите й вече ги нямаше. Масата, на която бяха седели, сега бе подредена за обяд. Нищо вече не напомняше за закуската им.

Изкачи като вихрушка стълбите към стаята си. Вероятно Ив вече я чакаше там. На първо място, естествено, беше работата, но после най-сетне щеше да му каже, че го обича. Него, само него. Сега не й се мислеше какво ще стане с приятелството й с Анри. Не и в този момент, в който изгаряше от нетърпение да види Ив и си представяше как полита към обятията му.

Вратата на стаята й беше открехната.

Някакъв вътрешен глас я възпря. Вместо да бутне вратата, тя надзърна предпазливо вътре.

Отначало долови само сянката на мъж, после видя Анри да ходи напред-назад със сгъната риза в ръце. Вероятно си стягаше багажа. Да не би да смяташе да я напусне? Това, естествено, беше нечувано и абсолютно неприемливо.

Притихнала и вцепенена, тя чакаше, ослушваше се и разсъждаваше какво да направи. Разбира се, можеше да нахълта в стаята си и да увери Анри, че е единственият мъж в живота й, макар той със собствените си очи да бе видял погледите, които си разменяха с Ив снощи. Можеше да му разказва какво ли не — още от ранни младини беше майсторка на лъжите. Необходимо бе, за да оцелее на Плас Пигал. Но искаше ли това? Отдавна се бе отказала от този начин на живот с всички произтичащи от него последствия. И обичаше Ив.

— И да я пазиш, Момон — чу тя да казва Анри.

— Разбира се. Не се тревожи — долетя до вратата гласът на Симон. — Нали и Лулу е тук. И Ив. Всички ние ще пазим нашата хлапачка.

— Ив — бавно повтори Анри. — Какъв е случаят с него? Те двамата спят ли?

— Е, и?

Едит стисна устни, за да не се изсмее на глас. Тази реакция беше толкова типична за Симон.

— Това не ми харесва — призна Анри. — Не ми се ще да си представям как Ив я чука. — Този път той навлезе в зрителното й поле с празни ръце, очевидно разтърсен от разговора.

— Много е просто, Анри: ако най-после се разделиш с жена си, Едит ще се върне при теб.

Едит се вслуша в себе си. Би ли напуснала Ив, ако Анри се реши на развод? Тя поклати глава.

— Да — изпъшка Анри. — Така ще направя. Да. Заминавам за Париж и ще се погрижа за това.

— Вече не се връзвам на старата ти песен. Заминаваш за Париж, защото Дорис те вика. Дори един сляп и глух човек ще го проумее. Съжалявам, Анри.

Звуците от стаята бяха недвусмислени: Анри затвори куфара си и тръгна към вратата. Пътьом се обърна още веднъж към Симон:

— Обещай ми, че ще пазиш малката да не върши глупости.

— Обещавам — увери го Симон. Ала Едит я познаваше достатъчно добре, за да знае, че приятелката й е сплела пръсти зад гърба си. Неволно се засмя.

Анри блъсна вратата, твърде бързо, така че Едит нямаше време да се скрие.

— А, ето те и теб.

— Преди секунда се върнах — заяви тя. Усмивката й угасна, когато посочи към куфара му. — А ти си заминаваш в същия момент, както виждам.

— Не е каквото изглежда. Аз…

— Приятен път, Анри. — Тя се вдигна на пръсти, изчака той да се наведе към нея и мацна целувка на бузата му. — Ще разговаряме, като се върна в Париж.

Той се засуети.

— Успех на турнето — пожела й накрая, сякаш беше някакъв далечен познат. После изпъна рамене и мина покрай нея. Заслиза по стълбите, без повече да се обърне. Не се беше опитал да я прегърне за сбогом.

Анри бе разбрал как стоят нещата.