Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (27)

Трета глава

Полицията дойде призори.

Едит и Ив още бяха будни, но тя вече беше по пижама, върху нея — плетена жилетка и халат заради студа, и се опитваше да се сгрее допълнително с един троен коняк. Почти половината нощ бяха прекарали в театър „Етоал“ — репетираха, префасонираха, пак репетираха, връщаха се към началото. Два дни преди премиерата нервността беше огромна не само при Ив, но и при Едит. Докато пътуваха от Авеню Ваграм до хотел „Алсина“, тя се чувстваше напълно будна, въпреки многочасовите усилия и експерименти на сцената. В стаята изведнъж я връхлетя оловна умора, ала все още не можеше да мисли за сън. Най-вече защото Ив взе от бюрото текстовете на шансоните си и се тръшна в един фотьойл, за да ги прочете отново, вместо да си легнат. По нейно мнение любовта беше най-доброто лекарство както срещу безсънието, така и срещу сценичната треска.

Едит крачеше напред-назад из стаята с пълна чаша коняк и не можеше да си намери място. Ив вдигна поглед един-два пъти, стрелна я осъдително, но не каза нищо и отново се зае с репертоара си. Несъмнено безпокойството й го смущаваше, ала тя не намираше сили да се оттегли. Тъкмо си мислеше дали да не го отвлече някак от работохолизма му, когато иззвъня телефонът. Резкият звук я уплаши, тя се стресна и разля част от скъпоценното си питие.

— Божичко, обади се, де, хлапачке — разсеяно промълви Ив. Той не вдигна глава, движенията на устните му показваха, че пее шансон без глас.

Без да знае защо, тя се вдърви.

— Кой ли звъни по това време?

— Вероятно всички онези хора, които винаги ти звънят посред нощ — отвърна Ив, остави решително листата и скочи. Прекоси с големи крачки стаята, приближи се до бюрото и вдигна телефонната слушалка: — Ало, кой е? — После замълча.

Едит долови мъжки глас, но не можа да го разпознае, нито да разбере какво казва. Изражението на Ив се промени. Вече не изглеждаше вглъбен и ядосан заради смущението, а буден, някак алармиран. В очакване на лоши новини тя опразни чашата си на един дъх.

— Беше портиерът — оповести Ив и затвори внимателно, сякаш да се увери, че разговорът действително е приключен с натискането на вилката. — Полицията е долу, искат да говорят с теб.

Тя погледна чашата си и съжали, че вече я е изпила до дъно.

— Какво?

— Не знам. — Ив прокара ръка през косата си с нервен жест. — Попитали портиера за номера на стаята ти и вече се качват.

Всички други въпроси бяха излишни. Странно, но тя не можеше да помръдне, сякаш се бе вкаменила. Една шансонетка от мрамор, която очаква да я замерят с мръсотии. Нито Андре, нито самата Едит бяха получили междувременно новини от Комитета за лустрация; носеха се слухове, че в най-скоро време щели да се състоят първите съдебни процеси срещу колаборационистите. Норберт Гланцберг, когото тя се надяваше да посочи като допълнителен свидетел, така и не се бе появил. Тя беше затворила очи пред реалността, въобразявайки си, че е недосегаема. Ала с това явно бе свършено. Силното чукане по вратата дойде като потвърждение на мисълта й.

Ив отвори и тутакси отстъпи встрани, за да пусне двамата униформени.

— Мадмоазел Гасион? — попита по-възрастният.

— Едит Пиаф — измърмори тя.

Полицаят кимна и направи лек поклон.

— Дошли сме…

— Спестете си дългите приказки — кипна тя. Нямаше нито нерви, нито търпение за празно дърдорене. — Вършете си работата и ме арестувайте. Така поне ще сме приключили въпроса.

— Да ви арестуваме ли? Но, мадмоазел Гасион… — По-младият полицай запристъпва смутено от крак на крак. — Мадам Пиаф, дошли сме да ви съобщим една лоша новина.

„Да не би в днешно време призовките за съдебните процеси да се връчват от полицията?“ — зачуди се в този момент Едит. После поклати глава, за да прогони тази мисъл, и зачака мълчаливо.

— Каква е лошата новина? — попита Ив.

Възрастният се обърна рязко.

— Кой сте вие?

— Ив Монтан, годеникът на мадам Пиаф.

Тя си пое дълбоко дъх, но не взе отношение по твърдението му.

— Добре, че сте тук. Винаги е важно да имаш до себе си близък човек, когато умре собствената ти майка — каза младият полицай, ала усети, че е казал твърде много, и прехапа устни.

На Едит й писна да ги слуша.

— Майка ми е мъртва? — попита невярващо тя и пое конвулсивно въздух. Кой знае защо, винаги бе смятала, че вещиците са безсмъртни.

— Нашите съболезнования, мадам — подзе възрастният с тон, упражняван дълги години. Извади от джоба на гърдите си листче, тъй като явно не можеше да запомни името на покойната: — Анета Джована Мейар, по мъж Гасион, известна и под името Лине Марса… — Той вдигна глава, обходи с поглед стаята и фиксира Едит: — Това е майка ви, нали?

Тя кимна безмълвно.

— Мадам Гасион е намерена мъртва в почасов хотел близо до Плас Пигал. Мъжът, който я намерил, казал, че вероятно е взела свръхдоза морфин. Откарана е в моргата. Не можем да направим нищо повече. Съжалявам.

Стаята се завъртя около Едит. Тя вдигна чашата към устните си, макар отдавна да беше опразнена, и изсмука останалата капка коняк от ръба й. „Колко странно“ — каза си. Новината я обърка, но не я потресе. Всъщност не изпита нищо. Никаква скръб. Никакво съжаление. Никакво усещане за загуба, само празнота. Когато тази жена, наричаща се нейна майка, я бе изоставила, Едит е била на два месеца. Въпреки това тя никога не бе изчезнала напълно от живота й, постоянно се появяваше и търсеше начин да обере детето си. „Да ме изстиска — поправи се мислено Едит. — Като лимон.“ Анета се нуждаеше от пари за любовниците си — и за наркотика, който консумираше. Краят й не беше изненадващ. И въпреки това тя бе успяла дори в този последен момент да всее страх и ужас у дъщеря си.

Ив застана до нея и я прегърна през раменете.

— Благодаря, че ни уведомихте, господа. Какво може да направи сега мадам Пиаф?

— Трупът не е задържан. Можете да организирате погребението.

— Добре — кимна Ив. — Ще го направим.

— Не! — Едит сама се учуди на острия си тон. — Ще помоля Анри да се погрижи за всичко.

Ив свали ръка от рамото й.

— Анри Конте? Защо искаш той да организира погребението?

— Анри има опит в тия работи. Той се погрижи и за погребението на баща ми. — С известна изненада тя установи, че се оживява, дори я обзема облекчение. Полицаите не бяха дошли да я арестуват. В известен смисъл дори бяха направили обратното — те я освободиха. Едит остави внимателно чашата на перваза на прозореца и тръгна към двамата униформени с протегната ръка. — Моля, оставете адреса на моргата при портиера. Един приятел, Анри Конте, ще се заеме със случая. Довиждане.

— Дали бих могъл да помоля за автограф… — подхвана по-младият, но млъкна, след като колегата му го сръга с лакът в ребрата.

Учтиви кимвания, после Ив затвори вратата след двамата посетители.

— Много съжалявам — каза той, извърнат към Едит. Изглеждаше тъжен. — Сега и двамата ти родители са покойници. Това сигурно е голяма загуба за теб.

Тя поклати глава и дори се усмихна.

— Не. Нищо подобно не чувствам. Въпреки всичко обичах в известен смисъл баща си, той поне се грижеше за мен, доколкото можеше, докато майка ми не си мръдваше пръста. От самото начало й бях напълно безразлична. Знаеш ли, тя никога не е била дори приблизително толкова мила с мен, колкото твоята майка.

— Моето семейство винаги ще бъде и твое семейство — тържествено обеща той. — Каквото и да се случи.