Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (26)

Втора глава

— Внимавайте, Едит! — предупреди я Луи.

Тя се спря изненадано до него при обиколката си из „Мейфеър“. Импресариото се бе облегнал на колона близо до бара, държейки във всяка ръка по една добре напълнена чаша с шампанско. Стори й се, че бе чакал момента, в който да я хване сама. Явно я беше наблюдавал да крачи между гостите, да се усмихва, да бъбри, да представя Ив, да разпръсква чара си. Вечерта беше успешна, а Едит мислено се бе потупала неведнъж по рамото за идеята да устрои този прием. Сега, когато Луи я заговори и й подаде едната чаша, тя прие с благодарност малката пауза.

— Не се главозамайвам лесно — с усмивка отвърна тя. — Обаче смея да предскажа, че четирите седмици в „Етоал“ ще бъдат разпродадени. Не правете такава физиономия, Лулу, та това е прекрасно.

— Друго имах предвид. Не се съмнявам в успеха, който ще постигнете. — Той поклати глава. — Видяхте ли Ив тази вечер?

— Естествено. Непрекъснато го гледам. — Тя се засмя, затърси с поглед из тълпата и откри гъстия му кестеняв перчем, заобиколен от представители на пресата. Високата фигура на Ив веднага се набиваше на очи, той изпълваше помещението с присъствието си, което я караше да се гордее. „Този мъж е мой — помисли си Едит, — само мой.“ Обърна се към своя импресарио и додаде: — Нашата звезда се представя добре, нали?

— За това става въпрос. Присъствието му те кара да затаиш дъх. Не би трябвало да му отделяте прекалено много място в програмата си.

— Какви са тези приказки, Лулу? Нали знаете, че ще направим точно това, което изпробвахме в Южна Франция. Само че сега вече се е получило. Напълно сигурна съм. Ив е забележителен, а след тази вечер никой няма да очаква той да се появи на сцената с обувки за степ и хилбили-песнички, хората са предупредени. — Тя се ухили лукаво и вдигна чашата си, за да пие за очаквания успех.

Луи се забави с отговора си. Той също наблюдаваше оживлението, мислено се потапяше в шумотевицата, глъчката, смеха и звъна на чаши. После поклати пак глава, преди да изрече:

— Ако продължава така, той ще стане опасен за вас, Едит.

— Ами, ами! Държа на всяка цена талантът на Ив да блесне и той да направи кариерата, която заслужава. — В подкрепа на думите си тя докосна леко ръката на Луи. — Още не се е родил онзи мосю Пиаф, който ще ме погълне. Не се бойте.

— Кой не се е родил още? — попита отлично познат глас зад гърба й.

— Анри! — Едит се насочи към Конте, при което бързо извърна глава, така че той бе принуден да я целуне по бузата вместо по устните, както бе възнамерявал.

— Нашето малко момиче твърди, че мъжът, който може да застраши кариерата й, още не е роден.

Очите на Анри обходиха излъчващата й щастие фигура.

— Досега познавам редица мъже, за които Едит е представлявала опасност. Включително моя милост. — Тонът му беше прекалено сериозен за празненство като това, погледът — тъжен. — Липсваш ми — тихо додаде той.

— Винаги ще съм на твое разположение — усмихна му се тя. — Само че не както преди.

— Приятелство — изръмжа той. — Знам. Като си помисля само, че аз бях човекът, който ти представи Ив Монтан… Не е честно!

Тъгата и ревността на Анри трогнаха Едит, ала тя се въздържа да му напомни, че не беше честен и начинът, по който я бе залъгвал с обещания. Все пак той не беше сам, а със своята Дорис.

— Винаги ще си останем приятели. — Тя вложи в думите си цялата искреност, на която беше способна. — Пък и как бих могла да се лиша от теб за моята музика? Пишеш твърде добри текстове.

Анри се подсмихна и й се поклони с пресилено страхопочитание.

— Току-що се сблъсках на вратата с Жак Превер. Да не би да смяташ да си създадеш нов имидж и да пееш интелектуални шансони?

— Глупости. Не. Всъщност… — Тя наведе замислено глава. — Прочетох едно негово стихотворение за вехнещите есенни листа, което много ми хареса, но в момента си имам програма и нещата остават така. Току-що обяснявах същото на Лулу.

Зрителният й ъгъл се бе променил и тя забеляза застаналия малко встрани агент на Ив да разговаря оживено с режисьора Марсел Блистен^[1]. Едит кимна в тяхна посока.

— Лулу, моля, наблюдавайте разговора между мосю Одифред и мосю Блистен. Предложих Ив за роля в новия ми филм и искам да съм сигурна, че ще я получи.

Едит и Анри наблюдаваха мълчаливо как Луи се оттегли — без коментар или възражения. Докато гледаше подире му, мислите й се върнаха пет години назад в киностудията „Булон-Биянкур“, разположена в югозападната част на Париж. Лицата на гостите в „Мейфеър“ се сляха със спомена й за хората на снимачната площадка, приглушеното осветление се превърна в ярката светлина на прожекторите, човешката глъч — в гръмотевичното „Монмартър“ на Сена^[2] трета сцена, първи дубъл!

 

 

Едно беше да стоиш на сцената и да изпълняваш музикалната си програма, съвсем друго — да играеш роля пред камера, дори това да е ролята на певица. Едит беше идвала в тези ателиета преди много години. В самото начало на кариерата й я бяха допуснали да изпълни песен в един филм, макар да не бе направила особено впечатление като певица в нощен клуб във филма „Хлапачката“^[3]. Сега беше различно: тя играеше главната роля. И това й харесваше. Добре де, филмовата студия не беше така близко на сърцето й, както мюзикхоловете със стотици зрители, но си бе чудесен опит. Чувствата й се люшкаха между любопитство, възбуда и възторг.

Трябваше да научи да се движи и говори правилно — различно беше да стои сама на голяма сцена вместо пред кулиси с размер едва няколко квадратни метра, където обаче следваше да се държи, сякаш е в естествена среда. Пол Мьорис я учеше на всичко, което трябваше да знае. Син на банкер, напуснал семейството си, за да се посвети изцяло на своето изкуство, Мьорис беше станал не само звезда, но и любовник на Едит и неин другар в живота. Той замени нейния ментор Раймон Асо. Единият я бе извел на сцената на „АВС“, другият я лансира в киното.

След като сцената беше готова, до Едит се появи гримьорка и тъкмо вдигна омразното й пухче за пудрене, когато пред нея застана един от ръководителите на снимките.

— Мадам Пиаф — предпазливо подзе той, — имате ли малко време?

Едит кимна.

— Моля, почакайте — каза тя на жената с гримьорските принадлежности, благодарна, че поне временно щеше да избяга от облака пудра. После се обърна към младия мъж: — Да, кажете?

— Дошъл е един господин, който иска да говори с вас. Журналист. От вестник „Пари-Миди“ е и иска да ви зададе няколко въпроса.

— Ако не се бои да се изцапа с грима ми, с удоволствие ще говоря с него — весело се засмя Едит. — Как се казва мосю журналистът?

Прожекторите не бяха изключени и я заслепяваха. Затова не бе видяла, че репортерът вече се е присъединил към малката група, в чийто център стоеше тя. Чу неговия мек, топъл глас, преди да е видяла силуета му:

— Казвам се Анри Конте.

 

 

Едит не бе забелязала как е потънала напълно в спомените си. Погледна Анри едва когато той каза:

— Искаш да държиш всички нишки в ръцете си и нищо не оставяш на случайността, нали?

„След пет години и една голяма любов“ — мина й през ума.

— Че защо не?

— Много дълго не си проявявала интерес към киното. Защо сега?

Напрежението, обзело я за кратко, спадна.

— Ти как смяташ? — отвърна през смях с насрещен въпрос тя, преди да поясни: — Марсел Блистен ми изпрати един сценарий и аз намирам за доста интересна тази история за филм във филма. Казах му, че съм съгласна да изпълня главната роля в „Звезда без блясък“^[4], но само ако участва и Ив. Това е всичко. Може би ще пожелаеш да напишеш текстовете към шансоните. Добър екип сме, в крайна сметка.

Той не обърна внимание на предложението, както и на комплимента й.

— Толкова ли го обичаш, Едит? Или желанието ти да направляваш кариерата му е твърде голямо?

— Кой знае? Чел ли си Джордж Бърнард Шоу, Анри? — Тя не изчака отговора му, а добави: — Ако да, значи знаеш как се чувства човек като Пигмалион.

Той я прониза с поглед и отговори:

— Проблемът обаче е в края на „Пигмалион“. Илайза отхвърля професор Хигинс, въпреки че той вече не може да живее без нея. Помисли върху това.

За миг дъхът й спря. Анри, разбира се, беше прав, ала не бе никак мило от негова страна именно той да забива този трън в сърцето й. Но може би беше разбираемо в неговото състояние на любовна мъка. Тя реши да не му се сърди за този намек, макар вече да не можеше да проявява търпение към него.

Едит поднесе чашата към устните си и изпи на един дъх останалото шампанско.

— Бъди така добър да не ми разваляш вечерта, шери! — Тя му обърна гръб и се гмурна в тълпата, за да се добере до Ив.