Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (35)

Първа глава

Париж

Толкова беше зле, направо да се разревеш!

В очите й наистина се събираха сълзи, но те се дължаха по-скоро на гняв, отколкото на обида и тъга. Какво го прихващаше този човек? Как можеше да твърди подобно нещо? За да се увери, че не се лъже, Едит прочете още веднъж отвореното писмо до нея, което бе публикувано във всички ежедневници. Вече го знаеше наизуст, а съдържанието на този памфлет я засегна дълбоко.

Драскачът, някакъв музикален критик, твърдеше, че шансоните от новата й програма били „твърде литературни“ и се надсмиваше на надменната в художествено отношение нова Пиаф, която се била отдалечила от симпатичните дребни мошеници и проститутки от стария си репертоар и станала „абсолютно невъзможна“. Тя е безкрайно далече от моята мила, бедна хлапачка Пиаф, която навремето беше истинска като самия живот. Последното изречение я засегна особено тежко.

Може би действително бе пяла в театър „Етоал“ с убеждението, че е недосегаема. Голямата звезда и нейната нова програма. За съжаление наистина не успя да вдигне зрителите на крака, това вече го бе забелязала. Ала промененият репертоар се нуждаеше от време, за да докосне и последното кътче в сърцето на публиката. Разбира се, не бе очаквала, че хората няма да харесат песните й — досега бяха приветствали горещо всичките й идеи. Пък и всеки си има различен вкус. Обаче това, което прочете във вестника, не беше просто мнение, а удар в корема. Още по-лошо — в него нямаше нищо, което да си позволи да игнорира.

Тя помете гневно купчината вестници от масичката, на която Луи ги бе оставил със сериозно изражение, и те паднаха на пода с шумолене.

— Да дойде камериерка и да изхвърли старата хартия — с изненадващо твърд глас заповяда тя на Симон, макар да й се плачеше.

Приятелката й застана до нея, шумно си пое дъх и се поколеба дали да я прегърне, или да се наведе за боклука.

— Престани с това — обади се от фотьойла Ив.

Едит го изгледа остро.

— Моля?

— Бъди честна, човекът е прав за някои неща. Много от това, което правиш, не струва. Шансоните ти звучат изкуствено, не идват нито оттук — той се почука по главата, — нито оттам — и повтори жеста, като се потупа по корема.

Самодоволството, с което говореше Ив, и позата на тялото му нараниха Едит повече от вестникарската критика. От седмица изпълняваше програмата си сама в „Етоал“, пълнеше театъра с името си, беше звезда. Как смееше Ив да я унижава по този начин? Какво си позволяваше? Тя го бе научила на всичко, което бе постигнал. Как точно той решава да се присъедини към чуждата критика? Наистина ли бе стигнал дотам, че да си позволява да се държи така предизвикателно с нея? Вярно, работеше усилено, за да отпразнува премиерата на песенната си вечер в същия театър след последното й представление. Продажбата на билети вървеше великолепно. Но оправдаваше ли това поведението му към нея? Толкова бързо ли беше стигнал до успеха, че да бъде сляп спрямо жената, която изискваше абсолютна лоялност от своя ученик. От своя любовник. От мъжа, когото обичаше.

Едит усети как нещо в нея се прекърши. Сама не знаеше дали това беше въпрос на респект, или на доверие, фактът, че Ив бе готов толкова бързо да заприглася на нейните критици, й замириса на предателство. Та той дори не поиска да чуе нейното мнение по въпроса. Къде бе изчезнал нейният герой? Мъжът, който я защитаваше и винаги се хвърляше пред нея, дори се биеше заради нея?

Една вечер, между снимачните работи на „Звезда без блясък“ и ангажимента в театър „Етоал“, Едит пееше в Клуб „Сенк“^[1]. Това беше едно от онези нощни заведения, които никнеха като гъби на парижка почва след освобождението и края на войната. Кабарето на Рю Монмартър беше основано от петима офицери от Първа френска армия; завърналият се от емиграция в Америка композитор Мишел Емер дирижираше оркестъра, а именити артисти си предаваха микрофона от ръка на ръка. Едит харесваше непринудената атмосфера, това ухание на джаз в един типично френски бар.

Сценичното осветление й даваше възможност да вижда зрителите по време на изпълнението си. Докато пееше, очите й постоянно бяха приковани върху Ив, който седеше на висока табуретка край бара в дъното на заведението. Златната му табакера проблесна под светлината на лампата, когато той извади цигара. Едит му я бе подарила в последния снимачен ден за спомен от първия му филм и се радваше да я вижда в ръцете му.

Сега обаче видя и друго: Ив разговаряше с някакъв облегнат на бара мъж — или се караше с него. Изражението му не беше никак дружелюбно.

— Не сте вие човекът, който ще ми каже — прогърмя из залата гласът на непознатия.

— Моля ви, мосю. — Ив повиши глас, но тонът му оставаше учтив. — Пазете тишина. Пречите на мадмоазел Пиаф.

— Какво ми пука за този врабец? — Онзи избухна в гръмък смях на собствената си шега, която беше всичко друго, но не и забавна.

Зрителите се размърдаха неспокойно, извръщаха се любопитно към бара от местата си около масичките в залата. Едит усети как губи вниманието на присъстващите, макар че сама искаше да прекъсне изпълнението си.

— Млъквайте! — заповяда Ив на мъжа.

— Да излезем навън — предложи онзи.

Ив се смъкна от табуретката, хвърли цигарата си в пепелника и закрачи целенасочено към стълбите, водещи на улицата. Скандалджията го последва, хилейки се гадно. Едит се загледа подир двамата мъже и реши да съкрати един стих, та по-скоро да свърши песента. В този момент Ив се обърна и удари шамар на противника си. Ударът прозвуча като туш с чинели. Едит прекъсна изпълнението си, след нея музикантите направиха същото. В залата се възцари тишина. Уплахата, възбудата и жаждата за сензации сякаш парализираха гостите.

— Когато мадам Пиаф пее, ще мълчиш — поучаваше Ив мъжа, който се олюляваше и се държеше за бузата.

Грубиянът изрева като ранен бик и понечи да се нахвърли на Ив. Ала междувременно бяха дотичали двама келнери, които го хванаха за ръцете и го притиснаха с все сили.

Мъжът беше изведен навън, а Ив се върна преспокойно на мястото си до бара. Златната табакера отново проблесна.

Едит му се усмихна, вдигна ръце и започна да ръкопляска. Публиката се присъедини към аплодисментите.

* * *

Тя сложи ръце на хълбоците си и вирна брадичка.

— Я повтори какво каза, Ив.

Той се изправи във фотьойла. Явно с това движение целеше да придаде по-голяма тежест на думите си, без да губи нито категоричността, нито невъзмутимостта си.

— Аз също смятам, че програмата ти не е добра. Аз бих…

— О, божичко, не! — прошепна Симон.

— Това твое „аз, аз, аз“ можеш да си го боднеш на шапката — кресна Едит. Прочете върху лицето му неразбиране и се почувства още по-силно провокирана. — Ако някога реша да вземам уроци от някого, ще ти кажа. Позволи ми да ти дам един съвет: успехът е непостоянен приятел, ненадежден е, идва и си отива, както пожелае. В твоя полет към висините ще трябва да свикваш с това. А сега изчезвай, писна ми от теб.

Цяло мъчение беше за нея да гледа как той се изправя бавно. Очите му потърсиха нейните, ала тя гледаше покрай него, приковала поглед в една точка на стената зад гърба му. Едит не изпита съжаление, когато Ив си тръгна.

Там, където се бе намирала любовта й, сега започваше да се настанява празнота.