Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (23)

Двайсет и втора глава

За Едит бележникът календар притежаваше магически свойства. Подвързан с кожа, той лежеше пред нея на бюрото в хотелската й стая, а тя се взираше в днешната дата, под която бе записан последният й концерт в Марсилия. Това беше денят, в който Андре трябваше да даде показания пред Комитета за лустрация на артистичните професии. Ала въпросното събитие беше отбелязано само в мозъка й, не и върху хартията. Въпреки това тя се взираше в календара, сякаш така можеше да предизвика спасителното телефонно обаждане от Париж. От часове чакаше съобщение от Деде, ала телефонът мълчеше.

Едит се бе опитвала многократно да се обади на Деде, но госпожицата от телефонната централа любезно повтаряше, че не може да се установи връзка, защото непрекъснато давало заето. Ако секретарката й не се обадеше скоро, Едит щеше да бъде принудена да пее с бремето на неизвестността. Разбира се, страхът от евентуалната забрана да упражнява професията си нямаше да й попречи да излезе на сцената, но щеше да е много по-добре, ако най-накрая се появеше пред публиката с леко сърце и завинаги забравеше Случая Пиаф. Той мъждукаше под повърхността като тлееща пепел в камината. Особено днес, в деня, за който знаеше, че Комитетът решава бъдещето й.

Кратко почукване, после вратата се отвори рязко и Ив промуши глава.

— Трябва да тръгваме, Едит.

Тя вдигна за миг поглед, след което отново се вторачи с копнеж в телефона.

— Една минута — помоли го тя.

— Лулу вече чака в колата.

В този момент телефонът иззвъня пронизително. „Мили боже, моля те, нека Деде да има добри новини“ — помоли се наум тя и протегна ръка към слушалката.

— Нямаме никакво време — настоя Ив. — Остави телефона и идвай…

— Минутка — повтори Едит, направи знак с пръсти и вдигна слушалката. — Ало?!

— Едит! — подкани я любимият й от вратата.

— Едит? — попита Андре от другия край на жицата.

— Как се радвам да те чуя най-после! — отвърна Едит и се намести на стола, обръщайки гръб на Ив. — Вече бях започнала да се тревожа.

— Съжалявам, не успявах да се свържа с Марсилия. Не знам дали има връзка с освобождението на Страсбург вчера, но мрежата е претоварена в цяла Франция. Опитвах се, но досега не се получаваше.

Едит се поколеба за миг и преглътна мъчително.

— Какво ново в Париж? — Гласът й прозвуча една октава по-ниско от обикновено.

— Не можеш ли да разменяш клюки след представлението? — обади се от вратата Ив. — За последен път: трябва да тръгваме!

Ако тя продължаваше да не обръща внимание на настояванията му, вероятно той щеше да нахълта в стаята и да изтръгне слушалката от ръцете й — жест, който при други обстоятелства би намерила за забавен, ала очакваната информация беше прекалено важна, за да толерира подобна проява на прекомерна мъжественост.

Едит помоли Андре да изчака, обърна се и кресна на Ив:

— Моля те, остави ме сама. По-късно ще ти обясня всичко, но сега изчезвай и затвори вратата.

За нейна огромна изненада Ив я послуша без никаква съпротива като някое луксозно кученце. „Защо ли жената трябва винаги да се развика, за да я чуят“ — помисли си Едит. Вероятно той щеше да сдържа гнева си само докато седнеха в колата. Но сега това не беше важно.

Тя отиде до вратата и завъртя ключа. Изпита облекчение, задето буквално изключи всякакво смущение от Ив или някой друг, и взе отново слушалката.

— Тук ли си, Деде? Сами сме. Налага се веднага да тръгвам, но те моля, разкажи ми как протече разпитът.

— Както казах, съжалявам, че не можах да се обадя по-рано. — Андре направи кратка пауза. — Накратко: смятам, че мина много добре…

— Смяташ? Не си ли сигурна?

— Ами, господата бяха впечатлени от моите показания, но искат да проверят данните и…

Сърцето на Едит се сви, през тялото й премина лека тръпка.

— Още не е приключило, нали? — почти беззвучно промълви тя.

— Трябва да им дадеш възможност да проконтролират всички данни. Комитетът е настроен благоприятно към теб, Едит, усетих го много ясно. Сигурно скоро ще те оневинят. А дотогава… — Андре се поколеба.

— Какво?

— Няма да навреди, ако намериш още един свидетел. Не че не ми вярват, не че помощта ти за френските военнопленници не е била огромна, обаче дочух, че ще бъдат крайно отзивчиви, ако в твоя полза се изкаже някой евреин. Ти помогна на много от тях. Добре би било поне един да се обади в Комитета.

Едит изпита разочарование, примесено с неувереност. Кое най-после щеше да е достатъчно, за да бъде изчистена от обвиненията в колаборация? Къде би могла така набързо да намери човек, който се е укривал години наред и който е готов да даде показания в нейна полза в Париж? Разбира се, имаше хора, чието бягство бе подпомогнала, обаче тя не знаеше накъде е отвял вятърът всичките тези приятели.

— … Норберт Гланцберг… — Името прозвуча по телефона и й се стори още по-далечно от гласа на Андре в Париж.

Едит бе престанала да я слуша. Изведнъж се сети за съня си, за немеца, с когото бе имала връзка. Дали опасенията й не бяха станали реалност? Стреснато попита:

— Какво за него?

— Ако успееш да откриеш Норберт Гланцберг, той със сигурност би се изказал в твоя полза. Божичко, та през годините ти плати десетки хиляди, за да гарантираш неговата сигурност. Точно това е историята, която господата от Комитета искат да чуят.

На вратата се почука.

— Едит? — извика Луи.

Едит поклати глава — жестът се отнасяше както за секретарката, така и за импресариото й.

— Не знам къде е Ноно — каза тя на Андре. — Не получих отговор на нито едно от писмата, които пращах до условния му адрес в Антиб.

Дръжката на бравата се движеше нагоре-надолу. Луи отново извика:

— Едит?

— Боже мой! — изстена тя. — Деде, трябва да вървя, имам концерт. Измисли нещо. Моля те.

— Ще се опитам да разбера къде се намира той — обеща Андре. — Някой от Съпротивата ми каза, че при освобождението на Тулуза срещнал Рене Лапорт. А Лапорт бил съсед на Жорж Орик в Антиб, където Норберт Гланцберг се укривал, докато не се появила милицията. Може би са избягали заедно.

Едит повиши глас:

— Няма нужда да съсипваш вратата, Лулу. Идвам веднага. — А в слушалката каза: — Тулуза ли, това е добре. След няколко дни сме там.

— Знам. Дотогава ще съм научила нещо за Норберт Гланцберг. Ти се застъпи за него в момент, когато това беше изключително опасно. Не само за него, но и за теб. Сигурно помниш историята с Шарл Трене.

— О, да. — Едит се изсмя горчиво. — Каква глупост. А после — този хаос.

Мелодията, която композиторът бе импровизирал тогава на купона в хотелската й стая, се бе превърнала в нещо като лайтмотив на тяхната любовна връзка. Едит харесваше този валс; неговата динамика, стигаща до драматизъм, беше израз на тогавашното й чувство към живота. Затова отново и отново тя молеше Ноно да изсвири песента. Онова турне из Южна Франция продължи дълго и те често срещаха приятели от артистичния свят. Сред тях беше и младият певец Шарл Трене, който ценеше дружбата с мъже повече от тази с жени. Веднъж той взе лист хартия и си записа нещо, докато стоеше до Едит и свирещия на пианото Норберт. Малко по-късно при една случайна среща в Ница те научиха, че Трене бил регистрирал в едно музикално издателство в Ница чутата у Едит песен като собствено творение — както текста, така и музиката. А песента беше на Гланцберг. Тогава Едит задейства всичките си връзки, за да оправи безобразието, което Трене лекомислено отхвърли като шега. Тя постигна целта си: истинският композитор се сдоби с полагащото му се авторско право и дори получи от музикалното издателство хонорар в размер на няколко хиляди франка. Нелеко начинание през април 1943 година — и тя стори това за един мъж, който като евреин беше на практика безправен.

— Не се тревожи, всичко ще се оправи — обеща Андре. — Ще свърша каквото мога тук, в Париж, и ще се обадя, щом имам новини. Успех довечера, хлапачке.

— Благодаря. — Тя остави внимателно слушалката.

Сърцето й биеше в гърлото. Разговорът не бе приключил с желания резултат, обаче се разкриваха нови възможности. Тя се запита само как ли щеше да реагира Ив, когато тя тръгнеше да издирва бившия си любовник. Дали ревнивият й приятел нямаше да разбере неправилно желанието й да се види отново с друг мъж? „Какво пък толкова — мина й през ума, — това би внесло вълнуващо разнообразие в скучното ни ежедневие на турнето.“ Освен това би се радвала да види отново талантливия композитор и пианист и лично да се убеди, че е оцелял след окупацията и преследванията.

— Чакам те, хлапачке — умолително се обади Луи иззад вратата.

— Идвам!