Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (16)

Петнайсета глава

Приповдигнатото настроение на Едит приключи три часа по-късно при завръщането й в хотела: Не беше особено изненадана да завари Луи в разговор с Андре и Симон, ала се разтревожи, щом влезе в стаята и тримата вдигнаха поглед към нея. Импресариото изглеждаше ядосан, секретарката беше с каменно изражение на лицето, а приятелката й кършеше отчаяно ръце. Лошото настроение можеше да се пипне с ръка и макар да пристъпи от сумрачния коридор в ярко осветената стая, Едит не можеше да се отърси от чувството, че навлиза в смрадливия пушек на индустриален комин, до такава степен напрежението между тримата присъстващи й спря дъха. Тя си спомни неволно за фабричните сгради в Пюто и за новия шансон на Ив; помъчи се да задържи вътрешната топлина, която й бе подарил този предобед, но не успя. В нея се надигна гняв, задето най-близките й хора заплашваха да й развалят деня, започнал така прекрасно.

— Да не съм пропуснала нещо? — раздразнено попита тя.

— Не. Със сигурност не сте. Не и вие — изръмжа Лулу.

Тя вдигна вежди, изгледа го продължително, опитвайки се да разгадае ядния му поглед, и се зачуди с какво ли си е навлякла гнева му. В мозъка й се ширеше празнота. Едит нямаше никаква представа какво става. А ако нещо бе в състояние да я ядоса, това беше неизвестността. Най-много се страхуваше от едно: да не би хората, които се представяха за лоялни към нея, да заговорничат зад гърба й.

Отвори уста да отвърне нещо остро, но в този момент се намеси Симон.

— Лулу е видял черния списък, в който фигурира и твоето име — промълви приятелката й.

— Какво?!

— От известно време се чудех защо не ви пускат по радиото. Днес направих запитване до „Радио Париж“ и научих, че Комитетът за лустрация ви разследва за колаборационизъм и че сте включена в актуалния списък на забранените артисти. Защо не сте ми казали, Едит? — попита Луи и се обърна към Андре: — И вие също. Защо никой не ми е казал нищо?

Едит се спихна като пробит балон и погледна уплашено Лулу.

— Значи, имало списък? Не знаех.

— Имената са обявени публично, повече или по-малко — смутено призна Андре. — Не можех да попреча на това. Съжалявам.

— Какво значи „повече или по-малко публично“? — с мъка промълви Едит. Измъчваше я представата, че цял Париж ще научи за обвиненията срещу нея. Толкова дълго, толкова упорито беше работила, само и само никой повече да не я сочи с пръст.

— Ами да, черните списъци са публични. Мосю Барие също ги е видял. Вече има списък за всяка професионална група, затова са толкова много, та човек лесно да загуби поглед, а също и интерес. Хората навън се тревожат повече как ще отопляват жилищата си и къде да намерят нещо годно за ядене. В момента ситуацията със снабдяването е по-лоша, отколкото при окупацията.

Прагматизмът на Андре поуспокои Едит. Въпреки това тя се чувстваше притисната до стената.

— Би трябвало аз да се вълнувам — нахвърли се на своя импресарио тя. — Защо вие сте толкова обиден? Какво общо има всичко това с вас? — За един кратък миг тя се уплаши, че Луи Барие няма да иска да работи повече за жена, която е обвинена в колаборационизъм. Сърцето й се сви.

— Защо не ми казахте нищо за обвиненията? — Гласът на Лулу вече не звучеше гневно, а почти тъжно. — Нямате ли ми доверие?

— Добър въпрос — вметна Симон. — И заслужава честен отговор.

Едит се намръщи, но не прекъсна приятелката си.

— Истината е — продължи Симон, — че нашата хлапачка е адски нещастна от тая работа и предпочиташе да я забрави, отколкото да я обсъжда. И до днес успяваше.

— Смятах, че всичко ще изглежда още по-зле, ако говорим за това — потвърди Едит, пристъпи към Луи и протегна двете си ръце. — Ако знаех, че ще ме сметнете за нелоялна, щях да ви кажа. Исках обаче да си спомням колкото може по-малко за ужасния разговор в Префектурата. Тук Момон е права.

Той обхвана ръцете й, вече изглеждаше само загрижен.

— Нараниха ли ви? Унизиха ли ви?

— Не. Нищо подобно. Не. Та аз не съм сторила нищо. Дори не съм спала с немец. — Едит помнеше, че мъжът с червената превръзка на ръката се бе държал агресивно с нея, но не го призна пред Лулу. Едно беше да проявява слабост пред Симон, евентуално и пред Андре и Маргьорит, но държеше непременно да изглежда силна в очите на своя импресарио. И за да заблуди Лулу, че не се трогва от обвиненията, тя додаде: — Аз не съм като Арлети. Сигурно всички знаете цитата, който й се приписва и който всички повтарят: „Сърцето ми е френско, но оная ми работа си е моя“.

— Всичко ще се изясни. Аз мога да докажа… — подхвана Андре, но Луи не я слушаше.

Той задържа ръцете на Едит и продължи да говори, сякаш двамата бяха сами в стаята:

— Аз ще се погрижа да напуснете Париж веднага след края на ангажимента в „Мулен Руж“. Промяната ще ви се отрази добре, а по време на отсъствието ви…

— Това е… — подзе пак Андре, но замлъкна, осъзнала, че никой не я слуша.

— … ще имам грижата за всичко, което трябва да се свърши тук — продължи Луи. — После ще се присъединя към вас. Най-напред обаче ще договоря още концерти преди двайсет и седми.

Андре се прокашля силно и повиши глас:

— Изслушването пред Комитета ще се състои в сряда, на двайсет и пети октомври. Призовката пристигна с днешната поща.

— Е, браво, няма що — изпусна се Симон.

Луи пусна ръцете на Едит и се вторачи в Андре.

— Защо не казахте веднага?

Тя вдигна ръце и отчаяно ги отпусна.

— Вие не искахте да ме чуете.

— Това е след десет дни — констатира Едит с деловитост, която беше само привидна.

Чувстваше се като в автомобил, фучащ по състезателната писта в Льо Ман^[1]. Зловещата дата се приближаваше към нея със скорост, от която й се завиваше свят. Страхът от резултата на разпита, от който се беше надявала да се отърси, пропълзя по всичките й крайници със същата интензивност, както непосредствено след излизането й от Префектурата преди пет седмици. Почти без значение беше разликата с днешния ден, когато знаеше за желанието на секретарката си да даде показания. Рационалността не пасваше на жаждата за мъст у мнозина борци от Съпротивата, а прагматизмът не се понасяше с паническите атаки на Едит. Чуваше се, че не само Морис Шевалие е под домашен арест, но и че Шарл Трене е бил разпитван, а Тино Роси — арестуван. Изчезнал беше и нейният приятел Саша Гитри^[2], с когото се бе запознала чрез Кокто. Всички вече знаеха по някоя история за набедени колаборационисти, заключени в стария затвор или в ужасния концлагер „Дранси“. Без значение беше дали са били изпратени там вследствие на сценични клюки, или на кръчмарски приказки. Досега тя бе игнорирала тези истории, но изведнъж те се очертаха така ярко, както споменът за приказната й закуска с Ив. Всичко, което беше потискала благодарение на него, изплува отново. Страх. Отчаяние. Паника. Зад слепоочията й започна да удря чукчето на болезнената мигрена. Тя вдигна ръка към челото си и затвори очи, сякаш по този начин можеше да изключи света с всичките му ужасии.

— Не ти ли е добре? — Симон се приближи и я прегърна покровителствено през рамото.

Едит отвори очи.

— Всичко е наред — излъга тя и се опита да отпъди с мигане черните звезди, които танцуваха пред нея. Но не успя.

Отърси се от Симон и въпреки главоболието с енергичен тон нареди на импресариото си:

— Организирайте толкова концерти, колкото можете. Не губете време, Лулу. Искам да излизам на сцената и да пея, докато е възможно.

— Не се тревожете, моля ви — обади се Андре. — Аз ще ви придружа и ще изчистя недоразумението.

— Да, добре. — Едит разтърка с пръсти челото си. — Сега обаче не желая да слушам нищо повече по въпроса. Трябва да поспя. Момон, ела с мен, моля те. — Представата да лежи в леглото сама със своите демони беше по-лоша дори от настъпващата мигрена. Тя махна с ръка към другите двама в стаята, сякаш искаше да пропъди някое досадно насекомо. — Моля да ни оставите сами. Трябва да си почина. Нужно ми е спокойствие.

— Разбира се, че ти е нужно. Ще се видим по-късно. — Без повече въпроси и без протести Андре грабна чантата и палтото си.

— Ще имам грижата за турнето — обеща Луи, вече насочил се към вратата, която задържа пред Андре.

Едит се загледа подире им. Знаеше за какво щяха да си говорят Деде и Лулу. За нея. И за стратегията, с която да посрещнат евентуалната забрана да излиза на сцената. Стомахът й се обърна.

— Имам нужда от един коняк — каза тя на Симон.

* * *

Комитетът за лустрация на артистичните професии заседаваше в елегантна сграда в политическия център на Париж, в Седми арондисман, недалече от Националното събрание и от Сена. Тих квартал с малко магазини и заведения, в който рядко се мяркаха минувачи и автомобили. Затова пък с безброй дупки от куршуми по стените на къщите, свидетели на последните боеве между членовете на Съпротивата и германските окупационни войници, чиято опорна точка се бе намирала в близкото Военно училище. Едит потрепери при тази гледка, която й напомни за празните очи на слепец. „Що за асоциация — помисли си потиснато тя. — Да се надяваме, че членовете на Комитета са зрящи и ще вникнат в ситуацията ми.“

— Тук е — Андре се спря пред двукрилия портал и посочи месинговата табелка. — Комитетът е на втория етаж.

— Мерси. Мога да чета — отвърна Едит. Не искаше да прозвучи грубо, но прекалено се вълнуваше, за да бъде любезна.

— Не се тревожи — прошепна Ив и стисна ръката й. — Никой не може да стори нищо на Едит Пиаф!

Присъствието му не допринасяше за подобряване на настроението й. Успя да се отърве от Лулу и Анри, но изкуството й да убеждава се провали със Симон и Ив. В един момент се отказа да противоречи на аргументите на приятелката и любовника си, изнервена от тяхната настойчивост. Би могла да се примири с компанията на Симон, обаче упорството на младежа надхвърляше силите й. Когато случайно научи от Андре каква среща предстои на Едит този предобед, той веднага пожела да присъства. Ясно беше, че се опитва да се наложи като силният мъж до нея, но моментът никак не беше подходящ.

Тя го отблъсна нетърпеливо.

— Двете с Андре ще се качим горе. Ти и Симон ще чакате да се върнем.

— Разбира се, че ще те придружа! — Приятелят й с южняшки корени изобщо не обърна внимание на съпротивата й. — Обсъждането ще е много по-лесно, ако имаш закрилник до себе си.

— Аз пък мислех, че тези времена са отминали — промърмори под нос Симон.

— Наскоро правителството въведе избирателното право за жените — любезно поясни Андре. — Сега ние имаме друга позиция в тази страна. Затова отговорните лица от всички институции със сигурност ще имат повече доверие на показанията на една жена и няма да отдадат значение на нейния придружител от мъжки пол.

Едит се възхити от прагматизма на секретарката си. Отдавна загубила търпение с Ив, тя му изсъска:

— Това си е мой проблем. Ти не ми трябваш. И без това не биваше да идваш дотук. Нито крачка повече!

— Защо не? — заинати се той. — В крайна сметка аз не съм кой да е, а мъжът, който ще се ожени за теб.

— Моля? — смая се Андре.

— Какво? — изписка Симон.

— Да не си откачил? — сопна се Едит и погледна нагоре към него, кипяща от възмущение. Сама не знаеше какво я вбеси повече: претенциите му или липсата на инстинкт, с която съобщаваше за амбициите си. Дори тя да не изпитваше толкова голям страх от буржоазния начин на живот, той правеше всичко погрешно. Божичко, тук не му беше нито мястото, нито времето за предложение за женитба. Едит се ядоса, задето Ив бе толкова лишен от романтизъм. Или смяташе, че има права над нея, защото го е допуснала в леглото си?

— Говориш глупости! — смъмри го тя.

— Освен това съм представител на работническата класа и мога да разговарям с тях като равен…

— Остави я да върви — прекъсна речта му Симон и подръпна енергично твърде късия ръкав на палтото му, сякаш с този жест можеше да му попречи да последва Едит. — Нашата хлапачка ще постъпи, както смята за правилно. Сама.

Без повече приказки Едит се обърна, усещайки с гърба си погледа на Ив, който обаче не тръгна след нея. Андре бутна незаключената врата, двете минаха през нея и тя се захлопна зад тях. Едит с почуда установи, че изпитва облекчение. Предстоящото разглеждане едва ли можеше да бъде по-потискащо от един скандал с новата й любов.

* * *

Строгата дама в приемната лаконично помоли Андре да изчака на един твърд стол до входната врата и поведе Едит към съседното помещение. Дамата не се вслуша в забележката на личната й секретарка, че би искала да каже нещо относно обвиненията към мадам Пиаф, така че на Едит не й остана друго, освен сама да последва жената в нещо като заседателна зала. Това беше салон с площ най-малко трийсет и пет квадратни метра, с таван, висок поне четири метра, украсен с гипсови орнаменти, с мраморна камина, в която не гореше огън, и дълга маса от времето на барока с позлатени крака, а към нея — най-обикновени, светли дървени столове, вероятно взети от някоя кухня, които никак не подхождаха на великолепния ансамбъл. Температурата в стаята беше като в добре работещ хладилник. Едит потрепери от студ и обви тялото си с ръце. Секретарката излезе без коментар.

Останала сама, Едит не помръдваше от мястото си. Може би трябваше да се поогледа, стенописът над камината със сигурност заслужаваше да му хвърли един поглед. Други хора компенсираха нервността си с желанието за движение, докато тя бе свикнала да стои часове наред на едно място на сцената, която беше целият й живот. Дори сценичната треска не бе в състояние да промени този й навик. А какво беше това тук, ако не сцена? Разликата с театъра беше само, че отредената й роля никак не й харесваше.

Тя чакаше спокойно и стоически. Скоро времето престана да има значение, по-важен беше студът, който пълзеше по краката й от изтъркания паркетен под. Все пак по-добре, отколкото да бъде заключена в „Консиержери“, помисли си тъжно тя. И по-добре да чака един трибунал в тесен кръг, отколкото да бъде подложена на публичен съдебен процес. Запита се какво ли правят в момента верните й хора. Андре сигурно седеше, пазейки самообладание, точно така на стола до входа на приемната, както я бе оставила Едит. Докато Ив вероятно сновеше напред-назад като млад тигър в клетка, с което напълно побъркваше Симон. Ив, това любимо голямо дете, което искаше да се ожени за нея…

— Мадам Пиаф!

Едит не беше забелязала отварянето на вратата. През нея с отмерена стъпка влязоха един след друг трима мъже на средна възраст, като първият май беше най-старият. Заприличаха й на тримата съдии от Първоинстанционния граждански съд, само че тези бяха в цивилни дрехи, а не с тоги. Те й кимнаха с неподвижни физиономии, промърмориха едно неангажиращо „бонжур“, настаниха се покрай дългата страна на масата и с жест я подканиха да седне насреща им.

Едва сега й направи впечатление, че там действително имаше само един стол. Тя седна безмълвно.

— Знаете ли защо сте тук? — попита най-възрастният мъж, който се бе настанил между двамата си колеги досущ като съдия, председателстващ процес. Гласът му прозвуча топло и любезно, не толкова сурово като гласа на полицейския служител от първия й разпит.

Едит вирна брадичка.

— Всъщност не знам. Концертите, които съм давала в Германския райх, бяха за моите сънародници. Никога не е ставало дума да забавлявам немци. По-скоро полагах усилия да помагам на французи.

— Обвиняват ви в колаборация с врага, мадам — заяви седящият вляво мъж. — Полицаят, провел разпита ви в Префектурата, потвърждава това обвинение.

— Той беше… — подзе гневно тя, ала си прехапа езика. Едва ли щеше да си спечели приятели, ако се оплаче от представител на новата Република. Пое дълбоко дъх и си наложи вътрешно спокойствие. Прехапа долната си устна, въздъхна и накрая се оправда: — Направила съм много за френските военнопленници. Благодарение на концертите ми бяха събрани доста пари за мъжете в немските лагери и за техните семейства във Франция.

— Това ни е известно, мадам Пиаф — каза господинът в средата. — Затова и вашият случай не беше предаден на съда, а вие още сте на свобода.

… още на свобода…

Тези думи отекнаха в главата на Едит, неприятни като фалшивия звук на зле настроен инструмент. Какво искаха тези мъже от нея? Не им ли стигаше да я заплашат със забраната да излиза на сцена, ами искаха и да я затворят? Тя не знаеше кое е по-лошо. Устата й пресъхна.

— Не мога да си представя, че помощта за френските военнопленници е престъпление. Моята секретарка мадмоазел Бигар ще ви обясни, господа, че се опитвахме да спасим човешки живот…

— Всички казват така — вметна седящият отляво. — Освен това секретарката ви сигурно е под ваше влияние.

— Мадмоазел Бигар е извън всяко подозрение — протестира Едит. Очите й шареха между третия, досега безмълвен мъж, и председателстващия. — Тя е на ваше разположение като свидетелка.

Левият изпуфтя. Другите не му обърнаха внимание и се взираха в Едит внимателно, но не и враждебно.

Андре беше помолила Едит да остави на нея да разкаже за снимките и за фалшивите лични карти. „Не е разумно Комитетът да научава от трети лица за моята дейност в полза на Съпротивата — беше казала тя. — Ще кажат, че се ръководиш от слухове, и няма да ти повярват. Личните ми обяснения ще имат по-голяма тежест.“ Едит се бе съгласила. Предложението на Деде звучеше разумно в уединението на хотелската стая, ала й беше трудно да спази обещанието си в тази голяма, студена заседателна зала.

Тя сви юмруци под масата, ноктите се забиха в плътта й, ала болката й придаде необичайна сила.

— Освен това мадмоазел Бигар ще ви даде имената на лицата, които бяха укрити благодарение на нашата дейна подкрепа и оцеляха по време на окупацията — продължи тя. — Сигурна съм, че и тези хора могат да свидетелстват за моята благонадеждност.

Човекът в средата кимна.

— Днес нямаме време за още показания. Случаите, които обработваме, са толкова много, че всеки разпит е с ограничена продължителност, мадам, в противен случай не бихме се справили със задачата си. — Той направи пауза и я погледна изпитателно.

Тя имаше чувството, че очите му я пронизват. Какво търсеше той? Следи от лъжата, която Андре евентуално ще се опита да му поднесе по нейна заръка? Или искаше просто да я сплаши? Тя отвърна на погледа му и събра сили, за да не каже нито дума повече.

— Е, добре. — Той се усмихна едва-едва. — Ще поканим вашата мадмоазел Бигар за друг ден и час. А вас предупреждавам, мадам Пиаф: ако тук ни играете спектакъл и ако вашата секретарка не е в състояние да обезсили обвиненията срещу вас, лично аз ще настоявам да изпитате цялата строгост на френското правосъдие.

Левият кимна усърдно.

— Благодаря ви — уморено отвърна Едит.

Може би това беше само етапна победа, но все пак засега тя нямаше основания да се страхува от репресии. Можеше да замине на турне с Ив и да забрави с какво я заплашваха. Мислите й литнаха към Света Тереза. Нека да пази този господин, за когото Едит предполагаше, че е на нейна страна — но преди всичко: да отвори очите му за истината.