Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (31)

Седма глава

Куфарът й още не беше затворен, но поне бе напълнен. Както винаги Симон и Андре се бяха постарали да подредят дрехите и тоалетните й принадлежности, докато Едит се грижеше единствено за работните си материали — клавирните партитури и листовете с текст — и за четивото, което възнамеряваше да вземе за из път. Освен това прибра сценария на Марсел Блистен с надеждата между репетициите и безконечните пътувания да се намерят и няколко часа, през които с Ив да се подготвят за първия си съвместен филм. Представата как заедно разучават ролите си беше прекрасна. Едит стоеше със замечтана усмивка до леглото, гледаше багажа, стиснала в ръка подвързания сценарий на Звезда без блясък, и в мислите си беше в друга хотелска стая на стотици километри оттук, някъде на юг, където вече бе дошла пролетта. Отворени прозорци, лек ветрец, издуващ белите пердета, чуруликане на птички по здрач, долитащите отнякъде звуци на акордеон, вкусът на хубаво червено вино върху езика, ароматът от тялото на Ив в носа…

— Едит! — Викът на Андре прекъсна мислите й.

Тя примигна, за да пропъди картините, обсебили за миг съзнанието й. Дори миризмата беше реална, ала това не беше чудно предвид мястото, където се намираше. Ив бе прекарал нощта и сутринта при нея и преди малко беше отишъл до жилището си в Дванайсети арондисман да си стегне багажа. Щяха да се срещнат на Лионската гара, откъдето да потеглят с влак за първия етап от пътешествието си.

— Едит, пощата дойде! — Останала без дъх и с пламнали от възбуда страни, пред нея застана иначе така сдържаната й секретарка.

— Разбира се, че е дошла пощата. Нали специално отиде до рецепцията да я вземеш. Обаче веднага ти казвам: не искам да чувам за сметки. — Едит се извърна демонстративно, сложи сценария върху куфара си и дръпна ръкава на една иначе акуратно сгъната рокля, който нахално се подаваше навън. Толкова кратко преди заминаването тя наистина нямаше желание да се занимава с въпросите на всекидневието. Всъщност по никое време не й се занимаваше с тях. Но сега — със сигурност.

— Комитетът ни е писал — развълнувано промълви Андре. — Щом видях подателя, отворих писмото още на стълбите.

Едит подскочи. Нямаше куража да гадае по изражението на своята доверена служителка. Страхът и надеждата я сграбчиха за гърлото.

— И? — изграчи Едит на задъханата от тичането през хотелското фоайе Деде.

Андре грейна.

— Всичко е минало добре. Оправдана си.

Стаята се завъртя около Едит. Стени, мебели, врати и прозорци се премятаха около нея като пъстрите мишени, по които хвърляха стрелички на панаирите. Тя затвори очи, ала световъртежът не преставаше, превърна се в калейдоскоп от картини, които й се искаше час по-скоро да забрави. Усети върху гърдите си натиск както онзи ден в малката стая за разпити в Префектурата. Олюля се, коленете й поддадоха и тя рухна върху леглото. Още няколко мъчителни вдишвания. Седеше спокойно, опитвайки да се съсредоточи. Бавно, съвсем бавно до съзнанието й достигна новината, че е свободна. Вече не я заплашваше забраната да упражнява професията си. Никой не я обвиняваше в колаборационизъм с врага. Процес, затвор, публично унижение — всичко това щеше да й бъде спестено. Страховете й бяха останали в миналото. Почти осем месеца след освобождението на Париж, с точност до деня, най-сетне и тя бе освободена от бремето на окупацията. Едит извика и се просна по гръб, сви крака, зарита и заликува като малко дете, на което се е случило нещо особено хубаво.

— Знаех си, че ще се зарадваш — през смях отбеляза Андре.

Едит се спря и отново се изправи.

— Ама истина ли е? Вече нямам от какво да се страхувам, нали?

— Точно така — потвърди секретарката й.

Едит я прегърна спонтанно.

— Мисля, че камъните, които в момента ми падат от сърцето, отекват чак до Марсилия.

— По-добре седни отново. Защото пристигна още едно важно писмо.

— О, боже мой… — Уплашена, Едит посегна към златното кръстче на шията си.

— Успокой се и седни — изкомандва Андре и леко я бутна на леглото. По всичко изглеждаше, че е загрижена повече за целостта на двата плика в ръката си, отколкото за физическото здраве на шефката си. — Няма от какво да се страхуваш, просто е прекрасно. Подателят на второто писмо събуди любопитството ми до такава степен, че и него отворих веднага.

— Откъде е изпратено? От Ватикана?

— Нещо такова. От Елисейския дворец. — Андре размаха въпросния плик, който изглеждаше съвсем неутрално и очевидно идваше от някаква институция. — Трябва да говориш с Лулу. Каквито концерти и да си запланувала за Четиринайсети юли, ще трябва незабавно да ги отмениш.

— Хайде де, казвай какво става! Мразя да ме разпъват на кръст. Отлично знаеш, че нямам ангажименти на националния празник.

Андре направи тържествена физиономия.

— Лично генерал Шарл дьо Гол те моли… за тържествата на Четиринайсети юли… — тя направи малка пауза — на Плас Конкорд… — преглътна — да изпееш „Марсилезата“.

— Кой, аз? — попита Едит.

— Ами ти си мадам Пиаф, нали?

Едит се тръшна отново на леглото, зарита и нададе радостен вик, закрещя, запищя, засмя се.

Поканата бе не просто голяма чест, това беше нещо като посвещаване в рицарско звание. Първият национален празник след окупацията бе специален ден, очакваше се тържеството да е по-значимо от много предишни. Може би дотогава и войната щеше най-сетне да свърши и тази дата да стане символ на свободата. А тя щеше да изпее химна, замлъкнал по време на режима от Виши и заменен с друга песен, а сега щеше да бъде музикален символ. Едит си спомни за седемгодишното момиченце, което стоеше сам-самичко на една западнала улица в работническия квартал „Белвил“ и пееше „Марсилезата“, трогвайки сърцата на хората, така че дори бедняците й подхвърляха по някоя и друга монета. Това беше началото. А на Четиринайсети юли тази година, трийсет години по-късно, тя щеше да се изкачи на върха на своята кариера.