Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Madame Piaf und das Lied Der Liebe, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод от немски
- Величка Стефанова, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2023)
- Корекция и форматиране
- NMereva (2023)
Издание:
Автор: Мишел Марли
Заглавие: Мадам Пиаф и песента на любовта
Преводач: Величка Стефанова
Година на превод: 2019 (не е указана)
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: немска
Печатница: „Полиграф-Юг“
Излязла от печат: 18.11.2019 г.
Редактор: Василка Ванчева
Коректор: Василка Ванчева
ISBN: 978-954-357-431-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18817
История
- — Добавяне
Четиринайсета глава
Ив се справяше успешно благодарение на подобренията в старата си програма. През втората вечер Едит се промъкна тайно в залата, за да проследи изпълнението му сред публиката — нещо, което после правеше отново и отново. Вече бе слушала Ив със същите песни на сцената на „ABC“ и беше много доволна от развитието, чиято свидетелка сега ставаше в „Мулен Руж“. В черната си риза и черния панталон Ив изглеждаше невероятно привлекателен, движеше се по-уверено и беше великолепен певец, а комичните моменти ни най-малко не изглеждаха преднамерени. Може би му липсваше известна елегантност, но той щеше да я придобие с течение на времето. Като краен резултат Ив беше нейно копие в мъжки вариант и това й харесваше. Изведнъж започна да търкаля р-то като нея, жестовете му наподобяваха нейните, а техникът осветяваше подгряващия певец със същата прецизност, както и звездата. Във въображението си Едит се сливаше в едно цяло с Ив и тази гледна точка завладя не само сърцето й, но и се вкорени дълбоко в душата й. Вътрешният образ узря до следното убеждение: „Той е моят живот и аз съм неговият. Този живот е като роза — скъпоценна, ранима, ала удивително устойчива“.
Благодарение на това неочаквано щастие Едит все по-успешно отблъскваше мисълта за очакваното изслушване в Комитета по чистките и следваше решително намерението си да замине на турне с Ив. Макар да беше нужно време, докато Луи Барие се свърже с всички организатори на концерти на Юг и ги убеди, тя започна незабавно с жестокия си план за репетиции. Вечер двамата с Ив изпълняваха задълженията си в „Мулен Руж“, денем репетираха новите шансони, които бе подбрала за любимия си, а нощем той спеше изтощен в обятията й. Първоначално уроците се провеждаха в нейния хотел, после песните се изпробваха на сцената, където той междувременно жънеше възторжени аплодисменти, а след това тя все по-често го придружаваше в миниатюрната стаичка, която той обитаваше под покрива на една сграда на Плас Дофин. Това беше хубава, многократно надстроявана през последните триста и петдесет години жилищна сграда, в момента вече шестетажна, от червени тухли и светъл бял варовик, със сив шиферен покрив, притисната между съседните постройки и с гръб към Сена. Напълно прилична квартирка. Едит усърдно си затваряше очите за непосредствената близост на Двореца на правосъдието и Префектурата.
Ив отвличаше вниманието й от лошите мисли. Работният норматив, наложен му от нея, беше толкова наситен, че и сама почти не можеше да се занимава с друго, освен с програмата му за турнето. Щом се събудеше в обятията му, тутакси подхващаше новите шансони и критикуваше някой акцент, жест или танцовите стъпки от репетициите през деня или от изпълненията му предната вечер. За закуска Ив й сервираше в леглото ерзац — кафе и бриоши[1], които бе успял да купи някъде без купони. Обикновено те съдържаха твърде малко мляко, маргарин и захар, поради което имаха вкус на мукава, ала в тези моменти на Едит й се струваха вкусни като изискано ястие. Тя не искаше да губи време, поради което го поучаваше полугола сред смачканите възглавници, като ръсеше трохи по чаршафа и говореше с пълна уста.
Когато младата жена направи кратка пауза, за да отпие от своята фалшива мока, той вметна:
— Подготвям песен, за която още не знаеш. — Поколеба се, явно очакваше гръм и мълнии. Това обаче не се случи.
— Кой е написал текста? — попита тя.
— Анри. Анри Конте.
— О! — Веждите й се вдигнаха удивено. — Отново сте приятели, така ли?
Ив се усмихна, мачкайки късче бриош между пръстите си.
— Когато не става въпрос за теб, малката, винаги сме добри приятели — потвърди той с тона на момченце, което току-що се е сбило с най-доброто си приятелче.
Едит потисна усмивката си и зачака.
Тъй като тя не продумваше, след известно време той продължи:
— Шансонът е почти готов и се казва „Луна парк“. — Загледа я очаквателно от мястото си в долния край на леглото.
— „Луна парк“ ли? — повтори тя, сякаш на езика й не се топяха сухите парченца тесто, а самото име на песента. — Да нямате предвид стария увеселителен парк зад Булонската гора, където преди четирийсет години или, де да знам, може би повече, се е провело Световното изложение? Когато бях дете, баща ми понякога ме влачеше там, обаче си спомням само колко се ядосваше, задето атракционите бяха по-сензационни от неговите акробатични умения. — „И привличаха повече внимание от мен“ — добави за себе си Едит. Сякаш и сега усещаше ударите му от онова време. Някои неща не можеха да бъдат забравени, поклати глава тя.
— Песента е забавна — поясни Ив. Явно се боеше от отрицателното й мнение. Вероятно новата песен му харесваше и той се страхуваше, че тя ще го разубеди. Изражението му се сменяше — ту предпазливост, ту надежда. Изглеждаше трогателно и много, много мило.
— Хъм — отрони тя и продължи да го наблюдава с наслада. Едва когато усети, че мълчанието й започва да го смущава, най-сетне реагира. Усмихна му се и намигна: — „Луна парк“ се ползва с доста съмнителна слава.
Лицето на Ив засия, а Едит отново си представи слънцето, което в негово присъствие грееше особено ярко.
— Точно за това става въпрос — възкликна той. — В текста се споменава, че там човек може да зърне бельото на момичетата. Историята се върти около един дребен работник от Пюто[2], който произвежда винтове и в свободното си време ходи в „Луна парк“, за да се забавлява и най-после да получи удоволствие. Точно това, което винаги си искала — шансон за работническата класа.
Той скочи, преди тя да е отвърнала нещо, и имитира пресилената жестикулация на цирков директор, който кани любезно посетителите, цъкна с език и запя, сякаш стоеше на голяма сцена пред стотици зрители, а не в някаква малка стаичка пред една-единствена жена:
— „В моята фабрика в Пюто…“ — И Ив се превърна в стругар, намиращ щастието си в стар увеселителен парк, където обикновените хора го приемат като свой; този отруден момък си тананика каквото му хрумне и флиртува с момичетата, чието бельо оглежда. Изпълнението му беше не само актьорско постижение, но и доказателство за чувството му за хумор и за уменията му на комик и танцьор, тъй като последва и изпълнение на степ. Нищо не напомняше за злощастния му опит да копира Фред Астер, нищо не беше смешно по какъвто и да било начин. Маниерът, с който Ив — по стара, избеляла от пране пижама — пееше за забавленията на фабричния работник, беше толкова автентичен, че Едит запляска възторжено с ръце.
Беше възхитена.
— Ако не включиш веднага това нещо в репертоара си, ще те обявя за луд — възкликна тя. — То е наистина добър заместител на смешното ти каубойско шоу.
След тази констатация тя мислено изпрати учителката на Ив да си почине, протегна ръце към него и измърка:
— Ела, покажи ми отблизо как ги правиш тези цъкащи звуци с езика си…
Той не изчака втора покана.