Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (37)

Трета глава

— Искам да имам собствено жилище, Лулу — заяви Едит три месеца по-късно.

Тя се намираше в телефонната кабина до рецепцията на един малко старомоден хотел в Страсбург, където беше настанена по време на турнето си в Елзас. Стаите не бяха на ниво и нямаха собствени телефонни апарати. Едит намираше за уморително да ходи до хотелското фоайе за всеки разговор, който искаше да проведе. Още повече че по времето, когато тя обикновено звънеше, имаше само дежурен нощен портиер, а телефонната централа не се обслужваше. Това неблагоприятно обстоятелство й пречеше да се обади на Ив. Ала тъкмо то беше положителният аспект, който тя извличаше от цялата ситуация. Колкото по-малко говореше с него, толкова по-твърдо ставаше решението й, взето тези дни.

— За какво ви е жилище? — попита Луи от другия край на жицата в Париж.

Тя отвърна с горчив смях:

— Нима всеки човек няма право на собствен дом? Вече не ми се иска да спя по хотели, включително в „Алсина“. Моля ви да потърсите голям апартамент с хубави мебели в най-добрия район, за Момон и мен…

— И за Ив — вметна импресариото. Не стана ясно дали беше въпрос, или констатация.

Тя преглътна.

— Не. Без Ив. Той няма да се нанесе с нас. Освен това не искам да научава за задачата, която ви поставям, Лулу. Моментално ще ви уволня, ако издадете плановете ми на Ив. Ясно?

— Едит, той…

— Каквото и да искате да ми кажете — аз не желая да го чуя! — Подчинявайки се на спонтанен импулс, тя натисна вилката на телефона и сложи край на разговора. Слушалката записука, което малтретираше тъпанчетата й. Ала тя не се помръдна, решението й беше окончателно.

* * *

През един мрачен февруарски ден Едит се завърна в Париж. Дъждът плющеше по покрива на Източната гара, бурният вятър завихряше боклуците на улицата пред гарата, колите минаваха през локвите и пръскаха минувачите с кал. За секунди Едит се намокри до кости, докато тичаше към едно такси заедно със Симон и Луи, които я посрещнаха на влака. Приятелката и импресариото й поне носеха шапки, а тя беше гологлава и съответно прическата й тутакси се съсипа.

— Рю дьо Бери двайсет и шест — нареди Луи на шофьора.

Обзета от леко подозрение, Едит с усмивка попита:

— Какъв е този адрес?

— От сега нататък това ще е вашият адрес — отвърна Луи. — Реших, че една пресечка на Шанз-Елизе в Осми арондисман ще отговаря на разбирането ви за добър район.

— Ами…

— Да разгледаме жилището — решително заяви Симон.

Сградата, пред която спря колата, беше разочароваща — по-скоро семпла, тя изтръгна тих стон от Едит. На това лошо време изглеждаше строга, недружелюбна и дори отблъскваща. Може би трябваше отново да се нанесе в хотел „Алсина“. Там я чакаше Ив.

„Ако жилището не ми хареса, това ще бъде знак — помисли си Едит и докосна златното кръстче. — Ако Луи е сбъркал, значи така е решила Божията воля. Тогава ще се върна при Ив.“

— Заповядайте. — Луи насочи двете жени към портата.

Озоваха се във вътрешен двор, който се разширяваше, образувайки градина с храсти и дървета, протегнали голите си клони към небето с горещата молба за пролет. През дъждовната завеса Едит съзря красив, малък градски замък, една претенциозна сграда, която сияеше дори на сивата дневна светлина. Изненадана, тя последва Луи до партерния апартамент, а Симон вървеше след нея. Разгледаха практично мебелираните стаи и накрая се озоваха в салона. Букет цветя върху перваза на импозантната мраморна камина създаваше домашен уют.

— Харесва ли ви? — попита Луи.

— Не е зле, но е много голямо — обади се Симон, а тонът й не издаваше особен възторг.

Едит стисна още по-силно кръстчето. Затвори очи, помоли се на Света Тереза с надеждата, че постъпва правилно, и отрони:

— Ще останем тук.

Когато отвори очи, усети сълзата, която се откъсна от миглите й и бавно се търкулна по бузата й.

Нито Симон, нито Луи продумаха.

* * *

— Какво ще стане с Ив? — попита по-късно Симон, докато двете с Едит прекарваха първата вечер в новия си салон. Дъждът барабанеше по прозорците, вятърът стенеше в комина. Едит отваряше бутилка вино, а Симон се грижеше за камината. Нов порив на вятъра угаси огъня, който тя се опитваше да запали.

Ръцете на Едит, държащи тирбушона, трепереха леко.

— Взех решение, което от доста време изгаряше сърцето ми. Историята с Ив е приключена, Момон, той вече няма нужда от мен.

— Но той знае, че си се върнала днес. Ще те чака в „Алсина“.

— Да. Вероятно. После ще позвъни на Деде и ще я пита къде се бавя. Обадих й се от Страсбург и я помолих да му предаде, че не желая да говоря с него.

Тапата излезе по-трудно от очакваното. Когато най-сетне наля вино в приготвените за целта чаши, Едит се почувства изтощена.

— Но ти дължиш обяснение на Ив — настоя Симон. — Не е редно да го държиш в неведение…

— Извънредно ще съм ти благодарна, ако не започваш всяко изречение с но — прекъсна я Едит и бързо изля съдържанието на чашата в гърлото си. В следващия момент съжали, задето така сряза приятелката си. Остави чашата и отиде до камината, където клекна до Симон.

— Какво да му кажа, Момон? — въздъхна Едит. — Че предпочитам да си тръгна, докато любовта ни още е голяма, и че не искам да чакам края, когато ще се разкъсваме взаимно? Сигурна съм, че Ив няма да разбере, ако му кажа, че човек трябва да има куража да сложи точка, докато още изпитва обич. Преди да е разрушил това уникално чувство. В противен случай хората започват да се мразят или остават заедно от състрадание, което би било ужасно. — Тя се вслуша в звука на собствения си глас, сякаш се налагаше да убеждава себе си в тази истина.

Симон замълча. Постоянно палеше клечки кибрит, ала вятърът, който бушуваше в комина, ги гасеше една след друга. По някое време тя отпусна ръце и погледна в тъжните очи на Едит.

— Какво ще направиш, ако дойде?

Мисълта за среща с Ив, която вероятно би разклатила решението й, я смрази.

— Как така ще дойде, та той дори ми няма адреса?

— Лулу ще му го даде…

— Заплаших Лулу с уволнение, ако издаде на Ив къде съм.

— Той ще му каже, хлапе. От всяко положение. Мъжете се подкрепят един друг. И ако искаш да знаеш защо Ив ще те потърси, мога само да ти кажа, че ще го направи, защото е мъж. Добър мъж. В случай че си забравила. Но нали отдавна не си го виждала…

— Престани — изсъска Едит. — Сарказмът не ти отива.

* * *

В полунощ на вратата се позвъни. Едит и Симон бяха в спалнята, всяка увита в пухена завивка. Още не бяха заспали, на Едит далеч не й беше дошло времето за сън.

— Само да си посмяла да отвориш! — заплаши приятелката си тя. Сърцето й блъскаше силно като дъжда, който продължаваше да барабани по стъклата. „Как е възможно едно натежало от мъка сърце да бие толкова бързо?“ — запита се мислено тя.

Симон я гледаше загрижено и мълчеше.

Звъненето продължи, прекъсвано от удари с юмруци по вратата.

— Едит! — Ив извика толкова силно, че гласът му отекна в цялата сграда, от покрива до мазето, стигна до всяко ъгълче на партерния апартамент и се заби като стрела право в душата на Едит. — Отвори! Знам, че си там. Едит! — Това беше зов за помощ на удавник.

Тя вдигна ръце да си запуши ушите, натика пръсти в ушния си канал. Напразно. По страните й се стичаха сълзи. Мушна глава под възглавницата с надеждата да изключи не само гласа му, но и всички спомени за него. Толкова щастливи бяха! Прекалено щастливи. Животът им искреше в розови багри — докато не започна да се превръща в грозно сиво. През слоевете пух Едит чуваше как я вика Ив. Усети ръката на Симон, която я милваше с обич по гърба. И със закъснение проумя, че тя беше тази, която хлипаше така отчаяно.

— Не желая да го виждам, Момон. Ако го направя, ще се разколебая, а пък не искам да продължавам с него както досега. Моля те, моля те, погрижи се да си тръгне. Не понасям да го слушам такъв. Ако не изчезне най-сетне, никога няма да го преживея.

Тя не знаеше колко продължи всичко това. Неговото тропане, виковете му — и нейната болка. По някое време той спря, накрая настъпи тишина.