Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (8)

Седма глава

Събуди я Анри, който се появи привечер в спалнята й, сякаш мястото му беше там.

— Отдавна щях да съм при теб, но по улиците не може да се мине. Навсякъде празнуват, защото американците са прекосили границите на Германския райх и нападат първия немски град — Аахен.

Макар само да дремеше, Едит прие смущението като твърде досадно.

— Не вдигай такъв шум — промърмори тя, прозя се, отмести маската за очи, която носеше, когато спеше денем, и бавно се надигна. Присвила очи, вдигна поглед към госта си, който в тъмното се открояваше на нахлуващата отвън светлина подобно на изрязан от хартия силует. — Кой изобщо те пусна?

— Никой. Използвах втория ключ за стаята. Впрочем, шумът идва отвън. Не го ли чуваш?

— Какво да чувам? Прозорците са затворени, нали виждаш. Не обичам да спя на отворени прозорци. — Тя се напрегна да чуе нещо. След малко долови свирене на акордеон откъм авеню Жюно. Звуците се чуваха отсечено, прекъсваха ги крясъци. Но всъщност Едит не долавяше нищо от случващото се пред хотела. Като се замислеше, и сега чуваше някакви смътни шумове само защото Анри бе привлякъл вниманието й върху тях.

— Да не си дошъл да ми съобщиш последните новини? — Тя се прозя още веднъж. — Можеше да оставиш тая работа на радиото.

— Радиото обаче не съобщава кой е предвиден за предпрограмата на твоето участие в „Мулен Руж“. — Анри се засмя. Със същата увереност, с която пребиваваше в спалнята й без покана, той седна на ръба на леглото й и напрегнато зачака нейната реакция.

Ала Едит не бързаше. Замисли се колко би била учудена, ако Ив Монтан е взел толкова бързо своето решение. До известна степен това дори щеше да я разочарова. Вероятно му беше нужна поне една нощ, за да падне от високия си кон. В крайна сметка мъжете от улицата правеха всичко, за да запазят смешния си имидж, колкото и накърнен да беше той. Баща й бе най-добрият пример за това. Играеше го гранд сеньор^[1], макар да нямаше нито грош. Винаги за сметка на другите, обикновено — на дъщеря си. Едит го бе напуснала на петнайсет, но не се бе отървала от него. Той вечно просеше пари, които тя, естествено, му даваше, нали в крайна сметка беше неин баща. А когато дъщерята постигна известен успех, Луи Гасион, освен всичко останало, поиска да има личен камериер, пренебрегвайки факта, че живееше в западнал хотел в „Белвил“, който бе толкова далече от господарска резиденция, колкото от луната. Ала Едит му уреди желаната прислуга. През март, когато Луи Гасион умря, тя беше на гастроли в Германия. Въпросният камериер информира Симон за смъртта на господаря си, Анри организира погребението и Едит се върна навреме в Париж — объркана, задето бащината смърт я бе разтърсила толкова дълбоко, и безутешна. А също и безкрайно благодарна на Анри за помощта му. Анри, който винаги беше до нея и някак се справяше с всички проблеми, пишеше прекрасни текстове, изслушваше я, спореше и се смееше с нея, притежаваше огромно търпение и не й се обиждаше, нито я поучаваше, а винаги само я съветваше.

Тя протегна ръка и хвана здраво пръстите му.

— Дали Роже Дан ще дойде все пак в Париж? — попита без особена надежда.

— Емил Одифред е уверил Луи Барие, че Ив Монтан ще бъде твой подгряващ певец.

— О! Така ли?

— Нуждае се от пари — поясни Анри, леко разкаян. — Миличка, това са само четиринайсет дни, ще минат бързо.

Ликувайки вътрешно, тя отвърна с възможно най-голямото безразличие, на което беше способна:

— Ще го преживея.

В същото време си помисли, че не беше сбъркала. Причината за съгласието му пасваше на представата, която си бе създала за Ив Монтан. И за баща си. Тези типове от улицата винаги се опитваха по един или друг начин да извличат финансова изгода от нея. Затова тя бе започнала да предпочита мъже със стил. Ако беше достатъчно умен, Иво Ливи щеше да й позволи да го формира като такъв мъж.

Анри галеше унесено с палец опакото на дланта й.

— Ти не каза нищо, когато напусна репетицията му. Само дето изглеждаше много по-спокойна от предната вечер. Затова си казах, че го одобряваш.

— Когато се излъжа, си признавам, а в този случай сгреших. Жалко, че Ив Монтан мисли само за парите. Бих желала да помисли и за кариерата си.

— Откъде да знам какво му се върти в главата? Може би дори още не знае, че Лулу се е споразумял с Емил Одифред. Няма значение. Важното е, че ти ще имаш добър подгряващ певец, а аз… — Той млъкна, защото Едит издърпа ръката си, и я погледна объркано.

— Нямаше нужда да ме будиш, за да ми разкажеш за договорката с мосю Одифред. — Едит се отпусна върху възглавниците и отново се прозя, този път толкова демонстративно, че дори добродушният Анри да забележи колко е изкуствено отегчението й. Той обаче действително й досаждаше. Съвсем различно щеше да е, ако Ив Монтан се бе вслушал в съвета й. Далеч не толкова романтично бе да се подчиниш на плановете на един влиятелен агент.

— Помислих си, че те е пратил Ив Монтан. — Тя въздъхна, чувстваше се някак обидена, и после й хрумна нещо: — Как ме беше нарекъл? Какво каза мосю Одифред? Изпълнителка на сълзливи песнички?

— „Ревла, опяваща световната мъка“ — Анри сведе смутено очи.

„Е, все пак и той се запозна с другата страна на ревлата“, помисли си тя.

Анри побърза да защити младия певец:

— Ив не знае какви ги говори. Не е чувал как пееш. Така поне твърди, макар да ми е трудно да си представя, че в Париж има хора, които не познават гласа ти.

— Той е от Юга — подхвърли тя.

— Именно.

— Щом на Юг още не ме познават добре, трябва да планираме турне дотам. — Едит изведнъж се оживи. Как не се беше сетила досега!

Мислите й полетяха от Ив Монтан към човека от Префектурата, който я бе заплашил със забрана да излиза на сцената. Дали пипалата му щяха да стигнат до Средиземно море? Ница и Марсилия бяха освободени почти едновременно с Париж, животът и там започваше отново, на свобода. Не беше ли това подходящ случай да избяга от репресиите на прекалено усърдния полицейски апарат? Едит не можеше да си представи, че общественият ред из цяла Франция ще бъде възстановен толкова бързо, та решенията на Комитета по чистките да проникнат извън границите на столицата. Тя щеше да пее на Юг дори ако в Париж забраняха участията й. Точно този изход беше търсила. Така щеше да спечели време, докато Андре свидетелства в нейна полза. Как възнамеряваше да пропътува близо хиляда километра из една белязана от войната страна — това беше друг проблем, който Едит бързо заличи от мислите си. Света Тереза щеше да помогне.

— Нямам нищо против Ив Монтан да ме придружава в Южна Франция — сама се изненада, когато думите се изплъзнаха от устата й, преди да е осъзнала значимостта им.

— Ти си чудесна! — прошепна Анри и с нежен жест избута маската за очи от челото й. Пръстите му се заровиха в косата й. — Обичам твоята жажда за нови дела.

Той се наведе и лицето му се доближи толкова до нейното, че тя усети дъха му върху бузата си. Докосването му й беше безкрайно познато. Тя неволно се отпусна върху възглавниците, готова за страстна прегръдка. Ръцете й се вдигнаха към раменете му, искаха да го задържат…

В следващия миг Едит го отблъсна енергично.

— Това да не ти е леглото на жена ти!

— Знам. — Той се поизправи и безпомощно разтърка очи. — Следващия месец то ще бъде и мое легло. След четири седмици се местя при теб. Обещавам.

— Това е стара плоча, Анри. По-добре да си останем само приятели, преди отново да съм получила пристъп на лудост.

 

 

Той все повтаряше: „Този път е напълно сигурно, миличка, подготви всичко, идвам. Следващия месец ще живея при теб и Симон“.

Чувството да пазаруваш за мъж беше прекрасно. За Едит това бе продължение на тяхната интимност, знак, че с Анри взаимно си принадлежат. Без купони за дрехи не беше лесно да се добереш до елегантни ризи, ръчно бродирани носни кърпи и копринени слипове, чорапи и пижами с най-фино качество. При липсата на купони търговците вземаха скъпо и прескъпо, но парите нямаха значение за Едит. Тя беше любяща жена, която пазарува за своя съпруг, и това я изпълваше с неземно щастие. Разходките из пазара бяха реализация на всичките й копнежи.

Но Анри не идваше.

Когато осъзна какъв добър актьор е той, тя опразни чекмеджетата, които така възторжено бе подредила. Батиста, памук, коприна и лен — всичко хвърчеше из спалнята й. На появилата се Симон кресна: „Изхвърли всичко!“.

Приятелката й беше достатъчно разумна да разкара бельото за елегантен господин от очите на Едит, обаче го прибра в един куфар, който скри под леглото си. Всяко отделно парче имаше известна стойност на черния пазар, а Симон пестеше за трудни времена, без да подозира, че след известно време Едит ще попита за подаръците, защото Анри пак й бе дал обещания и тя искаше отново да напълни чекмеджето му. Така че Симон върна всичко. Четири седмици по-късно сцената се повтори.

„Дорис се разплака — разправяше Анри със задушен от сълзи глас. — Вкопчи се в мен и аз отстъпих. Бъди великодушна, дай й малко време. Само теб обичам.“

За Едит това беше като дългогодишно пътуване с увеселително влакче — копнеж и надежди, страх и очакване. В един момент тя проумя, че може да има доверие на Анри единствено за неща, които не се отнасяха до брака му. Симон размени дрехите, които приятелката й бе избирала с такава любов, срещу доста на брой бутилки вино, необходими на Едит, за да удави болката си от предателството му. След това тя се бе освободила от страстта си към него. Можеха да бъдат приятели, така поне си мислеше.

 

 

Той я погледна толкова объркано, че тя го съжали.

— Има ли друг? — попита с пресеклив глас Анри.

— Щеше да забележиш, ако беше така — отвърна тя.

Той се усмихна тъжно.

— Не си падаш по тайните, харесвам тази ти черта. Ти си прекрасен човек, моя малка Едит. Затова съм съгласен да остана твой приятел, макар че в този момент бих предпочел да съм ти любовник.

„Какво пък толкова? — помисли си тя. — С него винаги ми е било хубаво, а и не мога да го гледам как страда.“ Освен това беше в отлично настроение, след като бе намерила изход от катастрофата, наречена „забрана за излизане на сцената“.

Леглото й беше топло, тялото й — още отпуснато след съня, меко и податливо. Анри бе толкова близо, ароматът му — така познат, кожата, тялото, бръчките по челото, правата му тъмноруса коса. Връзката, съществуваща между тях, така и не се бе скъсала напълно. Като огън, който не угасва, а продължава да тлее. Достатъчна беше една мъничка искра, за да го разпали отново.

Тя протегна ръка.

— Ела…