Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (11)

Десета глава

Следващия следобед Едит излезе на разходка с Ив. Слънцето вече се скриваше зад покривите на „Монмартър“, още беше топло, но вечер ставаше есенно хладно. Едит придърпа ръкавите на плетената си жилетка над китките, скръсти ръце и пъхна пръсти под топлата вълна. Мимоходом хвърляше поглед към жените и децата, които търсеха под уличните дървета кестени и жълъди — през годините на окупацията те заместваха сапуна, кафето и брашното, а и след освобождението условията за повечето парижани не се бяха подобрили видимо. „Макар да не искат да го осъзнаят — помисли си Едит — все още е война.“ Тя потрепери още по-силно.

Ив сякаш не забелязваше физическия израз на чувствата й. Той вървеше до нея, вперил поглед напред, и говореше непрестанно, жестикулирайки драматично и екзалтирано. Ала макар страшно да й се искаше да го хване под ръка или даже да стисне пръстите му, тя се въздържаше от всичко, което би го прекъснало. Защото той за първи път разказваше за себе си — и така достигаше сърцето й повече, отколкото със своето пеене.

— Аз съм rital, сиреч човек, който яде макарони; роден съм в един малък град на име Монсумано Терме, на петдесет километра от Флоренция. Областта Тоскана е красива, но животът на родителите ми беше труден. Почти нямаше работа, огромна бедност. Знаеш ли, имам сестра и брат, а с три деца и предвид политическата ситуация, на нашите им беше още по-тежко. — Той си пое въздух и след тиха въздишка продължи: — Баща ми беше против Мусолини, той е комунист. Затова реши да емигрира. Преместихме се във Франция, когато бях на две години. Установихме се в Марсилия, защото татко така и не успя да събере достатъчно пари за пътуването до Америка. Трудеше се ден и нощ, за да може един ден да плати пътя на пет души, а майка ми икономисваше всеки сантим, който успяваше да откъсне. Все не беше достатъчно, затова останахме. Но винаги когато ни беше особено зле, татко казваше: „Ще видите, в Америка всичко е различно, там ще ни потръгне“. Мечтаехме си за живот от другата страна на Атлантика, сякаш там е Раят.

По пътя им от авеню Жюно до Плас „Константен Пекьор“ златистите листа на липите и кестените се трупаха в краката им и шумоляха, когато Едит ги избутваше настрани с върха на обувката си. Скоро уличният метач щеше да събере на купчини опадалите есенни листа — така, както съдбата понякога струпва човешките мечти на бунището. Тя се замисли за мечтите на семейство Ливи и след малко попита:

— Затова ли толкова искаше да приличаш на Фред Астер?

— Да, разбира се — прямо отговори той и пробва да изпълни няколко фигури на степ, които на уличния паваж изглеждаха още по-малко елегантни, отколкото на сцената. — Като не можех да отида в Америка, исках поне да бъда като американците. А сега ти ме превръщаш в истински французин. — Това не беше упрек. В тона му се прокрадна весела нотка и той се засмя.

— Все пак вече ми звучиш много повече като истински французин — отвърна тя, имитирайки провлечения му южнофренски акцент. — Говорът ти не е перфектен, но става по-добър.

Той се спря и затърси нещо в сакото си. Докато вадеше едно листче от вътрешния джоб, поясни:

— Преписах си едно стихотворение от твоя приятел Кокто, с което си упражнявам произношението. — Разгъна хартията и изрецитира:

Да бързаме, защото времето лети,

но и за бъдещите дни да се замислим.

И утре все тъй млада ще си ти,

но не и аз — аз вече съм на трийсет.

— Добре, много добре — с радост го похвали Едит. — Защо си избрал точно този текст? Та ти не си толкова стар.

— Разбира се, че не съм. Обаче времето тече бързо… — Той понижи глас: — Колко много неща имам да уча още, Едит. Това беше единственото стихотворение в цялата книга, което разбрах донякъде. А иначе там има толкова много думи, чийто смисъл не проумявам.

— Защото като дете си се шляел по улиците — с разбиране рече тя. Спомни си за собственото си детство и си помисли, че в Марсилия сигурно е било по-топло, отколкото в Париж или в Нормандия. Вероятно Иво Ливи не е мръзнал много и се е потопил в багрите и прекрасните миризми на Южна Франция, без по неволя да е опознал мразовития мрак на Севера. Тя му завиждаше мъничко за това. — Който живее на улицата, не може да ходи на училище.

Той отвърна с лека почуда в гласа:

— Не, не. На мен почти никога не ми позволяваха да си играя на улицата. Мама бдеше над децата си, гледаше да не вършим глупости и да ходим навреме в училище.

— О! — Представата за живот в семейство й се стори божествена. За да се увери, че го е разбрала правилно, тя настоя: — Значи си ходил редовно на училище?

— Всеки ден — повтори непринудено той и добави: — Аз дори не бях най-слабият ученик в класа. Един от учителите даже ме нарече „интелигентен, но недисциплиниран“. — Ив подчерта думите си с иронична въздишка. — Даскалът написа в свидетелството ми, че съм щуреел като някой смешник от американските филми. Баща ми не ми се кара. Напротив, зарадва се, че вече се упражнявам за Америка.

Усещането на Едит за родство, върху което се базираха чувствата й към Ив, се разпадна като изсъхнало есенно листо. Очевидно той не бе дете на улицата — поне не такова, каквото беше тя. Ив беше имал много по-лесно и — най-вече — по-защитено детство. Макар да не бяха натрупали богатство, родителите му бяха създали семейство с мечти и надежди, включващи всеки негов член. Докато Алфонс Гасион, ако му се бе удала възможност, със сигурност би заминал за Америка сам, без да помисли дори да плати втори билет за дъщеря си, да не говорим за майка й. Стрелата на завистта прободе сърцето на Едит. Как да съхрани чувството за близост и общност, след като то произтичаше най-вече от въображаемото сходство между биографиите им? Сякаш съдбата й се подиграваше. Дали Ив беше подходящият човек, заради когото тя да влезе в ролята на Пигмалион? Студът, плъзнал по тялото й, се засили.

Ив сгъна листа със стихотворението на Жан Кокто и го пъхна при другите документи и снимки, които държеше в нагръдния си джоб. После посочи към една пейка в края на малкия парк, който обрамчваше площада.

— Искаш ли да седнем? Ще ти покажа снимки на моето семейство. — Той пристъпи напред и подплаши врабчетата, които кълвяха из тясната ивица трева в търсене на насекоми или семенца. Ятото се надигна с цвърчене и изчезна в короните на дърветата.

— Това не го разбирам — избухна Едит, без да обръща внимание на предложението му. — Защо знаеш толкова малко, след като си ходил на училище? — Всички мъже, които тя познаваше, бяха постигнали нещо благодарение на образованието си. Само който не бе имал шанс за прилично училищно образование, оставаше заложник на произхода си.

Ив сви равнодушно рамене.

— Не съм посещавал лицей, ако това имаш предвид. На петнайсет трябваше да тръгна на работа. Баща ми не само не успяваше да събере достатъчно пари за пътя до Америка, но и с мъка изхранваше жена си и трите си деца. Налагаше се всички да помагаме. Работих като келнер из разни барове, на пристанището, навсякъде, където можеха да се припечелят малко пари. Произхождам от света на работниците, точно там изпробвах кажи-речи всичко. Невинаги беше лесно. На пристанището ме взеха за общ работник, на строежа бях ковашки калфа…

— Биеше ли се? — Тя хвърли поглед към внушителния му нос и седна на пейката.

— О, не. — Той поклати глава, настани се удобно до нея и протегна крака. — Нямаше причина за това, чувствах се доста добре сред работниците. По онова време дейността ми беше от съвсем друг характер. Ковях железни плоскости за огромните шамандури, с които се ограждат подстъпите към пристанището, и вдишвах доста ръждив прах. Мама беше чула, че ще си запазя здравето, ако пия много мляко, и събираше купоните за храна на цялото семейство, за да ми даде млякото, полагащо се на всички.

— Сигурно е великолепна жена — тихо се обади Едит.

— Така си е. — Той се засмя лъчезарно и младата жена почувства с всяка фибра на тялото си топлотата, която този момък бе получил в детството и юношеството си.

Изведнъж той се протегна и прокара ръка през гъстата й, дълга почти до раменете коса. Издърпа един кичур, имитирайки с пръстите си маша, и се опита да оформи една от къдриците й в мека вълна.

— И понеже сестра ми стана фризьорка, накрая и аз се изучих за дамски фризьор.

— Ох! — извика тя, преструвайки се на възмутена, макар той да не й беше причинил болка. Ив отдръпна през смях ръката си. — Сега поне знам защо си сменил професията. Като фризьор имаш още по-малко талант, отколкото с каубойското си изпълнение. — Тя му намигна, с което опроверга собствените си думи.

— Не беше така. Напротив. — Ив се направи на обиден, ала продължи да се хили. — Бях много популярен сред дамите и винаги получавах щедър бакшиш. С него си купувах плочите на Морис Шевалие и на Шарл Трене…

— Ами на Фред Астер?

— Да, и неговите. Научавах наизуст всички текстове и упражнявах жестове и стъпки пред огледалото. Може да не ти харесва, но с тях имах успех. Представих се с песните си в един шантан и веднага ме ангажираха. Така се сбъдна една от мечтите ми, почти толкова красива като пътуването до Америка.

Едит кимна. Полека-лека започваше да го разбира. Най-сетне изкристализираше образът, който бе очаквала, за да подбере подходящите текстове за неговите шансони.

— Значи още тогава Иво Ливи се превърна в Ив Монтан? — попита тя.

— Да. Собственикът на нощния клуб сметна, че Иво Ливи звучи твърде надуто.

Тя избухна в звънък смях, защото си бе помислила същото за артистичния му псевдоним.

— Кое е толкова смешно?

Той я загледа объркано, ала тъй като тя само клатеше безмълвно глава, продължи разказа си:

— Преведох Иво на френски и промених една дума от италиански, която знаех от мама. Както споменах, тя не обичаше да играя на улицата. Но понякога все пак го правех, и тогава тя се провикваше: „Monta!“, което ще рече: „Качвай се!“. Така се роди Yves Montand.

Удивително, колко много значеше майката за това голямо момче. Произходът му беше съвсем различен от картината, която си бе представяла Едит. От друга страна, един мъж, който сам бе получил толкова любов, вероятно можеше по-лесно да дава любов. „Любовта — помисли си тя, — това е ключът за всичко, без нея човек е едно нищо.“

— Мобилизираха ли те? — попита тихо тя. Вярно, че беше твърде млад, за да бъде изпратен на фронта в началото на войната, а след окупацията да бъде върнат у дома за трудова повинност при немците, но беше достатъчно голям, за да се бори заедно със съюзниците в полза на правителството в изгнание.^[1]

— Не — сериозно отвърна той. — Не и мен. Обаче брат ми е войник. Джулиано е попаднал в плен и отдавна се намира в лагер някъде из Германия. Дори не е виждал сина си.

Едит замълча. Беше видяла военнопленническите лагери със собствените си очи, може би дори бе срещала брата на Ив някъде в Берлин или Бранденбург. Джулиано Ливи — името не й говореше нищо, но това не означаваше, че не го е срещала. Ала тя не каза нищо по въпроса и избута тази мисъл на заден план. Историята на Ив бе уцелила някакъв нерв, бе накарала да зазвучи една струна в душата й, чийто тон тя бе очаквала. Пред вътрешния й взор бавно започна да се оформя един шансоние, който в песните си разказва за своя произход; човек от народа, възпяващ чувствата на работническата класа. Мъжкият еквивалент на самата нея.

Той посегна и отново прокара ръка през косата й, този път по-нежно. Без никаква маниерност се заигра с къдриците й, навивайки ги между пръстите си.

— И ето ме тук. Сега знаеш всичко.

— Трябва да пееш любовни песни — възкликна тя. — Това е!

— Какво? — Той отпусна ръка. — Аз съм мъж, не забелязваш ли? Една жена може да вие срещу луната, но не и един истински мъж.

— Точно защото си мъж, любовните песни са ти скроени като по мярка. Трябва да пееш за любовта! — Едит направи пауза, за да си поеме въздух, но тъй като Ив явно се готвеше за остър отговор, тя продължи бързо, останала без дъх: — Публиката иска мъж, който да признава любовта си. Истински мъж. Не някакъв превзет джентълмен, разбираш ли? Човек от народа. Светът се променя. Културата вече не е само за висшата класа.

Той се бе извърнал от нея, опрял глава на облегалката на пейката, и с болезнено изражение съзерцаваше късчето небе между короните на дърветата.

Тъй като Ив не казваше нищо, тя додаде:

— От какво те е страх? Нужни са ти шансони, които разказват истории за любов. Това подхожда на твоята личност — като мъж и като певец. Знам, че можеш да обичаш. И ако пееш за това по своя си начин, ще покажеш на изпълнителите на лигави песнички какво значи истински артист. Имаш талант за това. — С всяка дума тонът й ставаше все по-енергичен, гласът — по-висок, докато накрая му викна: — Имай ми доверие!

Не беше ясно дали Ив й се възпротивява, или капитулира. С жест на отчаяние той разтърка очите си.

— Права е Момон — промърмори, — прекалено много изискваш от мен.

— Не повече, отколкото от себе си.

Най-после той я погледна. Сияйният му поглед бе помръкнал.

— Ами тогава ти напиши текст за мен. — Това подхвърляне явно беше замислено като провокация, ала той не бе очаквал спокойния й отговор.

— Може би наистина ще го направя някога.

Видимо изненадан, той попита:

— Да не би вече да си пробвала?

— Да. Много пъти. Знам хиляди шансони, така че е разбираемо и аз веднъж да се пробвам, нали?

Той подсвирна тихичко.

— Моите уважения!

— Благодаря. За съжаление не беше лесно. — Тя се замисли дали да сподели с него желанието си да бъде призната като авторка и как се бе провалила. Но реши да не го прави. Вероятно той нямаше да разбере. По-скоро към себе си адресира реторичния въпрос: — Но какво ли е лесно? Отначало SACEM^[2] дори не искаше да ме приеме.

— Кой, кой?

— О, Ив! — В първия момент тя се изненада, но после се засмя добродушно. — Невеж си като малко дете. — Без да обръща внимание на възмутената му физиономия, тя поясни: — Това е френското дружество за уреждане на правата на текстописци, композитори и музикални издатели. Там трябва да се регистрират песните, които се изпълняват публично. Комисията трябва да те одобри… — Тя млъкна, защото само произнесената необмислено дума беше достатъчна в нея да се надигне отново паниката от забрана за участия. Сърцето й заби толкова бързо, че трябваше да се бори за въздух. Представата за една отмъстителна комисия, която се появи в главата й, сякаш заплашваше да я надвие. Докога щеше да чака изслушването си? Деде бе разбрала, че Комитетът за лустрация ще разгледа случая й най-рано в средата на октомври; още нямаше точна дата, твърде много хора на изкуството бяха изпаднали в немилост. Опиянението и еуфорията, които я бяха увлекли във водовъртежа си от началото на обучението на Ив Монтан и които й идваха по-добре от всяка гуляйджийска нощ, започваха да избледняват предвид тази неизвестност. Тя въздъхна дълбоко и си нареди да се успокои.

Почти физически усещаше почудата на Ив. Някой друг път щеше да му обясни как печели парите си един текстописец. И менторката имаше нужда да си почине. Вярно, Едит не притежаваше никакви познания по музикална теория или учението за хармонията, но сетивата й бяха способни да възприемат и най-тънките нюанси не само на музикалния занаят, но и — поне в този момент — на човешките чувства. Тя осъзна, че е време да спре с поученията.

— Няма значение колко знаеш — проговори най-после. — Аз ще те науча на всичко. С изключение на…

— … любовта? — допълни той и се надигна.

Очите й срещнаха погледа му, задържаха го, потопиха се в това искрящо синьо. Лицето й се насочи инстинктивно към неговото. Пръстите му отново потънаха в косата й, той нежно притегли главата й към себе си, а устните й се разтвориха. Първата целувка беше предпазлива, колеблива, като въпрос. Ала този въпрос беше излишен. Едит искаше повече. Много повече. Искаше да вкуси Южна Франция: златиста светлина, пъстри багри, прекрасни аромати, страст и чиста радост от живота. Тя потъна в мечтата си, а после лекичко отблъсна Ив, борейки се да си поеме дъх.

— Мога да ти намеря шансон за любовта и да те науча как да го изпълняваш, как да се движиш, как да го поднесеш — прошепна тя. — А иначе, струва ми се, че си доста наясно с чувствата, за които ще пееш.

— Само ще пея ли? — Той взе ръката й и разсеяно се заигра с пръстите й.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Влюбих се в теб още когато те видях край сцената, докато пеех на прослушването. Случи се от пръв поглед. Ти беше невероятно очарователна в онази рокля на цветя, хубава и крехка. Беше пленителна.

Едит опря глава на дланта му.

— Аз пък нищо не забелязах.

— Добре де, след като ме осъди така строго, бях влюбен малко по-малко.

— А сега? — Тя не изчака отговора му, а отново го целуна. Сърцето й ликуваше, летеше към него, свързваше се с неговото, както се свързваха ръцете им, устните им.

Едит загуби равновесие, когато той скочи и я вдигна високо, подхвана я и здраво я обви с ръце. После пак я вдигна и размаха малкото й тяло из въздуха, сякаш беше леко като перцата на врабчетата, които излетяха от местата си, подплашени от неочакваното движение. Въпреки че й се зави свят, Едит се засмя. Засмя се на щастието, което я изпълваше. „Толкова е хубаво, че направо да умреш“ — помисли си тя.

От клоните се ронеха листа; едно златисто листо попадна в косата й. Ив я пусна да стъпи на крака и внимателно го измъкна от къдриците й. После го прибра при документите и другите спомени, които пазеше във вътрешния джоб на сакото си.

Хванати ръка за ръка, те се върнаха бавно в хотела. На всеки няколко крачки се спираха, Ив се навеждаше към Едит и я целуваше отново и отново. Последните крачки изминаха тичешком, нетърпеливи най-сетне да се слеят в едно.

* * *

Едит установи с радост, че не се е лъгала: Ив беше прекрасен любовник. Неговата необуздана младост се обедини с нейната ненаситност. Той беше страстен, но нежен и внимателен като опитен мъж, ръцете му бяха меки подобно на падащи розови листа, освен това я изненада за пореден път с младежката си лекота. Истински природен талант — макар и още не перфектен. Тя се улови на мисълта, че и в любовта го сравнява с диамант, който трябва да се шлифова. А кой беше по-подходящ за това дело от нея, младата жена, която бе събрала и добър, и лош опит в съмнителното обкръжение на Плас Пигал? Беше едва шест години по-голяма от любовника си, но понякога й се струваше, че разликата във възрастта не играе никаква роля, докато в други случаи сякаш ги деляха светове. Така беше и в съвместната им работа, и в леглото.

Въпреки изгарящото желание Едит не загуби от поглед същинската си цел, бидейки в прегръдките на Ив. Едва любимият й се бе отпуснал изтощен върху възглавниците, тя вече отново мислеше за обучението му като шансоние. Измъкна се от чаршафите и отиде боса в малката баня, оставяйки вратата полуотворена. Без стеснение се изми над бидето с миниатюрното парченце лавандулов сапун, което пазеше като съкровище. Не я смущаваше, че той може евентуално да я последва и да гледа. Когато наостри слух обаче, по тихото му равномерно дишане разбра, че е заспал.

Наметнала небрежно халата си, тя отиде в малкия салон, за да си вземе книга. Вече беше тъмно, така че се наложи да потърси известно време, докато прерови малката си библиотека и различи надписа на гръбчето на желаното томче. Не искаше да пали лампата, налагаше се да се ориентира по светлината, падаща през прозореца. Когато най-сетне намери каквото търсеше, тя погледна часовника. Скоро Симон щеше да се върне от работата си във фабриката. Следователно за днес й оставаше може би време за някоя пиеса от Молиер в три акта, но не и за подробен втори любовен акт.

Тя легна върху завивката с книга в ръка. Коланът не беше завързан, така че халатът разкриваше очарователна гледка към тялото й. Наведе се над спящия младеж и го целуна по слепоочието.

— Събуди се! — измърка в ухото му тя.

Пресегна се през него и включи нощната лампа откъм неговата страна на леглото, защото само в нея имаше читава крушка, купоните не бяха стигнали за две лампи. Жълтата светлина разпръсна сивотата на ранната вечер.

Ив се протегна.

— Трябва ли да работиш днес? — попита сънено.

— Нямам ангажимент. Вчера имах изпълнение в един киносалон, но днес няма да пея. Въпреки това двамата с теб ще поработим.

Той изведнъж се събуди, ръцете му се плъзнаха под копринения й халат.

— Не бих нарекъл това работа, ала съм съгласен, щом го искаш. — Нежно, но решително я притисна на възглавниците и легна върху нея.

За момент тя съжали, задето се налагаше да го отблъсне. После го удари шеговито по главата с книгата.

— Тук ще се работи, шери. С главата ти и с тази книга. А не с твоя… — Пръстите на другата й ръка замилваха тялото му, опипаха ребрата му, погалиха тесните хълбоци. „Мили боже, колко е слаб!“ Когато намери това, което търсеше, тя тихо се изкикоти. — О, твоят юнак е прекрасен. Обаче ще те моля да го запазиш за утре. — Тя лепна целувка на устата му, пусна го и го отдалечи от себе си. — И така, мосю, да започваме следващия урок: ще четем заедно „Мизантроп“ от Молиер.

— Няма ли да предложиш нещо по-приятно? — измърмори той и се обърна по гръб.

Тя се засмя.

— Това е комедия. В нея се разказва за човек, който иска да бъде независим и справедлив, обаче вместо това става безпардонен и наранява другите. Според мен пасва много добре.

— Аз не съм нито безпардонен, нито наранявам някого!

— Обаче си твърдоглав като героя Алцест. Впрочем любовта също играе голяма роля в тази история — както и въпросът на какво си готов заради нея. Доколко един мъж може да пренебрегне принципите си заради една жена. Разбира се! — Тя се засмя още по-силно и малко глуповато.

— „Заради една жена. Разбира се!“ — Ив имитира подигравателно тона й. После се надигна и със сериозно изражение попита: — Нима една жена не би направила същото за мъжа, когото обича?

— Със сигурност, ако любовта й е достатъчно силна. — Тя го погледна със сериозно изражение. — Това, което научиш от мен, е за теб, Ив. Само за теб. Трябва да станеш по-добър певец, но не заради мен.

— Знам. Въпреки това постоянно мисля за теб.

Той я дари с обезоръжаващата си, неустоима усмивка.

— Добре, Едит, ще се подчиня на желанието ти. Коя роля да чета?

* * *

Когато се върна в хотела, Симон завари Едит, облегната на рамото на Ив в леглото; двамата четяха диалози от Молиер. При това Едит настояваше някои пасажи от текста да бъдат повтаряни по няколко пъти, за да се подобри изразителността му. Разбира се, тя беше наясно, че през оставащата седмица до откриването на „Мулен Руж“ е изключено той да усвои говорната техника на истински актьор, но силно се надяваше поне да постигне подобрение. А Ив действително бележеше голям напредък.

Симон вдигна някои дрехи, разпръснати по пода на салона, и ги донесе, преметнати на ръката й.

— Заповядайте ризата и панталона на изгряващата звезда на „Комеди Франсез“ — ухили се тя.

Май не се учуди особено да завари Едит и Ив в леглото. Прояви известна неувереност само когато погледът й попадна на книгата в ръцете на приятелката й. Сигурно щеше да е по-малко объркана, ако бе заварила Едит и Ив в страстна прегръдка, отколкото на репетиция по четене с леглото като сцена. Едит неволно избухна в смях, но тутакси млъкна, когато с почуда установи, че Ив се е изчервил до уши като някое благовъзпитано девойче, чуло двусмисления комплимент на първия си обожател.

— Аз… такова… май трябва да си ходя… — запелтечи той.

Неувереността му, естествено, направи впечатление и на Симон.

— Няма от какво да се притесняваш — добродушно каза тя и остави дрехите му в долния край на леглото. — Нито от диалекта си, нито от факта, че си се влюбил в нашата хлапачка. Така правят всички.

— Всички ли? — тихо повтори Ив. Забележката на Симон явно не допринесе за съживяването на неговото самочувствие.

— Е, щом е така… „Който обича, не се съмнява в нищо — казва Оноре дьо Балзак. — Или във всичко“. — Тя предотврати с жест отговора, който вероятно щеше да даде Ив. А може би той щеше само да попита кой е този човек, когото Едит му цитира. — През по-голямата половина от живота си съм чакала да бъда обичана. Явно сега нещата стоят по-добре, след като така правят всички.

Симон й хвърли възхитен поглед, очевадно отнасящ се за бързата й реакция, след което се обърна и се върна в салона.

— Искате ли по чаша вино? — извика през рамо тя. — Донесох бутилка божоле.

— Предпочитам цигара — промърмори под нос Ив.

Едит не обърна внимание на приятелката си, както и на неговото желание.

— Важното е — тихо промълви тя, — че ме обичаш ти, Иво Ливи.

Той най-сетне се усмихна.

— Не ми се тръгва, сигурно го знаеш. Но трябва… — Краят на изречението потъна във въздишка.

— Разбира се.

— Хъм. — Той се изправи колебливо. Очите му литнаха към портала, зад който под жълтата светлина на настолна лампа се очертаваше силуетът на Симон. Тя явно разтребваше. Ив протегна дългата си ръка и посегна към дрехите си.

Едит се наслаждаваше да го наблюдава как се облича. „Много е слаб — отново си помисли тя, — но има безупречно тяло.“ Обзе я мощно желание, прииска й се да скочи, да го прегърне през раменете и да го повлече обратно към леглото. Ала вместо да се поддаде на копнежа си, затвори книгата и деловито попита:

— Мислил ли си за сценичното си облекло?

Изражението му се промени — от съжалението на отпратения любовник до неподправеното отчаяние. Ръцете му, които тъкмо закопчаваха бялата риза, увиснаха безпомощно.

— Ти не харесваш сакото ми, това го разбрах. Обаче нямам нищо друго. А нямам и достатъчно пари, за да си купя нещо ново.

— Е, и? — Тя се изправи енергично и се приближи към него. — Не се налага да пееш в смокинг. Риза и панталон са напълно достатъчни.

Той смаяно я изгледа отвисоко.

— Да, но…

— Дрехите все още са с купони. Никой няма да се учуди, ако не се появиш с елегантен костюм. Освен това си артист от работническата класа. — Тя подръпна леко ръкава му. — Но не обличай тази бяла риза. Тя не подхожда на твоя тип и винаги ще ми напомня как я обличаш в моята спалня. Ще ти купим черна риза. Да, черна риза и черен панталон — такава ще бъде модната линия на Ив Монтан…

— Не мога да изляза на сцената по черна риза! — дрезгаво протестира той, изведнъж ядосан, възмутен, почти шокиран.

Дъхът й спря.

— Но защо?

— Баща ми избяга от черноризците в родната си Италия — избълва той. — Отказа се от всичко, само и само да не се налага на синовете му да носят черните униформи на „Балила“^[3]. Ако застана на сцената в черна риза, все едно извършвам предателство към моя папа.

Той изглеждаше истински отчаян. Едит разбираше аргумента му. Войната не беше свършила, но докога щеше да трае тази ужасна касапница? Сигурно не толкова дълго, колкото, както се надяваше тя, щеше да продължи кариерата на Ив. А французите искаха още днес да гледат напред, а не назад. Никой нямаше да свърже сценичното облекло на един шансоние с Мусолини. Освен това Едит нямаше намерение да се откаже толкова лесно от идеята си.

— Никой няма да се сеща за тези отвратителни хора, щом ти запееш за любов — поласка го тя. — Ризата в същия тъмен цвят като панталона ти ще подчертава твоята фигура. Ти имаш бедра на котарак от предградията, трябва да се възползваш от това. Жените ще лежат в краката ти. — Едит го погледна, търсейки съгласието му.

— Никакви черни ризи — заинати се той, ала тонът му поомекна.

— Не искам да споря с теб — заяви тя, макар че имаше огромното желание да продължи известно време да обсъжда темата, — но имай предвид, моля те, че келнерите носят бели ризи. И жиголата. А ти не си нито едно от двете.

— Да, така си е — притеснено измърмори той.

— Ти си един великолепен шансоние. И трябва да го покажеш на хората. Баща ти ще се гордее с теб, когато публиката се разбеснее от възторг.

— Когато отиват на театър, хората в Марсилия носят със себе си автомобилни клаксони, домати и развалени яйца. — На устните му заигра лека усмивка. — Клаксонът вдига доста шум, а другите неща хвърляш по сцената, когато не ти хареса някое изпълнение. Много ме беше страх от това. Но, знаеш ли, на мен ми потръгна, зрителите ме харесаха.

Тя се вдигна на пръсти, за да го дари с последната си кратка целувка.

— В бъдеще ще те обожават.

— Може би черната риза щеше да е израз на предвидливост още тогава, от нея петната се махат по-лесно, нали?

Тя се позасмя.

— Понятие си нямам. — Вътрешно обаче ликуваше, защото усети, че е убедила Ив. Той просто не искаше да подвие опашка.

— Може ли да помисля върху предложението ти? — със сериозен тон попита младият мъж.

— Разбира се. Наспи се и утре ще поговорим. — Тя си наложи да не прозвучи прекалено радостно, за да не проличи толкова ясно триумфът й. Мислено вече изпращаше Симон на черния пазар да купи новите дрехи на Ив Монтан за сцената. Би изглеждал великолепно в черния си панталон и с нова черна риза.

— Трябват ми нови песни — замислено промълви той. — Щом ще разбивам сърцето на баща ми, искам поне да не спирам на половината път по отношение на шансоните. — Той повдигна с пръст брадичката й и я погледна сериозно в очите. — Каквото и да си намислила, малката, трябва да знаеш, че няма да пея по текст на Анри Конте.

— О! — Тя се смая пред усложненията, които възникваха ненадейно. Не беше очаквала подобен отказ. — Мислех, че сте приятели.

Ив поклати глава.

— От днес следобед вече не сме.

Явно беше ревнив. От самото начало Едит бе усетила, че този мъж е способен на големи чувства — разбира се, така се твърдеше за целия му народ. Италианците бяха страстни мъже, за това бяха написани прочути драми и цели опери. Тя се ядоса на себе си, задето дори за миг не бе помислила, че новият й любовник може да я ревнува от досегашния. Всъщност подозрителността на Ив беше направо трогателна и дори я ласкаеше, обаче създаваше проблеми. Не само защото тя още не се бе разделила с Анри. Макар понякога всички да нехаеха за трудните времена, в които живееха, всъщност през тези дни не беше възможно да се назоват поименно няколко талантливи текстописци, при това — на разположение. Анри беше единственият автор, който тя в момента си представяше за кариерата на Ив. Затова Едит трябваше да продължи да следва пътя си, което означаваше да наложи волята си на Ив, макар инатът му още да беше огромен.

С мил глас тя каза:

— Махай ми се от очите, шери, та да седна и на спокойствие да създам песен за теб.

— Ще те сънувам — прошепна в ухото й той. — Ще копнея за прекрасните ти очи и за ласките на твоите ръце.

Докато го целуваше за довиждане, тя си представи залеза на слънцето в Южна Франция. Усети топлина и сладост. Помисли си, че неговата прегръдка потапя живота й в розови багри, заличавайки сивите тонове. Прекрасно бе да бъде влюбена в мъжа, нарекъл се Ив Монтан.