Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (25)

Първа глава

Париж

Едит не можеше да си спомни кога е прекарвала толкова часове на телефона както през първите дни на януари. По някое време спря да брои, но вероятно се бе обадила на поне сто души, бе водила сто глупави разговора, изрекла бе сто покани и не бе затваряла, докато не получи съгласие. Ухото й гореше, рамото и китката й бяха схванати и я боляха, понеже стискаше здраво слушалката и я притискаше към главата си, сякаш недочуваше.

— Уф! — Тя въздъхна дълбоко и затвори след последния разговор. — Не знам дали съм говорила с всички, но почти всички, които са важни, ще дойдат на малкото ми парти в „Мейфеър“^[1]. — Едит потри доволно ръце и погледна с усмивка стоящия край бюрото Ив.

Той й подаде току-що напълнена чаша вино.

— Толкова много се стараеш, а това дори няма да е официалното тържество за годежа ни. Какво искаш да постигнеш с тази вечеринка? Момон ми каза, че подобен прием ще излезе страшно скъпо.

— Момон си няма представа как върви бизнесът. — Едит отпи жадно. — Знаеш ли, в нашата професия е безкрайно важно хората да говорят за нас. Дори лошите отзиви не са толкова вредни за един артист, колкото мълчанието. Затова ще дадем на представителите на пресата и на някои избрани приятели нужния материал за разговор три седмици преди голямата ни премиера.

— Значи тогава ще им кажеш, че ще се женим?

„Това мило момче все избира най-неподходящия момент за темата“ — помисли си тя и за да не го обиди, изрече възможно най-нежно:

— О, шери, не! Не този път.

Той посрещна коментара й безмълвно и с непроницаемо изражение, а Едит продължи:

— Ще те представя като моя сценичен партньор. Нали искаме да привлечем възможно най-голямо внимание към нашата премиера в „Етоал“.

— Понякога се опасявам, че с теб не ни свързва нищо друго, освен сцената — подхвърли той с толкова тъжен тон, че нещо я бодна в сърцето.

— Не говори глупости — енергично възрази Едит.

Ив се усмихна малко безпомощно и погали с палец бузата й.

— Не че искам нещо друго. Само мъничко… може би… — Гласът му се загуби.

— Ще те представя в „Мейфеър“ като моя сценичен партньор, няма вече да си подгряващ певец. — Тя посегна да стисне пръстите му, които продължаваха да галят лицето й. — И мъничко — тя имитира с усмивка тона му — искам да те представя като мъжа на моя живот.

Той обърна дланта си и стисна пръстите й. Хватката му беше груба.

— Значи все пак ще съобщиш, че се женим?

— Не, Ив. Знаеш ли какво ще стане тогава? — Тя се освободи от него и посегна към полупразната си чаша. — Ако пресата научи за евентуалната ни женитба, ще престане да се интересува от програмата ни. На този фон участието ни в „Етоал“ ще стане абсолютно маловажно. Освен ако не се явя на премиерата в бяла булчинска рокля, а аз нямам такова намерение. Тази вечер ще става дума за нас като артисти, за нашата музика, трябва да го разбереш. — Тя отмести поглед от него и опразни на един дъх чашата.

Мълчанието му продължи толкова дълго, че я потисна.

За щастие най-после телефонът иззвъня и тя вдигна. Миг по-късно бе забравила малкия им спор, защото се обаждаше Жан Кокто, който й съобщи, че е поканил на партито й Жак Превер^[2].

— Той пише прекрасна лирика — превъзнасяше се Кокто в другия край на жицата, — която е подходяща и за текстове на шансони. Не бива да ги пропускаш.

„Още един поет“ — развеселено си помисли тя, макар да знаеше, че Превер всъщност е сценарист, а на глас каза:

— Разбира се, ще прочета всичко, писано от него.

— Стихотворенията му се печатат в различни вестници. Обаче запомни, моля те, че премиерата на новия филм по негов сценарий ще се състои на девети март. Заглавието е Децата на Олимп и мога да те уверя, че всички ще се избият да го гледат.

— Много подходящо. — С крайчеца на окото си тя наблюдаваше Ив, който бе отишъл до прозореца и замислено гледаше към спускащата се твърде рано за този сезон вечер. Първите лампи светваха, разпоредбите за затъмнение отдавна бяха забравени. Същото важеше за самотните нощи от миналата зима, през които Анри я оставяше сама, за да спи при жена си. Едит се усмихна на гърба на Ив и си помисли колко е щастлива, задето този силен младеж бе влязъл в живота й. Изобщо нямаше значение какво ги свързва. Важно беше, че има нещо, което ги превръща в двойка.

— На осми март е последната ни вечер в „Етоал“ — каза тя в слушалката. — Така че с Ив ще бъдем свободни на следващия ден да отидем на кино.

Той се обърна, когато чу името си, и вдигна въпросително вежди.

— За твоето малко парти ще ти донеса стихотворението на Превер за вехнещите есенни листа. То е великолепно и аз съм сигурен, че ще ти хареса — продължи да бъбри Кокто.

— Сигурно е така, щом ти го казваш. Ще се видим на петнайсети януари в „Мейфеър“. — След обичайния ритуал с изпратени по телефона целувки Едит затвори и се усмихна лъчезарно на Ив. — Май текстовете за шансони на Анри имат вече конкуренция.

— Ами че ти вече си му конкуренция, я колко текстове написа в последно време.

— Разнообразието винаги действа освежаващо. Разбира се, само на сцената — подсмихна се тя.

Ив поклати глава.

— Ето ни отново на темата, която постоянно обсъждаме: или се караме за бившите ти любовници, или говорим за изпълненията ни. Но нито дума за това как смятаме да прекараме заедно остатъка от живота си. Сватбата е забравена. — Той направи гримаса. — Знаеш ли тази песен на Фред Астер от филма Swing Time^[3]? — Той запя тихо: A fine romance, with no kisses…^[4] — прекъсна и добави: — Що се отнася до нас, бих го префасонирал на no wedding^[5].

— Точно затова те обичам — че никога не губиш чувството си за хумор. — Тя се изправи, втурна се към него и обви с ръце талията му. — Обаче никога не съм имала нищо с Жак Превер, нито с Жан Кокто, който просто е най-добрият ми приятел.

— Знам, знам. — Той се наведе и я целуна по косата. — Никога не носи косата си по друг начин, обичам я сресана на път — прошепна Ив, изправяйки се.

Тя го отблъсна леко и се засмя.

— Сестра ти Лидия е великолепна фризьорка. В Марсилия сътвори чудеса. Надявам се, че ще ми направи прическата преди излизането ни на сцената, когато дойде през февруари в Париж.

— Опитвам се да говоря за нас двамата, Едит, а не пак за концерта.

— За концертите — поправи го тя. — Те са цяла поредица. От девети февруари до осми март ще пеем в „Етоал“, който в момента е най-шикозният мюзикхол в Париж. Искам да имаме пълна зала. Затова давам приема в „Мейфеър“. И затова — тя плесна с ръце — сега ще взема Момон и ще отидем на пазар. Трябва ми нова рокля.

— Каква рокля? — смая се той.

— Ами как каква, за обличане. Към нея ръкавици, шапка…

— Ти никога не носиш шапка!

— Все едно — изнерви се тя. Смяташе се за елегантно да носиш шапка, а Едит имаше чувството, че е длъжна да излъчва елегантност през тъй грижливо подготвяната вечер в „Мейфеър“. Освен това искаше да бъде красива за Ив. Не бе забравила колко й се възхищаваше той в лятната рокля на сини цветя, която носеше на неговата репетиция. Тя беше една от най-красивите й дрехи, но не подхождаше за мероприятие през зимата, а Едит нямаше подходящ заместител. Икономическата ситуация във Франция бе съкратила и съдържанието на гардероба й.

Тя зае поза на манекен и направи няколко крачки пред него.

— И така, трябва ми рокля, а също ръкавици и шапка — повтори.

— Това е смешно — измърмори той. — Нищо не ти трябва. Както си облечена сега, си направо прекрасна…

Тя се погледна — провлечената пижама, която носеше, беше удобна, но не ставаше за излизане извън хотелската стая.

Очите му проследиха погледа й.

— И без това харчиш прекалено много пари за това парти. Ако си купиш и ненужни неща, ще фалираш, Едит. Не го искам.

— Представа си нямаш от какво има нужда една жена — решително възрази тя, обърна се и се запъти към гардероба да намери нещо, което да облече за покупките.

— Забранявам ти — провикна се подир нея Ив, ала тонът му беше по-скоро безпомощен, отколкото категоричен. — Хората нямат какво да ядат, правят демонстрации, защото положението със снабдяването не се подобри след освобождението — и в тази ситуация ти мислиш за рокли? И за шапки? Не може така.

Тя се появи на вратата, притиснала към гърдите си купчина дрехи.

— Според твоята логика хората, които имат малко за ядене, не бива да си купуват и билети за театър.

— Нали сама казваше, че с музиката си ние им отвличаме вниманието от сивото ежедневие?

Тя кимна и се оттегли повторно. Безсмислено беше да спори с Ив. Едит знаеше, че той живее изключително икономично, пести и никога не я моли за помощ. Може би в това отношение мисленето му беше дребнобуржоазно, прекалено силно бе формиран от родителите си, за да разбере, че за нея парите не означаваха нищо. Музиката — да. Също и кариерата. Прав беше по този въпрос. Но тя се увличаше по блясъка и красотата, макар никога да не се бе стремила да натрупа богатство. Едит можеше за един ден да спечели хиляди франкове — и тутакси да ги похарчи. Или пък не. Какво значение имаше празната кесия, след като утре всичко щеше да изглежда поновому?

Докато се обличаше, й хрумна нова мисъл. Дали Симон или Андре не се бяха оплакали на Ив от нея? Симон е длъжна да си държи устата затворена, а секретарката й да изпълнява нейните нареждания, да представя сметките и да се занимава с документацията. Във всеки случай Едит не възнамеряваше да си блъска повече главата, а да се забавлява с покупките.

* * *

Едит и Симон се върнаха в хотела три часа по-късно с три хиляди франка по-бедни и в отлично настроение. Когато двете нахълтаха в стаята, кикотейки се, Ив лежеше облечен на леглото и четеше книга. Личеше му, че откаченото им кудкудякане го дразни, ала не му оставаше друго, освен да прегърне за поздрав Едит и да отвърне на буйните й целувки. Преди да е успял да стане, тя се хвърли върху него, а копнежът й за физическа близост беше толкова голям, че дори не си съблече палтото.

— Имаш вкус на коняк — усмихнато отбеляза той и леко я отблъсна, след което внимателно остави книгата на нощното шкафче.

— Бяхме в онзи малък бар на Плас Де Терн, а после отидохме в… — подхвана тя и прекъсна, за да погледне въпросително приятелката си, застанала до леглото. — В колко бара влизахме, Момон?

Симон сви рамене.

— Де да знам. В един момент престанах да ги броя. Толкова много се оказаха на пътя ни.

— Тринайсет — отвърна Едит. — Сигурна съм, че бяха тринайсет. — Тя се изкиска, опита се да хване Ив за ръката, но той се извърна и стана. — Определено бяха тринайсет. Това е моето щастливо число, защото тринайсети октомври е рожденият ден на моя любим.

Ив я погледна отвисоко и поклати глава.

— Какво си правила в тринайсет бара? Мислех, че ще си купуваш рокля.

— О, купих си нещо друго. Момон, покажи му ръкавиците, които си взех.

— Само ръкавици ли? — смая се той.

Едит се поколеба. Под пронизващия му син поглед изведнъж резултатът от разходката им й се стори доста по-различен, отколкото в меката жълта светлина на вечерното улично осветление. Освен това многото чашки, които бе обърнала през последните три часа, бяха причинили бъркотия в мозъка й и тя не можеше да бъде подредена така лесно.

— Само чифт ръкавици — повтори тя и вдигна ръка. — Само толкова, наистина. Кълна се.

— Значи си ме послушала все пак и не си похарчила много пари… — Явно тази мисъл му хареса.

— Голи сме като пушки — прекъсна го Симон.

Той се ококори насреща й.

— Какво? Как така? — На челото му се очерта отвесна бръчка.

— По време на разходката ни за пазаруване минахме покрай… колко бяха?… Така де, мисля, че минахме покрай тринайсет заведения — с готовност го осведоми Симон. — Ама може и да бяха петнайсет. Навсякъде беше много приятно, хората се радваха да видят Едит Пиаф…

— Толкова съм щастлива с теб, шери — ни в клин, ни в ръкав заяви Едит, отпусна се на възглавниците и протегна ръце към Ив. — Затова искам и всички други хора да са щастливи. Почерпих ги до един.

— Нашето момиче поръчваше питиета за цялото заведение — потвърди Симон. — Много забавно беше.

— Профукала си три хиляди франка за пиене? — едва промълви Ив.

— Не съвсем, нали си взех ръкавици — изкиска се Едит.

— Да не си откачила? — кипна той. — Как можа да го направиш? Пилееш пари, това е безотговорно. Ще свършиш като просякиня, ако…

Без да обръща внимание на упреците му, тя разшава пръсти в мамещ жест:

— Всичко това няма значение. Ела при мен, шери, и нека бъдем щастливи.

— Бях ти забранил да харчиш ненужно пари!

Думата забрана докосна една струна у Едит, която внезапно я отрезви. Сякаш се приземи — и изпита гняв. Надигна се от леглото и скочи на крака.

— Какво си въобразяваш? — кресна на Ив тя. Гласът й потрепери и стана много нисък. — Парите са си мои и ти нямаш право да ми забраняваш каквото и да било. Това не те засяга!

Ив стисна юмруци, сякаш му се искаше да я удари и с мъка се въздържаше. Отвори уста, но не каза нищо. След продължителен поглед, който й хвърли, сякаш бе злобна ругатня, той се обърна и излезе без никакъв коментар. Вратата се тресна зад гърба му.

За момент в стаята настъпи такава тишина, че дори падащо на пода листо би избумтяло в ушите им. След известно време Симон коментира:

— Той си отиде.

„Боже мой, какво толкова казах?“ — мина през ума на Едит. Тя закри с длани лицето си, когато осъзна колко много й се искаше Ив да проявява интерес към нейния живот. Парите бяха твърде маловажни, за да се карат заради тях. Щастието, което изпитваха, когато бяха заедно, имаше много по-голямо значение от някой и друг франк. Пръстите й се намокриха, сълзите се стичаха като поток по бузите й. Същевременно й призля и й се зави свят. Алкохолът се оказа противопоказен на вълнението, което изпитваше в момента.

Отърси се от палтото, то падна на земята и тя го остави да лежи там. После изсули обувките си и се затътри обратно към леглото. Плачеше, сякаш никога нямаше да спре. А когато се хвърли върху възглавниците, на които още се различаваше отпечатъкът от главата на Ив, се разхлипа на глас.

— Не тъгувай. — Симон седна на крайчеца на леглото и я погали по косата. Този жест болезнено й напомни за Ив.

Едит отблъсна ръката на приятелката си.

— Престани! Остави ме на мира! Всички вие ме оставете на мира.

Тя зарови лице в завивките, които миришеха на Ив. Симон се изправи, ала Едит не погледна къде отива приятелката й. Беше й безразлично. Не, всъщност не беше. Само дето не бе важно в момента. Важен беше Ив. Мъжът, когото обичаше. Мъжът, който я бе изоставил. При тази мисъл тя се разрева още по-силно. Вратата на стаята се хлопна отново и тя си помисли, че би било много подло от страна на Симон, ако сега си отиде и тя.

— Навън е твърде студено, когато човек е само по риза и панталон. При теб е по-топло. Имам нужда от теб, Едит.

Тя вдигна глава, която й се стори ужасно тежка. Прониза я остра болка. Алкохолът не се погаждаше с караницата, ала алкохол плюс сълзи беше истинска катастрофа. Тя избърса очи и се помъчи да спре въртележката, която се въртеше шеметно пред взора й.

— Ив — промърмори, сякаш произнасяйки името му, щеше да се увери, че се е върнал.

— Едит, шери, любов моя. — Той седна до нея и я притегли към себе си. — Ти си всичко за мен. Не искам да се караме. Искам да сме щастливи заедно.

— Да — прошепна през сълзи тя. — Да.

И си помисли, че нищо не прочиства въздуха така, както една силна буря. После се целунаха.