Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (33)

Девета глава

Последният концерт от турнето се състоя на трети юни в Спортната арена, разположена в стария квартал на Бордо. Войната бе свършила преди почти четири седмици, ала при завръщането си в Париж Едит не завари град, който — както бе очаквала — се радва на мира. Населението протестираше гневно срещу царящата все още оскъдица. Таксито, което ги откара от Лионската гара до хотел „Алсина“, беше принудено да спира многократно заради демонстрации на големи или малки групи жени и мъже на най-различна възраст, издигащи саморъчно направени плакати с призиви за по-добро снабдяване. Никой не искаше да гладува повече, да се мъчи с купоните, които не помагаха на хората да получат и най-необходимото по легален път. Цените се вдигаха непрестанно, дори на черния пазар не можеха да се купят най-необходимите основни храни.

— Времената не са по-добри, отколкото при немската окупация — ругаеше шофьорът на таксито, стиснал в устните си запалена цигара. — Затова пък американците са сити и се дуят също като фрицовете.

Макар Едит определено да не пиеше толкова алкохол, откакто беше с Ив, снабдяването с хубаво питие имаше за нея приоритет пред всяка багета. „Щом хората не могат да пият, значи имат нужда от нещо друго, което да повдигне настроението им — реши тя. — Тук помага само музиката.“

Тя се обърна към импресариото си, който седеше в колата между нея и Симон.

— Как изглеждат плановете ни, Лулу?

— През следващата седмица започват снимките на Звезда без блясък. Надявам се, че Ив ще се върне навреме от Марсилия, без да изчака завръщането на брат си. Кой би помислил, че човек ще се прибира толкова време у дома от победената Германия.

— При фрицовете цари пълна разруха, пътищата са непроходими, влаковете не вървят. Но Ив каза, че всеки момент очакват завръщането на Джулиано — намеси се Симон. — Имало транспорти, организирани от Международния червен кръст.

— Не се съмнявам, че Ив ще бъде тук навреме — решително заяви Едит, — все едно кога ще успее да се завърне брат му. Той държи извънредно много на филма, който за него е по-важен от пеенето. Вярва, че един ден може да стигне до Америка само като киноартист.

— Но все някога би могъл да се изяви в Щатите и като певец — учуден се обади Луи.

Едит извъртя очи.

— И аз това му казах.

— Спомнете си за предпочитанията му към Фред Астер — засмя се Симон. — Макар да не танцува толкова степ както преди, възхищението му от Холивуд си остава живо.

Едит намигна весело на Лулу и тримата избухнаха в смях.

Малко я болеше, задето нямаше да стои до Ив при решаващото посрещане на Джулиано, когото наричаха и Жулиен. Въпреки това тя, без да се замисли, бе отхвърлила предложението му да замине с него от Бордо за Марсилия, вместо да отпътува директно за Париж. Имаше твърде много за вършене, за да се поддаде на емоциите на семейната сбирка. След последните им представления мислите й кръжаха около тяхната програма. Така беше от момента, в който бе констатирала, че публиката им се разделя на две групи: зрителите, които идваха, за да видят и чуят Едит Пиаф, и другите, които искаха да съпреживяват с Ив Монтан. Те бяха двете части на едно представление, но вече не и двете части на едно цяло. Това прозрение я накара да премисли репертоара си. Налагаше се да промени нещо, за да си върне пълното внимание на всички посетители на концертите й.

* * *

Щом пристигнаха в хотела, Едит телефонира най-напред на Анри.

— Трябват ми нови шансони. Старият репертоар започва да става скучен.

— Скучен ли? — изпухтя отсреща Анри.

— Искам нови текстове — решително заяви тя.

Анри се засмя.

— Е, щом било само това: току-що написах текст към онзи валс, който ми възложи от твое име Норберт Гланцберг. Искаш ли да го чуеш? Казва се „Падам, падам…“^[1]

— Изглежда многообещаващо — сухо го прекъсна тя, ала добави: — „Падам, падам…“ звучи направо смешно.

— Скучно, смешно — не смяташ ли, че си малко груба? За филма ти написах текст, озаглавен „Mariage“. Може би „Бракът“ ще ти се стори по-интелектуален. — И без да й остави възможност да отговори, веднага попита: — Как вървят нещата между теб и Ив?

Тя си помисли колко бе щастлива, задето семейството му я цени. La fidanzata. Годеницата. Усмихна се на себе си. „Ако пак ми направи предложение за женитба, ще приема. Все едно дали ще избере романтична обстановка, или не.“

— Тук ли си, хлапачке? — отекна в слушалката гласът на Анри. — Не исках да те плаша с моя въпрос. Да не би нещо между вас да не е наред? — В тона му се прокрадна надежда.

— Глупчо! Всичко е наред. Щастлива съм до смърт, Анри. — Тя остави думите си да отекнат и установи, че това, което бе подхвърлила с лекота, всъщност беше самата истина.

— Не исках да го знам чак с такава точност — изръмжа той. — Ще ти се обадя, когато имам нови текстове за теб.

— Благодаря, Анри, ти си цяло съкровище. — Развеселена, остави слушалката. Ревността му все още я забавляваше. Помисли си, че сега с удоволствие би си поприказвала с Ив, но семейство Ливи нямаше телефон. Тази мисъл незабавно я хвърли в дълбока депресия, почувства се ужасно самотна без контакт с любимия. Седеше на леглото си в хотел „Алсина“, взираше се в телефона и копнееше да иззвъни…

Той иззвъня.

Едит се стресна. Наистина ли съществуваше нещо като телепатия?

— Ив? — обади се тя.

— О… а… — запелтечи мъжки глас. — Извинете, не е Ив. Казвам се Анри Бети.

Пианистът и композитор на Морис Шевалие, сети се тя. Не познаваше добре този младеж, но го намираше за симпатичен и знаеше, че е много талантлив. Затова се постара да прозвучи в по-добро настроение, отколкото беше в момента.

— Добър вечер, Анри Бети. Какво мога да направя за вас?

— Чух, че отново сте в града. — Той не попита дали разговаря с мадам Пиаф, бе разпознал гласа й. — Казах си да се обадя, преди да сте запълнили програмата си.

— Нямам представа какво имате предвид, но всъщност възнамерявах да си легна. А това е много важна точка от програмата ми.

По гласа му усети, че той се усмихва.

— Един мой бивш състудент от музикалното училище би желал да се запознае с вас. Търси работа като композитор или пианист, в момента му е безразлично. Във всеки случай се надява да имате нужда от някого. А аз не мога да направя повече за него, освен да ви попитам дали може да ви се представи.

Умората, за която току-що бе споменала на шега, изведнъж се стовари върху нея като театрална завеса, чийто ръб е подсилен с оловни въжета. Едит се прозя и не си направи труда да го прикрие. За да приключи по-бързо разговора, с половин уста предложи:

— Кажете на вашия приятел, че тази вечер ще го чакам в бара на моя хотел.

— Хиляди благодарности, мадам, много мило от ваша страна. Впрочем приятелят ми е испанец от Барселона и се казва Луи Гулиелми, обаче се нарича Луиги^[2].

— Луиги — учудено повтори тя. — С това име никога няма да направи кариера. — В същия момент се ядоса на себе си, задето бе изрекла поканата. Защо да си губи времето с някакъв непознат? „Защото обичам да помагам на други артисти“ — каза си тя. Един талантлив музикант би дал онзи тласък на живота й, от който имаше нужда. Поне на професионалния й живот. Освен това се чувстваше самотна.

* * *

Вечерта Едит, придружена от Симон, влезе в хотелския бар. Барманът миеше чаши зад тезгяха. С изненада Едит констатира, че не бе виждала този младеж, и прошепна на приятелката си:

— Да не би да имат нов персонал?

Симон присви очи, за да вижда по-добре, и отвърна:

— Така изглежда.

— Хубаво. В такъв случай ще можем най-после пак да пием на вересия. — Едит се приближи до тезгяха, изправи се на пръсти, усмихна се лъчезарно на бармана и заяви:

— Искам бутилка от най-доброто шампанско, което сте изстудили. Разбира се, за сметка на заведението. Ако ли не, пишете го на сметката на стаята ми.

— Слушам, мадам — любезно отвърна младежът.

Тя се огледа в оскъдно осветеното помещение. Беше сравнително рано, така че гостите не бяха много, нямаше ги и музикантите, които щяха да свирят вечерта. В един ъгъл седеше млад мъж с чаша вода пред себе си. Не си беше свалил шапката; под нея се криеше слабо лице, което гъстият мустак над пълните устни вероятно трябваше да направи по-мъжествено. Той се втренчи в нея и бавно се надигна, когато забеляза търсещия й поглед.

— Мадам Пиаф! — Младежът си свали шапката, заобиколи масата и се насочи към нея. — Благодаря ви, задето ми отделихте време.

— Изискан стил — промърмори оценяващо Симон.

Едит посочи чашата вода.

— Най-добре да излеете това нещо в онази саксия отсреща. Любезният барман ще ни донесе шампанско. С питие се разговаря много по-лесно, защото искам да знам всичко, но най-вече се интересувам какво мога да направя за вас.

След три часа и след също толкова бутилки шампанско Едит беше убедена, че Луи Гулиелми, наричан още Луиги, може да направи нещо за нея. Този безработен композитор с класическо музикално образование бе точният човек, който да изложи на хартия хрумването й. Мелодията, за която и Луи, и Гит твърдяха, че не струвала. Ала тъкмо тази присъда я бе накарала да не забравя темата, дори я бе амбицирала да доразвие мелодията и да измисли още елементи към нея. Тя изпя песента на новия си приятел и го попита дали може да направи от нея шансон.

— Няма да съжаляваш — додаде, изпълнена с надежда.

През нощта, докато се клатушкаше към стаята на Едит, Симон констатира:

— Ти си луда! Вместо да си легнеш с Луиги, му подаряваш песента, която извира от сърцето ти. Това не го разбирам.

— Все някой трябва да превърне идеята ми в истински шансон — възмути се Едит. — Аз не мога. Значи, трябваше да потърся човек, който го умее. Гит не иска. Следователно си вземам друг композитор. Толкова е просто! — Тя напъха с мъка ключа в ключалката на хотелската си стая. — В момента предпочитам ти да си до мен, а не някакъв непознат мъж. Ив ми липсва. — Тя се изкикоти и бутна вратата.

„Аз го обичам и той ме обича — помисли си Едит, — и затова животът ми е розов.“