Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (29)

Пета глава

Програмата им беше толкова успешна, че Едит и Ив решиха да я продължат. Тъй като обаче театър „Етоал“ беше ангажиран за други мероприятия от средата на март, Луи организира „преселението“ им в „Казино Монпарнас“, прекрасен оперетен театър в Четиринайсети арондисман. В свободната вечер между последното представление в стария и първото в новия театър те отидоха на кино, както Едит бе обещала на приятеля си Жан Кокто.

Премиерата на игралния филм Децата на рая^[1] беше такава сензация, че се състоя в два киносалона едновременно — въпреки свръхдължината си и цената от цели осемдесет франка за билет. Едит бе решила да го гледат не в кино „Мадлен“, а в кино „Колизеум“ на Шанз-Елизе, понеже отдавна не беше ходила там. В продължение на четири години „Колизеум“ беше киното на германските войници, където се прожектираха само филми на „UFA“^[2].

Цял Париж изгаряше от нетърпение да види кинолентата, снимана при най-тежки условия по време на окупацията и завършена единствено благодарение на находчивостта на неколцината творци пред и зад камерата. Едит бе чувала, че Жак Превер скрил няколко ролки филм от немската цензура, излагайки се на смъртна опасност. Огромно беше любопитството и към местонахождението на Арлети, изпълнителката на главната роля. По-голямата част от публиката се питаше дали ще се появи за премиерата. Никой не знаеше къде точно се намира звездата, дали изобщо е на свобода, или още е затворена в тъмницата „Консиержери“ или в лагера „Дранси“. Сякаш бе изчезнала от лицето на земята.

Преди главния филм прожектираха новините на седмицата под заглавие „Актуално от Франция“, които обаче бяха съставени от репортажи от цял свят. Разбира се, една от темите беше за общинските избори във Франция, насрочени след шест седмици; за първи път в историята на Великата нация и жените щяха да имат правото да отидат до урните — факт, който далеч не изпълваше с радост всеки французин. Имаше лоши новини от колониите: репортаж от Северен Виетнам, френски Индокитай, разказваше за жестокото нападение на японските войски над френските позиции. После показаха превземането на железопътен мост край германския град Ремаген от авангард на Девета танкова дивизия на САЩ, с което съюзниците за първи път успяваха да прекосят река Рейн. Следваше репортаж за бившия концентрационен лагер „Аушвиц“ в Полша, освободен от Червената армия в края на януари. Тези картини смразиха кръвта в жилите на Едит. Сърцето й открай време биеше за младите войници, принудени да рискуват живота си във войната. Ала това, което виждаше сега, не се отнасяше за мъже в униформа, а за цивилни, съвсем обикновени хора — жени, деца, старци. Тя се взираше в екрана и не можеше да проумее на какви ужаси са били изложени оцелелите в този лагер на смъртта, какви страшни мъчения е трябвало да изтърпят. При вида им Едит си помисли, че и след освобождението няма надежда за тях. Макар съветските и полските военни да полагаха грижи за хилядите оцелели в лагера, част от които смъртно болни, то хората, избегнали газовите камери, продължаваха да мрат като мухи. В лазарета една сестра се падаше на двеста души, липсваха най-необходими неща. „Можем да помогнем с дарения — помисли си Едит, — трябва да събера пари.“ Ала после се запита как ще успее да преведе сумата, независимо колко голяма е тя. Натъжи се още повече, съзнавайки своята безпомощност. Въздъхна и погледна към Ив, който следеше сцените с каменно лице.

След запалването на светлините в кинозалата се надигна тиха, смутена глъчка, а Едит промълви сякаш на себе си:

— Ако търсим име за „Ад“ на Данте, то вероятно ще е „Аушвиц“.

— Не знам какво имаш предвид, не го познавам тоя Данте — отвърна Ив и избърса очи. — Знам само, че все по-малко харесвам твоя Господ. Той не прави нищо за хората. Как можеш да вярваш в създание, което търпи подобни ужаси?

Тя сви рамене — акт на безпомощност, но и в защита на своята вяра.

— Господ наказва оногова, когото обича. Така пише в Библията, Ив.

— В такъв случай мога само да се надявам, че твоят Господ не ме обича.

— Ах, Ив — въздъхна тя. Безжалостният му тон я нарани, макар в известен смисъл да го разбираше. Нападките му срещу Всемогъщия произтичаха от собственото му чувство за вина. Той беше звезда от сцената и се радваше на завидна слава, докато по-големият му брат все още бедстваше като военнопленник в Германския райх. При все това тя не можеше и не искаше да приеме, че той намира връзка между ужасите в немските концлагери и собствената й вяра.

— Предпочиташ да не беше видяла всичко това, нали? — Изражението, с което я погледна Ив, вече не беше толкова сурово и омекваше с всяка дума.

Тя кимна. После поклати глава. Всъщност не знаеше какво да му отговори. Животът й беше сцената, пред завесата тя затваряше очи за света. Действителността ставаше видима на този подиум само когато тя допуснеше това. В спомените й условията в лагерите за военнопленници, които й бе позволено да посети в Германския райх, бяха по-добри от това, което камерата на седмичния кинопреглед бе уловила в Полша. Сигурно не й бяха показвали и разказвали всичко. Със закъснение Едит осъзна, че през изминалите години вероятно нищо не е било такова, каквото го е виждала. Ала тя се бе опитвала да помогне. Поне това. Макар то вероятно да не беше достатъчно за Комитета, който все още не бе произнесъл присъдата си над нея. А обвинената в колаборация Арлети бе изчезнала без следа.

Едит почувства благодарност, когато светлините отново угаснаха, публиката занемя и главният филм започна. На екрана се появи старомодна театрална сцена със спусната завеса. Прозвуча основната мелодия. После се появиха имената на изпълнителите на главните роли, на режисьора и накрая с огромни букви заглавието: ДЕЦАТА НА РАЯ…

* * *

След повече от три часа включиха отново осветлението в киносалона. Ив се облегна на червения кадифен стол с възторжено изражение на лицето.

— La vie est belle — промърмори под нос той. — Животът е хубав. Това изречение остава в съзнанието ти като най-важното във филма — прекрасно е след ужасните картини от прегледа. На мен ми хареса.

— La vie est belle — повтори замислено Едит. — La vie en rose…

— Откъде ти хрумна, че животът е в розово? — вметна Ив. — Струва ми се малко преувеличено.

— Все едно дали животът е просто хубав, или розов — възмути се тя. — Едно и също, казано по различен начин.

— Пардон — намеси се с енергичен глас някакъв господин, който бе седял на същия ред, но вече се беше изправил. Зад него и придружителката му се образуваше опашка. Зрителите не можеха да минат покрай Едит и Ив, които бяха останали на местата си. — Бихте ли ни пуснали да минем, моля?

— Разбира се, извинявайте. — Ив скочи и се усмихна любезно.

— Ама вие сте Ив Монтан! — изписка някаква жена наблизо.

Усмивката на Ив стана по-широка. Той не се помръдваше от мястото си, стоеше разкрачен в тесния проход между редиците столове и продължаваше да препречва пътя на другите.

— Спазвай мярката, шери — предупреди го Едит, също стана и го хвана за ръката. Осъзна, че Арлети наистина не беше дошла. Какво се бе случило с тази прочута жена, та да не се появи дори на своята толкова важна премиера? — Да тръгваме. Имам огромна нужда от чаша с нещо ободряващо вътре. — Тя сведе глава с надеждата, че няма да разпознаят и нея и да я принудят да води разговор.

Във фоайето под огромния, осветяван от безброй лампи покрив цареше невероятна блъсканица, улицата беше задръстена от коли както след премиерата на Едит и Ив в театър „Етоал“. Тази картина щеше да се повтори утре, когато даваха концерт в новата зала. Едит рядко имаше възможност да наблюдава пристигането и заминаването на гостите, защото преди изпълненията си трябваше да се подготвя зад кулисите или в гримьорната, но за нея тържественото автомобилно шествие беше признак за успех — и винаги й действаше мъничко възбуждащо.

Докато с Ив чакаха такси, погледът й се залута безцелно наоколо. Изведнъж усети, че някой я наблюдава. Свикнала беше да я зяпат почитатели, но това бе някак различно. Тя протегна учудено врат, ала не забеляза нищо необикновено. Докато погледът й не се натъкна на няколко души, застанали пред витрините на театъра.

Мъжът в тъмно износено палто привлече вниманието й не само защото я гледаше директно, а и защото светлината падаше върху косата му и я осветяваше в бакъреночервено. Сърцето й спря за миг. Изключено беше да се е припознала. Това беше Норберт Гланцберг.

— Почакай ме тук — подвикна тя на Ив и се втурна към стария си приятел. Разблъскваше хората, изпречили се на пътя й, токчетата й тракаха по асфалта.

— Едит! — Гланцберг разтвори обятия и я притисна силно.

— Как си, Ноно? Какво правиш тук? Знаеш ли, че те търся от месеци? — Въпросите й валяха един подир друг, докато притискаше нос в грубия вълнен плат на палтото му, миришещо на нафталин и влага.

— Опитвам се да си върна живота обратно — угрижено отвърна той, а тонът му ясно даваше да се разбере, че все още не е успял в това си начинание. Френският му не се бе подобрил, развеселено установи тя, говореше все още с твърд немски акцент.

— Защо не ми се обади?

— Исках. Но откъде можех да знам къде живееш? Освен това съм зает да събирам музиката си. Да знаеш, всички ме ограбиха — Трене, Шевалие, кой ли не… — Тонът му се изостри, ала той внезапно млъкна и се загледа в далечината, сякаш виждаше нотните си листове някъде зад Триумфалната арка.

Тя се замисли дали страхът от плагиати е също толкова безсмислен като твърдението му, че не можел да узнае къде в Париж се намира Едит Пиаф. Нали беше оставила адреса си в хотел „Алсина“ на любезната жена от онзи чифлик близо до Тулуза. Но ето, той беше тук, жив и здрав, както изглеждаше. Затова тя реши, че останалото е без значение. С цел да го умилостиви, Едит, преливаща от радост по случай срещата им, изпълнена със сърдечна топлота и готовност да помогне, предложи:

— Непременно трябва да се срещнеш с Анри Конте. Аз ще го уредя, Ноно. Той ще ти напише чудесен текст към песента, която си върнахме от музикалното издателство. После аз ще изпея твоя шансон…

— Сега работя с Рене Лебас^[3] — подметна той. — Съпровождам я на пианото.

— О! — Тя си пое дълбоко дъх. Рене Лебас беше откритие на Раймон Асо като самата нея, добра певица и голяма красавица, но не можеше дори да се доближи до успеха на Едит. Пък и беше еврейка като Гланцберг. Казваха, че по време на окупацията Лебас избягала от Париж най-напред в Кан, а после в Швейцария. Едит не знаеше, че се е върнала. Нещо в тази информация я прободе неприятно и тя смени темата: — Какво правиш тук? На кино ли беше?

— Не. Билетите са твърде скъпи за мен. Просто разглеждах снимките със сцени от филма.

— Едит? — Гласът на Ив долетя през шума от трафика.

Гланцберг погледна покрай нея.

— Това ли е новият ти приятел? — попита.

— Това е Ив Монтан — отвърна натъртено тя. — От утре ще пеем заедно в „Казино Монпарнас“. Намини, ще ти запазя места. — Твърде късно се сети, че концертите й бяха разпродадени за дни напред. Ала Гланцберг не даваше вид да държи особено на посещение в мюзикхола.

— Едит! — Този път Ив извика по-настойчиво. — Таксито чака.

— Трябва да тръгвам, Ноно. — Тя сложи длан върху ръката на Гланцберг. При създалите се обстоятелства не можеше да го помоли да даде показания в нейна полза. Това щеше да почака. — Но непременно искам да се видим. Живея в хотел „Алсина“. Обещаваш ли да ми се обадиш?

Той се поколеба за миг, после кимна.

— Да, обещавам. Само трябва да разбереш, че в момента ми е адски трудно. Дванайсет години бях беглец — а сега съм свободен човек. Това не е нещо, което да проумееш за един ден.

* * *

Когато се облегна на задната седалка в таксито, тя разказа на Ив за срещата си. Очевидната меланхолия на Гланцберг я бе смутила. Макар никак да не беше сигурна, че Ноно иска да продължи тази нишка от стария си живот и да се срещнат отново, тя се надяваше той да й се обади — не само за да го помоли да даде показания в нейна полза.

— Видя ми се някак залутан — поясни тя. — Като човек без родина. Вероятно ще трябва най-напред да я намери, за да намери и себе си.

— В момента не им е лесно на евреите. Макар човекът да е свободен, споменът за ужаса остава. Нали видя седмичния кинопреглед, Едит: сложно е да си сред оцелелите, така че трябва да проявим разбиране и да се постараем да вникнем в чувствата им.

— Хъм — отвърна тя, изтощена от впечатленията през вечерта и от неочакваната среща. Сви се удобно и облегна глава на рамото му.

— Знаеш ли — продължи Ив, — съществува граница между желанието да знаеш всичко и надеждата да не знаеш повече, отколкото можеш да понесеш. Тази граница трябва да бъде преодоляна и това може да стане само чрез репортажи, каквито видяхме преди малко в киното. Случилото се никога не бива да бъде забравено, разбираш ли? Подобни неща няма да се повторят само когато всеки от нас чувства и действа така, сякаш е евреин или е от някоя от другите преследвани групи.

На Едит й беше трудно да се почувства еврейка. Възпитана беше в католическата вяра, от баба си бе научила, а от многото католически свещеници бе получила потвърждение, че евреите са отговорни за разпъването на Христос. Обаче никога не бе имала резерви към приятелите си евреи. Произходът им не беше важен за нея; музиката беше свързващата ги религия.

— Може би просто трябва да внимаваме да не вършим прекалено много лоши дела на този свят — рече тя, — за да не бъдем жестоко наказани в следващия си живот.