Мишел Марли
Мадам Пиаф и песента на любовта (32)

Осма глава

Очерталият се в Париж успех на Едит и Ив продължи и по време на турнето. Тя се възхищаваше на усилията, които любимият й полагаше, за да се самоусъвършенства. Не само многото съвместни репетиции го формираха като певец — още в Париж Ив бе започнал да взема уроци по балет, за да се движи още по-добре на сцената, и всяка сутрин тренираше до съответното хотелско легло преподадените му стъпки и съчетания. Обикновено Едит се правеше на заспала и често действително не се събуждаше, когато той ставаше от леглото в ранни зори. През някои дни обаче тя го наблюдаваше изпод притворените си клепачи — не можеше да се насити на стройното му младо тяло. Налагаше си професионална сдържаност, за да не наруши концентрацията му и тутакси да го повика обратно в леглото. А после отново се превръщаше в учителката, чиито предложения за усъвършенстване бяха крайно необходими. „Ив трябва да работи повече върху езика си“, реши тя — колкото се приближаваха до родните му места, толкова по-провлечен ставаше тонът му, толкова по-неясно говореше. Ала трезвата мисъл не се задържаше дълго в главата й. На нейно място идваше желанието и тя го викаше при себе си, а той приключваше тренировката със смешни жестове и правеше гримаси, за да я разсмее.

През тези седмици се смееха много. Всеки ден, изпълнен с аплодисменти, заличаваше задръжките на Ив и му помагаше да се справи с плахостта, която изпитваше към непознати хора. Тази промяна засягаше най-вече триумфалните му сценични изяви, но също и поведението му зад кулисите. Докато преди се явяваше за представление сериозен и вглъбен, сега беше така свободен и отпуснат, че си позволяваше да се занася и щурее с Едит. Двамата така и не разбраха дали гръмкият им смях се е чувал чак до партера, във всеки случай той се наслагваше като фина аура върху изпълненията им, които ставаха все по-добри. Веднъж не успяха да вдигнат навреме завесата, защото двете главни действащи лица на вечерта не можеха да се успокоят след един виц, толкова безобиден, че веднага го забравиха, ала веселието ги държа дълго.

Докато Едит и Ив живееха сякаш на друга планета, войната в Европа свърши. Британците и американците бомбардираха малките пристанища по френското атлантическо крайбрежие, където все още се бяха окопали откъснати от частите си немски войски — фрицовете се държаха до последно и разрушаваха останките от селищата. Ала съюзниците превземаха все повече градове в Германския райх — чак до вечерта, когато Едит и Ив за първи път пяха заедно в Марсилия и когато новината за смъртта на Адолф Хитлер обходи света, а един червеноармеец забоде знамето на Съветския съюз върху Бранденбургската врата.

Луи чакаше Едит в гримьорната, за да й съобщи новините. Подаде й чаша шампанско и каза:

— Още малко остава и ще настъпи мир.

Влезлият след нея Ив подскачаше от радост, сякаш не можеше да реши дали да остане, или да хукне нанякъде.

— Трябва да кажа на семейството си. Божичко! Брат ми Джулиано ще се завърне. След близо пет години! Мама ще се побърка от радост.

— Иска ми се да можехме да празнуваме с тях утре — отвърна Едит, отиде до тоалетката, на която бе поставена кофичка за охлаждане на шампанско, извади бутилката, напълни чаша и я подаде на Ив. — Колко жалко, че заминаваме.

— Трябва незабавно да празнуваме с тях — заяви Ив, сякаш това се разбираше от само себе си.

— Посред нощ е — напомни Луи.

— Е, та? По това време на Юг бездруго никой не спи. Пък и не вярвам тази нощ изобщо някой да заспи.

* * *

Отпразнуваха края на войната в кухнята на фамилията Ливи. Едит бе обикнала семейството на Ив като свое. Отдавна вече не се чувстваше като гостенка, а като част от тях. Дори вече не се смущаваше, когато някой споменеше италианската дума fidanzata, обявяваща я за годеница на техния Иво. Надойдоха и куп съседи. Едит не можеше да се начуди откъде Джовани Ливи вземаше тези неизчерпаеми количества червено вино, та всички пиеха почти до безсъзнание. Имаше смях, тостове и музика. Бащата на Ив постоянно подканваше да пият за храбрите войници от Червената армия; Ив изпя „Белла чао“, песента на италианските партизани, а Едит — „Марсилезата“, съпровождана от цял хор най-различни гласове с различна степен на музикалност. Когато настъпи утрото, всички бяха прегракнали, но щастливи.